Изпитанията се повтарят (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Настъпи последната зима преди края на войната… Градинарят ни отдавна бе мобилизиран и овощната градина в горската вила пустееше. Отидох да спася каквото мога… Една нощ ме събужда ужасен звук. Сирени! В столицата! Скочих от леглото. От трапезарията се вижда в далечината столицата. Слушам в тъмното как безброй самолети прелитат над главата ми, а въздухът трещи. После изведнъж започна ужасна светлинна вакханалия – бомби свистят от небето и избухват като фойерверки, гърмящите оръдия от защитната артилерия в далечината приличат на проблясващи червеникави лампиончета. Падне горяща факла от небето – и някъде някоя майка напразно ще очаква сина си… Тази светлинно-грохотна буря продължи около час и половина. Струва ми се, че стоя цяла вечност до прозореца с вкаменено сърце. Там, където този грохот означава разруха и смърт за хиляди хора, точно там живеят всички скъпи на сърцето ми хора. А синът ми е високо горе – мишена за летящите в много по-съвършени самолети клети млади мъже, които също като него са принудени да стрелят, въпреки човешките си чувства.

Изведнъж усетих, че от близко дърво някаква сила привлича вниманието ми със своето магнитно поле. Погледнах натам и видях две очи със зеленикав блясък. Кукумявка! Бе кацнала и вкаменена като статуя. Никога не бях виждала кукумявка в тази местност. Как ли се бе озовала тука сега? Без да искам, започнах да й говоря на ум: „Птичко, мила птичко, ти не си виновна за това, че суеверието на народа те смята за вестителка на смъртта. А може би все пак искаш да ми кажеш, че всички, които обичам, които живеят там, в столицата, вече не са на тази земя?“ Тогава кукумявката тръгна по клона към мен, разтвори внезапно криле и за миг се изгуби в гората. В този момент знаех, че една сила, която властва над всичко и движи нещата, иска да ми съобщи чрез изчезването на птицата на смъртта, че всичките ми любими хора са живи… Да! Всички мои любими същества! Но хилядите хора, загинали вече в тази ужасна нощ, и всички други, избити в тази отвратителна война, също са били любими същества на някого! Защо трябва да умират? Защо хората се избиват взаимно? Адската драма се повтаряше всяка нощ… През лятото една част от близките ми дойдоха да живеят в горската вила, включително и Бо-Гар. Ние оставахме будни заедно до прозореца в кошмарните нощи и гледахме със свити сърца трагедията. Винаги при силните бомбардировки, след като сирените виеха отбой, позвъняваше телефонът и съпругът ми се обаждаше, за да ме успокои, че са още живи…

През есента останах горе сама и пак работех в овощната и зеленчуковата градина, а вечерите наблюдавах как далече на хоризонта по равнината се придвижват все по-близо оръдията на врага – о, тези нещастни млади хора, които трябва да бъдат наши „врагове“!

Една вечер се реших да отида в града – през тежките часове на обсадата исках при всички обстоятелства да си бъда у дома, да преживея всичко с най-близките си. Телефонът на бюрото иззвъня. Колко странно, изведнъж ме обзе чувството, че вече съм преживяла веднъж тази ситуация! Знаех предварително, че точно сега ще се обади съпругът ми и какво ще си говорим – дума по дума. При това ми се струваше, че сънувам. И това усещане не ме напусна през всичките тежки дни, които последваха, докато дните се превърнаха в месеци, седмици и дори години! Винаги знаех какво ще стане в следващия миг, сякаш бях преживяла всички тези ужасни събития точно по този начин. Просто всичко се повтаряше – знаех го! Но не можех да разбера къде бих могла да преживея точно същите ситуации.
Когато бях вече в града и за пръв път се стреснах от ужасяващото виене на сирените през нощта и с всички обитатели на дома слязохме долу в мазето, когато седях безмълвна и сериозна, със смразено от ужас сърце, очаквайки какво ще се случи, знаех, че вече съм преживяла това някога. И така бе винаги през дългите кошмарни нощи на бомбардировките. Още по-ясно бе усещането, че преживявам това отново, когато един късен есенен ден вратата се отвори и влезе синът ми. Защо бях изненадана, че е облечен в униформа на летец? Да! Това е споменът от Египет за Има, младия жрец – знаех всички нишки, които ни свързват. Но той там е в съвсем друго облекло! Защо ли си спомням от египетския си живот за него в такава униформа? Защо ми се струва, че животът ми сега не е реален, а само сънувам отдавнашни сцени и преживявам наново онзи мой сън при посвещението ми в пирамидата?

Спомням си съвсем ясно всички взаимовръзки в моя живот в Египет, но колкото и да се напрягам, не мога вече да си спомня събитията от виденията при посвещението ми. Колко странно! Как можеш да си спомниш нещо, което не помниш? Та ако не си спомням за нещо, как знам, че е съществувало? Сигурна съм, че при посвещението си в пирамидата видях цялата си бъдеща съдба и че тези видения или сънища бяха всъщност различните ми изпитания. Вярно, Птаххотеп ме предупреди, че ако след посвещението си пропадна, всички изпити от него ще се повторят на земно ниво. Да! Постоянно имам вътрешния усет, че тези случки се повтарят!

Доста време, в продължение на години, всяка сутрин (след събуждане, още в полусънно състояние) записвах в тетрадка сънищата си. Почти година не я бях прелистила. Започнах да чета – и умът ми се вдърви от изненада: повечето сънища бяха елементи от случки, които наистина преживях по-късно, след една или няколко години. Но повечето сънища бях забравила изобщо и ако не беше собственият ми почерк, не бих повярвала, че самата аз съм сънувала и записала тези сънища. Как е възможно по времето, когато всички тези неща стават, вече да не си спомням изобщо, че съм ги сънувала предварително – и то с точност до най-малкия детайл? Бях дълбоко потресена! Каква е тази вътрешна същност у нас, човеците, която с такава точност знае бъдещето ни и ни дава знак? Ние заслужаваме ли тази сила да се грижи неспирно за нас и да ни показва с безкрайно търпение вътрешните истини и закони?… Как е възможно да си спомням за сина си – за Има – в униформа на военен летец от предишния си живот в Египет? Именно този спомен ме накара да му кажа, че всичко това вече се е случило някога… и пак имах чувството, че е само сън… Не се решавах да споделя с никого, опасявах се, че дори самият Има ще си помисли, че от силните емоции не съм с всичкия си. Предпочитах да мълча…

Така преживяхме окупацията. Прекарахме пет седмици в мазето, под нестихващия барабанен огън. Но най-накрая къщата се срути и трябваше да се измъкнем от руините. Съдбата ни подмяташе насам-натам – като просяци – и след тежки изпитания отново започнахме да градим живота си. Съпругът ми бе тежко ранен и не можеше да работи. Ние, Бо-Гар и аз, работехме денонощно, като първобитните хора в джунглата строяхме от руините на родителската ми къща нов дом и пак отворихме нашата школа по йога…

Минаха месеци, работехме прилежно и непрекъснато. Изпитахме и какво е да умираш от глад. За няколко седмици постепенно хората около нас, а и ние, се превърнахме в живи скелети, покрити с кожа. Приятели и познати вече не можеха да се познаят, когато се срещаха по улиците. Страх, някакъв нов панически страх пропълзяваше наоколо, наред с другите ни страхове: какво ще ядем утре? Колко време още ще можем да продължим тази тежка работа, без да сме яли нито веднъж достатъчно, как да се справим – въпреки всичко да останем здрави?… Плодородната земя на страната бе дарила богато съкровище за децата си, но безбройни товарни влакове като безконечни змии изнасяха реколтата към чужди земи…

След тежки дълги месеци постепенно дойде краят и на мизерията. Все по-често получавахме нещо по-питателно за ядене. Бавно се възстановявахме. И пак приятелите и познатите трудно се разпознаваха! Вече бях свикнала всички хора да са съсухрени от слабост и често се случваше да се размина с някого на улицата, и изведнъж да ми се стори, че прилича на мой приятел, но не! не е той, защото приятелят ми е живи мощи! Ала познавахме се отново с огромна радост и се прегръщахме… И си разказвахме теглилата си.

Постоянно имах чувството, че вече съм преживяла всичко това! Този вътрешен усет не изчезна където и да отидех, каквото и да правех, винаги точно в мига, когато нещо се случваше. Не знаех предварително бъдещето. Не знаех и какво е станало със сина ми, когото не бях виждала и от когото нямах никаква вест, откакто се бяхме сбогували.

След година и половина някой позвъни на вратата ни. Отворих и… синът ми бе тук! И пак изпитах същото. Повторение, знам, че всички тези случки са повторение! Но откъде?

И една нощ всичко се изясни… Когато трябваше да издържа най-тежкия изпит – на „жестоката любов“ към човека, който ми е най-скъп на тази Земя, коленичих една нощ – да говоря е Бога, той да му покаже пътя, по който трябва да върви… Концентрирам се дълбоко, за да се откъсна от действителността – и изведнъж се озовавам пред седемте стъпала, пред онези познати седем стъпала! Подскочих с лекота, извиках от радост и ликувайки тръгнах нагоре… познавам пътя… спомням си… о, Боже!… спомням си! Осъзнавам, че всички тези случки, които съм преживяла в живота си на материално, на земно равнище като „действителност“, вече съм преживяла при моето посвещение в пирамидата преди много хиляди години. Тогава тия събития лежаха в глъбините на душата ми като неосъзнавани, все още латентни енергии, още като чиста причина. Защото всичко, което се случва тук, на Земята, е реализиране на онова, което на духовно ниво вече е готова очакваща осъществяването си първопричина. Ако си способен да достигнеш съзнателно тази глъбина на висшия Аз, където духовните енергии очакват реализирането си, едновременно с причините преживяваш и следствието – бъдещето, като абсолютно настояще! А настоящето, нашият живот, всичко, което ни се случва, не е нищо друго, освен възможност да издържим изпитите на посвещението. Да се освободим от вътрешните напрежения, които сме трупали с мислите, думите и делата си от еони насам и които са причините за нашата съдба, за бъдещето ни, и да се отърсим от тях. По такъв начин, когато осъзнаем тези напрежения и ги преживеем, ние освобождаваме обвързаното си от тези енергии и ограничавано от тях човешко съзнание и го отъждествяваме с истинския ни божествен висш „Аз“ – с Бога, и това е

ПОСВЕЩЕНИЕТО.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.