Последни акорди (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

След преживяването в онази нощ знаех, че напреженията са изтрити от душата ми – всичко свързано с личността ми е отпаднало. Бях се справила със себе си! Вече няма нищо, което да ме връзва за моята „личност“.
Осъзнавам, че където и да съм – вкъщи или на улицата – винаги сякаш не съм „там“. Не съм там? Но къде съм? Не зная! Моят Аз изобщо не е в пространството, никъде не е „там“, където се намира тялото ми, личността ми. Да, зная, че моят висш Аз от безпространствеността се проектира в личността ми… Но сега той е започнал да се проектира не тук, където е тялото ми, а някъде на друго място. Къде?
В друга страна!
Така в един миг разбрах, че ще замина, че непременно ще трябва да замина! Защото когато духът, причината, вече не е тук, тогава проявлението, следствието, трябва да го последва и да отиде там, където е проектирано от причината. Там може да продължи живота си, иначе проявлението трябва да изчезне, т.е. да умре. Как обаче да напусна тази страна? Тук не се издават задгранични паспорти!
Още не бе назрял моментът да замина. Преди това трябваше да се случат други неща.
Една нощ се събудих внезапно: видях баща ми, изправен пред мен, и на милото му лице имаше прощална усмивка. Разбрах: той трябва да си отиде… Исках да скоча и да го попитам накъде и защо иска да замине, но той изчезна и осъзнах, че чак сега се събуждам.
Татко бе на осемдесет години, но духът и тялото му бяха все още съвсем здрави. Напълно бодър, той вършеше своята съвсем нелека обществена работа. Въпреки това зная: духът му е при мен, за да се сбогува. Времето му по космичния часовник е изтекло, ще да напусне тялото си.
На другия ден той постъпи в санаториум и всички отидохме да се простим с него. Не можеше – или не искаше – да говори вече. Гледаше ни един след друг дълго, с дълбок изпълнен с обич и казващ ни всичко поглед. И затвори очи завинаги…
Така изпратихме и втория ковчег от нашето семейство.
Синът ми правеше всякакви опити, за да си намери работа. Все напразно. Дълго не се отказваше от борбата, опитваше отново и отново, но безуспешно. Трябваше да разбере, че за него вече няма място в тази страна. И един ден си взе китарата, верния приятел, който никога не го напускаше, дори и в най-тежките часове на войната, и замина, за да търси страна, където може да работи като свободен човек, да намери убежище. Пак се сбогувахме, без да знаем дали ще се видим отново в този живот. Но в глъбините на своя висш Аз знаех, че ще го видя пак, че ние пак ще работим заедно в градината на Бога…
После дойде последното действие.
Бо-Гар изнасяше пак публична лекция, на която, както обикновено, дойдоха толкова много хора, че полицията трябваше да въдвори ред.
След лекцията, когато хората се скупчиха около Бо-Гар и не го пускаха да си тръгне, ние с мъжа ми стояхме малко настрани от тълпата и търпеливо изчаквахме приятелят ни да отговори на многото въпроси и да раздаде автографи. Тогава изведнъж към нас се приближи офицер от тайната полиция и пожела да говори с мен. Отидох с него на две-три крачки и той каза:
- Аз и цялото ми семейство се занимаваме също с йога и знам, че това е прекрасна система. Въпреки това вие двамата с индиеца сте опасни хора, защото с думите си раздвижвате огромни маси. Това не се харесва на партията. Следователно трябва да решите! Или вие двамата ще работите заедно с Партията и за нея, или в противен случай трябва да напуснете страната. Ние ще ви оставим да заминете спокойно. Ако обаче не искате да заминете, ще се наложи да прибегнем до други мерки. Обмислете предложението на моите началници и действайте съобразно с него. Ще дойда пак, за да ми кажете решението си.
Бо-Гар можеше спокойно да напусне страната със своя паспорт. Обаче аз първо трябваше да получа разрешително и съгласие за влизане в друга страна. И започна едно безконечно тичане насам-натам… В края на краищата трябваше да проумея, че е невъзможно да се сдобия с паспорт. Препращаха ме от една служба към друга, докато не получа окончателна забрана. Обаче това означаваше, че срещу мен ще бъдат приложени „други мерки“. Вече знаехме какво значи това. Много наши приятели бяха изчезнали завинаги…
Бо-Гар каза на мъжа ми:
- Единствената възможност да спася жена ти е да се разведете и аз да я взема със себе си като своя съпруга. В този случай тя ще получи същия паспорт като моя и ще можем да напуснем страната законно.
Съпругът ми подаде ръка на Бо-Гар, но не можеше да отрони ни дума. По измъченото му лице се търкаляха едри сълзи…
И настъпи денят, когато се събудих с всички хора, които ми бяха близки, за да отида в непознатия свят, който отсега нататък ще бъде мой дом, където и да ни отведе Бог.
Бо-Гар удържа на думата си: дойде от другия край на света, за да ме спаси!

Намерихме Има и ние отново бродим по следите на титаните, които ни показаха пътя към посвещението, към избавлението, към изгубения рай…

А когато търся онези, които обичам, насочвам прожектора на съзнанието си навътре. Защото всичко и всички живеят в мен!
Висшият Аз, който същевременно е висш Аз на всички живи същества, значи също и мой висш Аз, няма никакви граници, така цялата Вселена е в мен и моят висш Аз изпълва целия космос. Аз съм всичко, което е! Във всичко, което обичам, обичам себе си, защото това, което ние си мислим, че не обичаме, е всъщност само онова, което все още не сме опознали в себе си

ВИСШИЯТ АЗ Е ЖИВОТЪТ И ЕДИНСТВЕНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ,
А КОЙТО Е ПОСВЕТЕН В ТАЙНСТВОТО НА ВИСШИЯ АЗ,
НАПЪЛНО Е ОСЪЗНАЛ СЕБЕ СИ,
ОБИЧА ВСИЧКО И ВСИЧКИ ЕДНАКВО,
ЗАЩОТО Е ЕДНО С ТЯХ!

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.