Лъвът 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Лежа на колене пред Птаххотеп. Не говоря – Той разбира неизречените ми думи и когато мълча…

„Татко на душата ми, спаси ме! Отнеми този огън от тялото ми, върни ми свободата! Така не мога и не искам да живея повече… Изгубих себе си, унищожена съм, вече не съм господар на себе си, не мога да мисля това, което искам, а други мисли ме завладяват и разкъсват главата ми. Помогни ми, Татко на душата ми, помогни ми да се върна в небесните висоти, където цари духовна яснота, чистота и свобода. Дай ми отново криле, за да летя горе с вас като творческата сила на Бога – божественият сокол Хор, прекосяващ вселената и създаващ нови светове. Отвори ми отново небето, нека чуя пак музиката на сферите, която отсега нататък ще живее само в спомените ми, а в мене цари гробна тишина, защото ушите ми са оглушали. Отвори отново очите ми, защото са изгорени и виждам светлината на небето, блясъка на Бога само в спомена си, но в мене е мрак, защото вътрешните ми очи са ослепели. Отвори пак дверите на небесната ми родина, където имах всички съкровища на духа, които все още са живи в спомените ми, защото аз паднах и станах беден земен просяк. Открий ми отново блаженството и мира в божественото единство на спасените, които са само в спомените ми, защото паднах в пустошта, в пустинята изоставена и преследвана постоянно от изгарящо безпокойство. Положи благословената си ръка на главата ми и ми разреши отново да бъда освободена от веригата на времето, във вечното настояще, да бъда отново тази, която бях, която в действителност съм, но която в привидния свят на илюзиите вече не мога да бъда. Татко на душата ми, спаси ме, избави душата ми! Позволи ми отново да чувам твоя глас в себе си, като гласа на Бога, защото вече не чувам отговора ти, глуха и сляпа съм и загубих небесните си крила и станах отблъснат прокълнат човек. Приеми ме пак, вземи ме обратно в единството на блажените, защото не мога да живея повече така! Избави ме, Татко на душата ми, спаси ме, ти, представителю на Бога, не ме изоставяй, не ме изоставяй… не ме изоставяй…“

Но не чувам никакъв отговор. Загубих всичко. Разумът, който винаги ми е помагал да вървя напред, е станал мътен, само неясни мисли се влачат като морни странници из главата ми. На леглото си в двореца лежа с единствената мисъл: да умра! На мога да живея повече, не искам вече да живея! Аз съм само сянката на моя Аз. През мъглата от време на време виждам неясни лица – Мену, ридаеща безнадеждно, и Бо-Гар, отчаяните очи на Бо-Гар… Искам да умра, да умра! Преди бях господар на тялото си и можех да го напусна съзнателно. Сега се опитвам – не става! Не мога да изляза от тялото си. Сякаш съм закована в него, не мога да го напусна, станах пленница в затвора на материята. Искам да отида при кивота! Той ще изгори тялото ми, както изгаря с излъчванията си жертвените животни, без да остане и пепел. Забулвам се и бързам към храма, през голямата зала, към вратата, която затваря подземния тунел към голямата пирамида. Но не мога да премина оттам. Във въздуха пред скалната врата се блъскам сякаш в невидима стена. В замъглената ми глава просветва: най-ниската честота на кивота, ултраматерията! Материализираната омраза! Тя обаче пази едно забранено място по-добре и от най-дебелата стена. Опитвам се още веднъж да прекрача, но невъобразимо твърдата стена на ултраматерията ме блъска назад. Няма милост за мен… няма милост… Бавно се връщам по дългия коридор на храма, минавам и покрай малката си килия. Влизам с празна глава и сядам на каменната пейка. Потъвам в спомена… помещението се разширява, от всички страни чувам ехото на безкрайността и в мен изплува картина: една фигура, обвита в мъгла, се приближава към мен… разпознавам я: мъглявата фигура от моето видение при посвещението. Тя идва съвсем близо до мен, после от нея бълва пламък, цялата фигура пламва и се превръща в мъжко същество от огън, което сега ме прегръща неудържимо и прониква в мен, тъй че аз също започвам да горя и се превръщам в пламък. После чувам гласа му, как ми шепти: „Казвам ти, ние пак ще се видим. Ти ми принадлежиш, никога вече няма да се освободиш от мен. Ние пак ще се виждаме, пак ще се виждаме… в безкрайното време, в безвременната безкрайност ще се виждаме…“ – и ехото повтаря хиляди и хиляди пъти: „ще се виждаме пак… ще се виждаме пак… ще се виждаме…“

- Не – викам аз, – не те искам, мразя те!“

Огнената фигура се смее:

- Докато ме мразиш, ще ме обичаш и аз ще имам власт над теб! Няма да се измъкнеш толкова лесно… Ние пак ще се виждаме… – продължава да вика ехото…

Докато слушам този глас, умножен хилядократно от ехото по всички посоки на празната стая, така че целият въздух трепери от връщащите се вълни, знам, че забулената в мъгла и сега горяща фигура ми шепне с гласа и ме гледа с очите, на които вече не мога да устоя. Същият глас и същите очи търсех винаги и във всички гласове, които ми говореха и във всички очи, които ме гледаха, в безбройните мъже, които съм срещала през безброй многото си животи, за които си спомням от видението си при посвещението. Във всички тези мъже търсех този мъж, когото обичам с непреходна любов, с всяка своя капка кръв, единствения, „моя“ мъж: образа-близнак на моята собствена допълваща ме половина… После изплува друг образ, ликът на човек, когото не обичам като моя допълваща ме половина, а като самата себе си: Има! Него не можех да обичам със земна любов, защото с него винаги съм била едно в Бога. Свързва ни вечната обич на райското единство. При него искам да отида сега, нему искам да обясня всичко, той ще ме разбере! Единството, което ме свързва с него, ще ме води като светлина през дългото ми пътешествие, ще осветява моя затъмнен път, за да се върна отново в изгубената си небесна родина, в Бога. Излизам, залитайки, от килията си. В духовната школа, където той работи като свещеник и подготвя кандидатите за посвещение, го търся навсякъде, надничам във всяка зала, да не би да е там, но не го откривам никъде. Изведнъж към мен пристъпва младият свещенослужител, който ми помагаше при последните приготовления за посвещението.

- Има ли търсиш? – пита той.

- Да. Къде да го намеря?

- Тук вече няма да намериш Има. Той си отиде от храма в много отчаяно състояние. Загуби себе си, защото вярваше най-много не в Бога, а в една жена! Изчезна потресен оттук, никой от нас не успя да го задържи. Предпочитал да живее сред диви негърски племена, отколкото тук, в храма, защото при негрите няма да му се наложи да изживее разочарование. „Негрите не лъжат, те са такива, каквито са!“ – бяха последните му думи, преди да избяга оттук. Никога вече няма да намериш Има.

Стоя вцепенена и няма от ужас. О, Има! И теб съм повлякла със себе си в нещастието, в отчаянието! От тази новина адът в мен стана сто пъти по-мъчителен… Но все пак знам, че младият свещенослужител не е прав. Ще намеря Има отново! И ако не в този, то в някой следващ живот! Всичко е преходно, само истинската любов никога не си отива и тази любов, стояща над всичко, свързано с пола, любовта на единството на душите, ще ни събере безпогрешно – Има и мен!… Връщам се в двореца и знам само едно, че трябва да умра. Дори и да не бях жрица, да не бях посветена, пак нямаше да мога да живея повече, но сега, когато знам, че съм повлякла със себе си в ада най-добрия си приятел, душевните ми мъки са непоносими. Всички мои мисли, всичките ми чувства не приемат да съм жива. Искам да се самоунищожа и отново, и отново, с огромни усилия се опитвам да напусна тялото си. Но не мога! Не мога да умра! Трябва да нося в себе си огъня, който ме изгаря и разрушава нервите ми. Не мога да избягам от себе си. Изтощена до крайност, си лягам, за да намеря известно облекчение и мъничко да се поуспокоя, но като че ли цяла планина притиска гърдите ми и не мога да дишам. Пред затворените си очи виждам ослепителен огън, жарава и пламъци, червени, виещи се огнени езици като косите на чужденеца… като гривите на лъвовете…

Лъвовете! – Да, при тях искам да отида. И обличам роклята си за пътуване с колесницата. Пазачът ме пуска при лъвовете, защото знае, че след посвещението имам разрешение от баща ми да излизам сама с тях. Отивам при моите лъвове. Те ме посрещат с наведени глави и разширени ноздри. Подушват чуждия мирис по мен, усещат, че в мен има някакво чуждо излъчване. Отивам при Шима и го галя по главата. Шу-Гар започва силно да ръмжи, бавно прикляква и се приготвя за скок. Ярост и ревност святкат в очите му и инстинктът за живот се събужда в мен. Насочвам волята си срещу Шу-Гар, както го управлявам при излетите с колесницата. Но с ужас чувствам, че вече не мога да изпратя волята си срещу него! Волята ми е осакатена и мъртва – и лъвът скача. Обръщам се, виждам за части от мига как трима ужасени мъже тичат към мен – Тис-Тха, Бо-Гар и пазачът, и тичам с всичка сила навън от лъварника, усещам вече горещия дъх на лъва във врата си, усещам как муцуната му ме достига, после върху главата ми се стоварва удар, но продължавам да тичам… Виждам една врата, през която трябва да вляза в царството, където лъвът вече няма власт над мен, а на вратата стои тънката, бледа фигура на моята майка!

- Мамо! – крещя и тичам без дъх, защото знам, че в нейните ръце ще бъда спасена.

Мама ме очаква с нежната си усмивка, с отворени обятия. Бягам с последни усилия – и падам в прегръдката й. Лъвът изчезва – спасена съм… После всичко става тъмно, знам само едно: аз съм в ръцете на моята майка, която ми помогна да премина прага! Чувствам се добре… спокойна съм… наслаждавам се на обичта на мама, която толкова време не съм виждала, любувам се на мира на любовта…

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.