Мъгла и ново пробуждане 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Времето е продължавало да тече по големия космичен часовник, по периферията на огромното колело на Творението, макар че аз нямах ни най-малка представа за това… Струваше ми се, че вече цели еони се намирам в неподвижност и че мъките на ада никога няма да свършат, когато усетих, че към мене идва някаква сила, по-мощна от връзката, приковаваща съзнанието ми към моята мумия, която, съвсем сгърчена и изсъхнала, бе отвратително копие на духа на материята, и тази сила ме теглеше неудържимо нанякъде. След необозримо дълъг период на адски мъки и страдания загубих съзнание.

Две души, сродни на моята души, се съединиха и ми дадоха възможност да получа тяло, съответстващо на нивото и вида на моето дълбоко пропаднало съзнание. Понеже бях паднала като жена, трябваше отново и отново да се прераждам като жена, докато пак достигна предишното си ниво. Попаднах в среда, където около мен имаше само изолирани един от друг полусъзнателни човеци, където моите дела и тези на околните се управляваха от страсти и животински наклонности и където се срещах само с бруталност, безлюбие и груб егоизъм. В такова мъгляво полуживотинско съзнание преживях един след друг още много незначителни животи, те служеха само за това, да събудят моя чувствен живот. Мизерия и непрестанен труд събудиха и шлифоваха моите притъпени безчувствени нерви. Мъжете винаги играеха важна роля, мъжете, от чиито тела отново ме изгаряше същият огън и плътските нагони. Винаги срещах огнените очи и шептящия глас на изплетения от огън дух от третия ми изпит и трябваше да бъда в пещерата на похотта и страстите, където хората са превърнали свещения акт на човеко-творчеството в жадна за наслади самоцел, трябваше да танцувам с този дух дотогава, докато едва се държах на уморените си крака и можех да ходя само олюлявайки се. Исках „да бъда щастлива“ и непрекъснато търсех любовта, този един единствен мъж, когото бих могла да обичам и който би ме обичал, копието на моята допълваща ме половина, но намирах само разюздана похот и оголени страсти, които никога не можеха да ме удовлетворят. Продължавах и търсех щастието отново в ръцете на мъжете, за да намеря единствения, когото обичах и с когото бих могла да изживея истинската любов… Тези животи бяха безкрайна верига от разочарования. Съдбата ме шибаше с камшика си и ме гонеше нататък, а душата ми понасяше такива удари, че огънят на мъките проникваше до слоя на безчувствеността около моите нерви и постепенно събуждаше полузаспалото ми съзнание. Непрестанните вълнения ми даваха възможност във всеки от тези животи да издигна нервната си система с едно стъпало по-нагоре. Така вечната любов ми даде възможност чрез страданието отново да усъвършенствам нервите си и да повиша тяхната съпротивителна способност. Но във всеки живот ме водеше несъзнаваният стремеж да намеря отново ония, които бях забравила, ала несъзнателно търсех с всяка капка от кръвта си, тях непрестанно търсех… Подобните на мен! Сред които се чувствах „у дома“ и към които принадлежах с цялото си същество: Птаххотеп, Атотис, Има, Бо-Гар… Но не ги намирах! Струваше ми се, че тук или там срещам един или друг, обич и спомен затрептяваха за миг в мен, обаче веднага ясната картина се забулваше в мъгла и аз пак ги изгубвах. Понякога чувах някой божий служител да говори за някой велик учител, за някой „божий син“ и в съзнанието ми проблясваше, че някъде и някога, в тъмното минало, съм била близо до това висше същество, че съм чувала ученията в живи думи, и в размътеното ми съзнание се раздвижваше някаква сила, която ме теглеше нанякъде, натам, където тези висши същества са „у дома си“. Обаче тези мигове не продължаваха много, понеже съдбата ме тласкаше нататък, груби впечатления изместваха проблясващите спомени и аз пак забравях всичко…

Физическите и душевните лишения непрекъснато пречистваха ограничените ми сетива, докато нервите ми отново не бяха в състояние да потръпват с вибрациите на безкористната обич, и тогава през първичната страст на плътските нагони проблясваше някой небесен лъч на божествената любов! И тази любов в следващия ми живот окончателно прогони мъглата, която затуляше моя духовен хоризонт. Когато после се родих като изоставено дете на крепостни, вече носех в сърцето си божествената самоотвержена любов. Но сега трябваше да бъдат събудени и по-висшите нервни и мозъчни центрове, за да се науча да изразявам и да използвам всички духовни способности. Срещнах отново мъжа с познатия глас и огнените очи, който някога бе червенокосият чужденец и който междувременно също се бе развивал по своя собствен житейски път през много животи. Аз го обичах, трябваше да го обичам, за да добия и последните опитности в любовта между мъж и жена. Обаче с любовта насочвах само физически енергии в тялото, което не водеше към падение. Нашата обща съдба най-накрая ни събра в съсловието на просяците и силният потрес от припомнянето даде тласък на моята все още притъпена духовна дейност. Духовните ми очи се отвориха. Но съкрушението бе толкова силно, че тялото ми отказа – и умрях на часа.

Според закона за наследствеността след няколко столетия бях привлечена от две чисти и изпълнени с обич души, чийто живот също от еони е бил свързан с моя. Пак отворих човешки очи в този живот на Земята и прогледнах в този свят от позицията на целия си досегашен опит… Еднаквите честоти създават еднакви проявления. И понеже в този си живот бях достигнала отново в душевната си структура нивото на някогашната дъщеря на фараона, приличам и външно на нея. Но понеже сега съм станала по-силна в духа и волята си, имам вече и по-стабилни кости, отколкото тогава, в Египет. Но пък формата, цвета и погледът, значи изражението на очите ми, са същите. Оглеждам целия си сегашен живот, от рождението ми, и всичко ми става ясно! Последния път, в онзи си живот в Египет, бях осъзнала себе си и сега, в моето отново пробудено, отново себеосъзнаващо се състояние, изплуват спомени за оня последен значим живот, в който моето съзнание е било будно на същото ниво.

Преживяването в саркофага бе най-последното впечатление от оня живот. Ужасът се бе запечатал тъй дълбоко в душата ми, че това преживяване бе първото, което се събуди у мен с цялата си живост. Но още доста по-рано, в детството ми, се проявяваха несъзнавани или полусъзнавани спомени. Огромното разочарование, когато при събирането на семейството ми край масата осъзнах, че понятието „Татко“ не означава върховния владетел на страната, убеждението ми, че по-късно горещо обичаните ми родители не са моите, истинските, бяха вече първите полуосъзнати спомени от някогашния ми живот.
Кръгчетата мазнина върху супата, вечният ми стремеж и търсене на единство в един кръг от приятели, това бе копнежът по блаженството на единството на висшия Аз, което бях преживяла в храма. Странните положения на тялото, които като малка упражнявах всеки ден вкъщи, без да съм имала възможност да видя някога такива упражнения, които завърналият се после от Далечния Изток непознат нарече асани от „хата-йога“, това са спомени за упражненията, които бях тренирала с Ментуптах в храма. Те бяха спасени от избягалите по другите континенти божии синове в Индия, където великите учители на този народ са ги запазили и до ден днешен.

Повтарящият се отново и отново през дълги години ужасен сън с лъва, който ме гони и чиято муцуна вече усещам във врата си, сънят, който изпълваше детството ми с ужас и страх, беше първият спомен за последните ми впечатления от оня живот в Египет, впечатленията от смъртта, която ме бе постигнала тогава. А „великаните“, „титаните“, „полубоговете“, които стоят със способностите си високо над човешките синове и за които татко – милият ми баща от сегашния ми живот – не знае нищо, защото не си спомня: Птаххотеп, Атотис… божиите синове… къде сте вие? Къде сте? И аз викам без глас в душата си, както се бях научила някога в храма от моя дълбоко уважаван и горещо обичан духовен учител, върховния жрец Птаххотеп, и се вслушвам в себе си, за да доловя някакъв отговор…

Отначало се озовавам внезапно в тъмна пустота. Но съм в пълно съзнание в тази тъмнина и знам, че прожекторът на съзнанието е най-съществената и единствена светлина, която пронизва всеки мрак. И светлината на моето съзнание търси с още по-голяма концентрация! Къде сте, същества, към които принадлежа и аз, на които приличам, същества, живеещи по законите на любовта, които ме разбирате? Вие, които никога не сте ме напускали – дори и в най-дълбокото ми падение, къде сте? Къде сте?… Тогава сред мрака се появява мъничка зеленикава фосфоресцираща светлина, която става все по-ясна, изглежда, че идва все по-близо, та вече виждам как от тази светлина се оформя прекрасната фигура на моя скъп духовен учител Птаххотеп. Разпознавам, че моят висш Аз сега се проектира в малката стая на горската ни вила в онзи, който (по време на моето видение при посвещението) бе извършил опита със стоящия над всичко сътворено творчески висш Аз. Във времето на триизмерния свят е минал само един миг. И в този миг аз видях всичките проявления, които са почивали в мен като възможности за изява и са се осъществили на материално равнище – от най-нисшето несъзнателно ниво на материята до най-висшето – на осъществилия се в материята висш Аз.

Птаххотеп все още стои пред мен и погледът на небесните му очи е спрял върху мен, изпълнен с обич. Този поглед, с проникващият през всичко енергиен поток, отнася и последните останали пред очите ми воали и ми позволява отново да преживея всичко, което съществува в сегашното ми съзнание, като вечност, като безвременно настояще… Все още гледам в тези два извора на живот, в очите на моя духовен учител и с ликуване чак до небето откривам, че разбирам неговите неизречени думи, отново съм постигнала тази способност на духа! Ние пак се разбираме така, както някога в Египет! Искам да скоча и да се хвърля на шията му. Той вдига десницата си и ме възпира. Очите му казват: „Не ме докосвай! Знаеш, че не съм на земно ниво и можеш да ме виждаш само защото си настроила съзнанието си на същата висока духовна вибрация, където се намирам. Ако пожелаеш да ме преживееш с твоите сетивни нерви, ще върнеш съзнанието си на тяхното ниво, на материалното ниво, и образът ми на мига ще изчезне от твоето полезрение. Отсега нататък обаче ще бъдеш способна да настройваш съзнанието си на по-висши честоти и да ме намираш, така, както притежаваше тази способност още в онази проекция на висшия Аз, която ти наричаш твое въплъщение – твоя „живот“, в Египет.“ Оставам мирна и овладяна, защото за нищо на света не искам да загубя състоянието, в което мога да виждам Птаххотеп с духовните си очи. Но душата ми прелива от толкова голяма радост, сякаш нервите ми няма да издържат високото напрежение и сърцето ми ще се пръсне. Птаххотеп пак вдига десница и без да каже нито дума, изпраща енергиен поток в сърцето ми – и то отново започва да бие спокойно.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.