Има и Бо-Гар (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

После почна войната. Двамата близки на сърцето ми мъже облякоха униформи. Мъжът ми служеше в една от най-големите държавни фабрики, която беше под военно командване. Трябваше да поеме тежкия пост на комендант.

Един ден си седяхме край масата, съпругът ми и аз. Вратата се отвори и влезе синът ни – в униформа на летец. Имах чувството, че земята изчезва изпод нозете ми и пропадам в пропаст. Всичките синове на приятелските ни семейства, които бяха станали летци, бяха поразени от смъртта. При това, щом той влезе и го видях, имах странното усещане, че вече съм виждала сина си в униформа на пилот. Обаче нямах време да разсъждавам кога и къде е било, защото бях ужасена, че е станал летец. Страните, които воюваха срещу нас, имаха много по-добри самолети от нашите. Те избиха като на шега най-добрите ни синове, защото за летци вземат само такива, които са издържали най-тежките физически изпити и имат отлично здраве. Точно по онова време работех над голяма композиция – надгробен паметник на свален летец, другар на сина ни от детските игри. А сега ето, синът ни е тук, в униформа на летец.

- Как се сдоби с тази униформа? – веднага го попитах.

- Как ли? – повтори въпроса и добави с гордост: – Приет съм за летец.

- Но ние помолихме да те вземат в инженерна част, по окопите. Как се озова при летците? Нали без разрешение на родителите не вземат никое момче за летец?

- Мамо, сега е война. Вече няма нужда от позволението на родителите, както виждаш.

Замълчах. Нищо не може да се направи. По цели дни бродя като лунатичка из дома и говоря с Бога. Властта ми над детето приключи. Трябва да го предам в ръцете на Бога. И го правя напълно съзнателно. Наложително е да призная, че Бог обича сина ми (сигурно е, че го обича!) по-добре от мене, несъвършения човек, защото Той е Бог. И трябва също да допусна, че каквото и да се случи, ще бъде най-доброто, дори и тогава, когато за моето майчино сърце, при моята човешка недалновидност, то да изглежда катастрофа. Трябва да приложа практически вярата си в Бога! Сърцето ми не бива да трепва от страх, нервите ми трябва да останат в пълно спокойствие, защото трябва да гледам на съдбата на единственото си дете вече не от човешка гледна точка, а от позицията на великото Цяло, неподвластно на времето и пространството. Другите майки денонощно се молят за синовете си. Но как мога аз да направя това? Бог не се и вслушва в човешките уговорки и добре зная, че според закона за кармата или съдбата, със сина ми ще се случи точно онова, което ще бъде най-доброто за развитието на неговото съзнание. Да! Бог го обича! По-добре от мен! И тази мисъл ми дава сили да продължа да живея.

По време на войната животът е постоянно очакване да дойде краят на тази масова касапница. Външно всичко си остава както преди. Работим, ходим на концерти, на опера, събираме се по приятелски, но това минава някак си покрай нас, защото зад всичко това стои очакването войната да свърши…

Така минаха няколко години и с вътрешното си зрение виждах могъщият валяк от Изток да се търкаля все по-близо и по-близо към нас… Един ден една приятелка ми се обади по телефона, че иска да ме запознае с един много интересен човек. Бил индиец, истински йога, допълни тя. Неведнъж бе искала да ме запознава с „истински йоги“, но винаги се бе оказвало, че съответните хора са съвсем обикновени люде. Затова не бях много въодушевена от новото й откритие. Обаче тя не отстъпваше и настояваше непременно да поговорим. После дойде и ето, че ми разказва една дълга история, как видяла в един вестник снимката на млад индийски йога, как търсила навсякъде този индиец, но не го намирала, докато най-сетне, по една странна „случайност“ не открила, че индиецът, когото напразно търсила из целия град – сред повече от един милион жители, – живее в техния блок! Това е един огромен, съвременен жилищен блок и никак не бе чудно, че живеещите в него не се познават помежду си… Изслушала търпеливо, попитах я, за да избегна други разкази:

- Е, какво искаш сега от мен?

- Трябва да се запознаеш с него. Позволи ми да го доведа тук и да ти го представя. Той не ходи никъде, живее съвсем уединено, но когато му разказах за твоите ежеседмични беседи по философията на йога, веднага пожела да дойде при вас. Виж, тук имам няколко снимки – каза тя най-накрая и ми ги показа.
Поех снимките почти без интерес, хвърлих поглед и… дъхът ми секна: Бо-Гар! Разгледах всички снимки с туптящо сърце. Няма съмнение! Познах погледа на тези големи черни очи, детския израз на лицето, излъчващ неимоверна чистота – това е той! Но вече не е детето, което познавах и носех дълбоко в душата си, а истински млад мъж.

- Хелене – казах на приятелката си, – утре вечер имам време, можеш да го доведеш.

На другия ден дойде Хелене с Бо-Гар. Пихме чай, говорихме за различни неща, обаче през това време в съзнанието си виждах картини от огромен дворец от каменни блокове, където бяха покоите ми, разкошни мебели, една фигура – краката, ръцете, тялото до врата, само главата не виждах, защото аз съм тази фигура, която седи върху кожите от животни, а едно дете стои при нозете ми, едно мило, пъргаво дете, което сега ме гледа с очите на този индиец. А той? Защо ме нарича „царице“? Питам го.
- Защото сте царица – казва той убедено.

- Да! Имате право! – казва съпругът ми. – Тя може да управлява, особено мен – и се смее от сърце.

Всички се смеем с него. Влиза синът ни, вижда госта от Индия и се вкаменява от изненада. После се мобилизира, аз го представям и двамата дълго се гледат изненадано, изследвайки се един друг. Измъквам ги от очевидното смущение, като предлагам чай на сина си. Той го пие, обаче не може да откъсне очи от индиеца…

Така за пръв път у нас дойде Бо-Гар. За кратко време стана любимец на цялото семейство. Родителите ми, брат ми и сестрите ми го приеха сред нас като брат. Той откри своя школа по йога и ме покани да давам разяснения по учението един път седмично, понеже още не бе овладял езика. Започна съвместната ни работа. Войната продължаваше. През зимата всички работехме, както винаги досега, през лятото ходехме в малката горска къщичка. Бо-Гар идваше с мен и живееше в гората, според законите на йога, както се бе учил при своите учители в родината си.
Синът ми вече бе свален веднъж със самолета, при което по чуден начин се бе отървал само със сътресение на мозъка. Той бе отново здрав, само един белег на красивото му високо чело издаваше тежкото нараняване.

А един горещ летен ден, когато валякът от Изток вече бе съвсем близо до границата, майка ми, милата ми добра майчица, се срина на пода и когато искахме да й помогнем да стане, тя каза все още разбираемо: „Удар, това е удар…“ После дълго лежа в леглото и борейки се, произнасяйки думите с усилие, ни обясни, че усеща ясно как едната половина от тялото й вече е мъртва.

- И зна…ете ли – допълни тя, – тол…кова е инте…ресно, че поло…вината съм тук, а поло…вината „отвъд“. Вас вси…чките ви ви…ждам наполо…вина от отвън, но ви…ждам и въ…тре във вас. А ви…ждам и бъ…дещата ви съ…дба. Ка…то ми ста…не по-до…бре, ще ви разка…жа вси…чко, но се…га ми е мно…го тру…дно да гово…ря.
Тя вече бе свързана с другия свят. Ако някоя от приятелките й някъде в града си е вкъщи и говори за нея, тя ни казваше: „Сега тука при мен е еди коя си моя приятелка и казва, че…“ И казваше точно думите, които приятелката й е казала точно в този момент на много километри оттук – можеше да се провери. Често се случваше така, мама седи долу в жилището си сама с болногледачката, а ние горе на втория етаж си говорим с мъжа ми за нея. Тогава тя казвала на гледачката: „Естер е тука и казва…“ Повтаряла точно същите думи, които аз казвах горе, два етажа по-високо… Един ден гледачката позвъни веднага да сляза, мама получила втори удар. Хукнах надолу, мама лежеше смъртнобледа и вече не можеше да говори. Показваше ми с дясната си ръка, че не може да движи езика си… Така лежа много часове, без да може да каже нищо. В един миг вратата се отвори и влезе Бо-Гар. Мама го погледна с нещастното си, разкривено, наполовина неподвижно лице и от очите й бликна радост. Той седна до нея и обхвана китката й със своята ръка.
След една-две минути мама отвори уста и каза бавно, сричка по сричка, но съвсем ясно:

- От ръ-ка-та на Бо-Гар в ме-не се вли-ва ня-как-ва си-ла и тя се-га до-сти-га о-но-ва мяс-то в гла-ва-та ми, къ-де-то у-се-щам на-тис-ка-не, ко-е-то ми пре-чи да го-во-ря. Се-га, с по-мощ-та на та-зи си-ла мо-га да се о-сво-бо-дя от то-ва на-ля-га-не и от-но-во мо-га да го-во-ря. Ис-ках о-ще да ви ка-жа, че… – и тя ни каза няколко важни неща, които бяха последното й желание.

След известно време Бо-Гар си отиде и мама можеше да говори още около час и половина. После внезапно рече:

- Се-га по-сте-пен-но на-ма-ля-ва дей-стви-е-то на си-ла-та, ко-я-то ми-ли-ят ма-лък Бо-Гар ми вля. Все по-труд-но ми ста-ва да про-из-на-сям зву-ко-ве-те и да дви-жа е-зи-ка си. Връз-ка-та меж-ду мен и тя-ло-то ми се скъс-ва. Бог да бъ-де с нас… – бяха последните й думи.

И след два дни изнасяме ковчега от къщи. Мястото й в средата на семейната маса остава празно, само една свещ ще гори отсега нататък пред стола, където тя винаги бе седяла.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.