Мъгла и ново пробуждане 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

- Татко на душата ми, сега разбирам, че моят сегашен живот е резултат от всичките ми дела в предишните животи. Разбирам връзките с лица и събития. Но все още остават някои въпроси, на които не намирам отговор. Например вече знам, че моето обично единствено дете е Има. Сега разбирам и какво той искаше да ми прости в треската си, когато беше още дете и имаше много висока температура. Но как е стигнал до това, да вярва, че някога е бил негър?

От погледа на Птаххотеп отговорът идва като поредица от картини. В душата на Има се разиграва тежка трагедия. В момента, в който е забелязал какво се е случило между мен и червенокосия чужденец, в него нахлува унищожително разочарование и, гонен от безпокойство, той избягва от храма в дебрите на Африка, при негрите. Изведнъж се появява една сцена: Има, такъв, какъвто го познавах в Египет, в една тропическа местност, заобиколен от много негри. Той излъчва божествена любов сред тези примитивни човешки същества и те я усещат и разбират инстинктивно, като животни. Има учи негрите, лекува болните им, помага им във всичко, а негрите отвръщат на обичта и усилията му с детско искрено обожание. В своето най-дълбоко отчаяние той прибира накрая една негърка при себе си и бива увлечен от физическа любов с нея. Съзнанието му постепенно слиза все по-дълбоко в тялото, всекидневната борба за оцеляване в джунглата също го въвлича все повече и повече в човешкия живот. Той умира със съзнание, настроено на вълната на човешките мъки и грижи, и понеже в мислите си се занимава със своите любими негри и се идентифицира с тях, в следващия си живот се въплъщава като негър, според закона на привличането. В този следващ живот той пренася същото хаотично, ниско съзнание, в което потъва вследствие на разочарованието и на плътския си живот. Въпреки това, неговата интелигентност се излъчва от телесната му обвивка и сред своите черни събратя той е много обичан и високо ценен. Имал е също жена и деца. Виждам го като негър (само погледът на очите му ми помага да го разпозная в това въплъщение), как отива на лов в джунглата, в девствената гора, как се катери по дърветата, за да дебне диви животни, да ги убива и да ги носи като плячка вкъщи. Един ден пак отива в гората, тигър го напада, той се бори геройски, но накрая бива победен и тигърът го убива. Виждам още как жена му, която чува виковете и шума от ожесточената борба, се хвърля в гъсталака, за да помогне на мъжа си… После картината избледнява и аз виждам само състоянието, в което се намира Има след смъртта си, как постоянният копнеж, с който той непрестанно ме търси в своето несъзнавано, го приближава към мене в неговата безтелесност, как идва все по-близо. Откакто бяхме заедно в Египет, ние двамата – Има и аз – преминахме дълъг път на развитие. Но и двамата досега не сме били достатъчно зрели, за да можем отново да се намерим. И сега достигнахме нивото, когато бихме могли да се намерим отново без опасността от физическа любов. Волята да съхраним на всяка цена чистотата на нашата обич и да се опазим от всяко изкушение, а и законът за физическото онаследяване подействаха така, че Има да се роди като мое дете. В този си живот той трябва да си отвоюва отново изгубеното ясно духовно зрение. И понеже аз бях причината да загуби вярата си, аз трябва да бъда човекът, който отново ще го върне на пътя към Бога. Обаче още не е настъпило времето за това. Той все още е дете.

- Татко на душата ми – пак питам Птаххотеп, – къде е Атотис, твоят брат и моят баща от Египет? Копнея отново да вляза във връзка с него. Сигурна съм, че и той не ме е изоставил.
Тогава пред духовните ми очи се появява образът на един прекрасен мъж, образът на човека, който в последните години е най-великият учител и вестител на най-дълбоките истини. Бях чела негови книги, които учениците му бяха събрали от лекциите му и бяха издали. Когато четях книгите му, се вълнувах дълбоко, защото при всяко изречение имах сигурното усещане, че познавам този човек, че съм в здрава връзка с него, че познавам всяка негова мисъл! Знаех, че никога няма да имам възможността да го срещна, защото той е починал в една много далечна страна, когато аз съм била все още съвсем малка. Често изследвах портрета на този прекрасен човек, който имаше свръхчовешки способности във всяко едно отношение, и знаех, че познавам отнякъде очите му, божествения му поглед. Не знаех защо в съня си често тичам към него толкова бързо, че бялата ми дреха и косите ми се ветреят, и се хвърлям в отворените му обятия, на широките му гърди с огромната радост, че сме се срещнали отново, и плачех неудържимо от щастие: „Татко! Татко!“ А когато се събуждах, вече не знаех защо в съня си го наричам „Татко“ и защо плача така горчиво, че след съня възглавницата ми е съвсем мокра…

Птаххотеп се усмихва:

- Спомняш ли си?

- Да, Татко на душата ми, спомням си. Един път на брега на морето в Египет той ми каза: „Ще дойде време, когато аз ще бъда на Земята, когато ти няма да живееш в тяло, а ще стане и така, че ти ще живееш в тяло на Земята, докато аз ще работя само от духовната сфера във великото дело за одухотворяването…“ Къде е той сега, Татко на душата ми? Къде е той?

И аз разбирам духовния отговор на Птаххотеп:

- Той обеща, когато бе още на Земята, че след смъртта си няма да напусне учениците си и ще продължи великото дело да посвещава човечеството в прастарите истини. Ти и Бо-Гар, вие двамата вече сте негови – наши – съратници, без да го съзнавате. По-късно ще станете съзнателни духовни труженици.

- Бо-Гар? Той пак ли живее на Земята? Къде е? Познавам ли го вече в този живот? Да не би да не съм го познала?

- Почакай – отвръща Птаххотеп, – той живее в една далечна страна, където се бе превъплътил и Атотис. Той обаче ти бе обещал, че ще дойде и от другия край на света, за да те спаси, когато попаднеш в опасност. Той ще се появи точно навреме тука при тебе.

- Опасност ли, татко? – питам аз. – Каква опасност?

- Спомни си какво ти казах в Египет преди посвещението: Ако паднеш, ще трябва да преживееш в земната действителност всички твои сънища от посвещението, защото сънищата не са нищо друго, освен реалности в нематериалния, творящ образи енергиен свят на човека, а онова, което вие наричате „действителност“, също е „сън“, само че проекция на висшия Аз – действаща надолу до нивото на материята и привлечена чрез сънищата в атмосферата на Земята. И всички изпити, които ти веднъж или повече пъти не си издържала, трябва да изживееш отново, за да станеш посветен и необходим сътрудник. Един стар познат ще ти помогне да преминеш през мистичната врата. Младият жрец които тогава, в Египет, те подготвяше за Посвещението, живее отново на Земята. Той също ще се появи, когато трябва, за да ти помогне да стигнеш до целта по твоя вътрешен път.

- А как Тис-Тха, военачалникът на Атотис, е станал моят многообичан баща в сегашния ни живот?

- Би било твърде дълго да изброявам всички причини, за да се стигне до този краен резултат. Ще назова само най-главните. Знаеш, че най-голямата сила на човешката душа е копнежът, носталгията. Накъдето съзнанието на един човек е теглено от копнежа и носталгията, там именно ще се превъплъти той. Когато, тогава в Египет, те нападна твоят лъв, трима мъже, които видяха нападението, се втурнаха да те спасят: Тис-Тха, Бо-Гар и пазачът на лъвовете. Бо-Гар изтича след тебе, забелязал излизането ти от двореца, и отчаян дотича до лъварника, за да те спаси. Тис-Тха тъкмо искаше да разпрегнат неговия лъв, когато видя, че лъвът те напада, и също изтича към теб, за да възпре животното. Обаче лъвът те настигна по-рано. Той те повали със страхотен удар и докато успеят да те измъкнат от ноктите му, тялото ти бе тъй жестоко разранено, че не бе възможно да те върнем към живота. Тис-Тха взе на ръце твоето разкъсано тяло и заедно с отчаяното до дън душа и ужасено дете, което вървеше до него, ридаейки, те занесе в двореца. Тис-Тха беше искрен и честен човек, той обичаше фараона и теб вярно и без задни мисли. Когато носеше на ръце твоето умиращо малко тяло, го обхвана дълбоко като бездна състрадание и той те носеше като нещастно малко дете – като свое дете, – и те обичаше като баща. Към това се прибавя и последното ти преживяване, че ти, съзирайки Тис-Тха и търсейки помощ, хукна към него. Тези чувства, които изпитахте един към друг, бяха най-дълбоката причина, поради която вие двамата осъществихте в един следващ живот връзката, която съществува между едно дете и закрилящия го баща.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.