Още за дворцовите предателства (Откровено – Петър Димков)

Откровено е книгата по интервюто на Магдалена Асенова с Петър Димков, когато той е на преклонна 95 годишна възраст.

По-нататък този, кривоносият, какво направи? На-
ричаха го „шпионина“ и „агента“. Четири предател-
ства едно след друго.

ПЪРВОТО. При княз Батенберг българският народ
имаше смелост и дух, та се реши на едно СЪЕДИНЕНИЕ
между Северна и Южна България. Тогава той, макар че
имаше една млада вчерашна армия, обучена за 6–8 години,
съумя да отиде в Пловдив и смело да се срещне и застане
срещу турците. А те заради васалството не благоволиха да
влязат в бой с нас.

Обаче по заповед на Франц Йосиф сърбите ни удариха
в гръб. Батенберг се среща и с тях и провидението му дава
победата. Но ние победихме благодарение на патриотизма
на моравците. Но това тогава го укриха.

И ето го първото предателство, първото престъпле-
ние. Крал Милан, сръбският, издава манифест: Девета
моравска дивизия да се вдигне и иде да помогне на братята
българи да се обединят. Но когато войските стигат Пирот
и минават Цариброд, той издава втори манифест. Четат го
след сръбската граница, когато стигат някъде към Сливни-
ца. Той гласи: Анулира се първата заповед. Отиваме да накажем българите и им попречим да се обединят! Това всява
голям смут у българите и у Моравската дивизия. Коман-
дирът им казва: Моравци, връщат ни назад. – Как така ще
тръгнем срещу собствените ни братя българи? Не, не – ня-
ма да отстъпим! Ще се сражаваме за българите!

Този патриотизъм на братята моравци помогна наши-
те да победят в битката. И това трябваше да се каже, а не
да се скрива. Нищо, че след това ги присъединиха към сър-
бите. Ние си запазихме добрите чувства към моравците. Те
не са виновни. Криеха това само да ни насъскват и смразя-
ват с братя славяни. Това после ни изяде главата.

Само един пример. На 31 март 1916 г. нашият полк
даде много жертви. Чакахме попълнение. Но в това време
от Главната квартира в Окръжното управление пристига
строго поверителна заповед. Идва при нас командирът на
полка. Този полковник Янакиев заповядва: Мирно! Няма
да ви се дава нищо писмено. Само слушайте и, които не из-
пълни, ще отговаря пред военния съд… И чете: По заповед
на Негово Величество царя се нарежда главнокомандващият
генерал Жеков да избие цялата моравска интелигенция. Яс-
но ли ви е? Останахме потресени. Аз вдигам ръка: На мен
не ми е ясно. Моравците са наши братя българи, защо ще ги
избиваме?! Има забрана – да не убиваме пленници, – а сега
ние получаваме заповед да убиваме братята и сестрите си.
Къде е било това чудо?

Питат има ли друг да каже нещо. А Вие, Димков, знае-
те ли отговорността си? – Знам – казвам. – Но аз не съм
тръгнал да убивам братята си, а да ги освобождавам. Мо-
же да ме съдите, но аз няма да изпълня това. След това за
наказание всички ни изпрати към Южния фронт.

Но ето че Провидението ни наказа. Една Рокфелеро-
ва фондация прави след това разследване. Излиза, че на-
шите са избили 150 хиляди моравци. Цяла Европа беше
потресена, погнуси се от нас. Пишат ли го някъде, а? Не,
разбира се. Русите идват да ни помогнат да се освободим
от робство. 250 хиляди жертви дават. Наши опълченци
също. И братя румънци дошли на помощ. А този наш ца-
редворец мерзавец, за да угоди на Франц Йосиф, издава
такава заповед. Да бъдем винаги на нож със сърбите, та и
досега. Та да могат австро-унгарците спокойно да владе-
ят Босна и Херцеговина. Това не е ли предателство? Ни-
кой още няма смелостта да го признае. Но съвестта казва:
кажи истината!

Другото предателство беше, когато през 1912 г. арми-
ята тръгва като на сватба за освобождаване на поробените
още македонци-тракийци. То не беше мобилизация, не бе-
ше чудо. Нашият полк гол тръгна, но с УРА-А-А… Войни-
ците бяха като лъвове. Но генералите – същински овни. А
главнокомандващият, царят де – един предател, шпионин.

Доказателства: минаваме като хала турската граница. Под-
робности няма да разказвам. Вървим напред. На линията
„Бунархисар – Люлебургас“ турците ни дават генерално
сражение. Шест дена и шест нощи боят върви. Напредва-
ме. Провидението ни даде победа. Победихме и този път.

Нашата дивизия беше срещу Люлебургас. А нашият полк
беше резерва. Долу, в града, още се водеше борбата. Горе,
на височините, имаше две могили. Вляво беше Шеста ди-
визия, а вдясно – Десета. Люлебургас беше най-после пре-
взет. Турците се опитаха да атакуват левия фланг на Шес-
та дивизия, но нашият полк го запази. Имаше близо едно
оризище. Целите бяхме в кал… Но както и да е. Моята рота се изкачи горе на двете могили. Там била Главната квар-
тира, откъдето нашите наблюдават. Като се качихме горе,
какво да видим – една картина, дето историята не познава.
Цялото бойно поле беше един ад от убити и ранени. Хора,
оръдия, ужас… 60 хиляди души погинали.

А нашите от Първа, Шеста и Десета дивизия обърна-
ли се с гръб към турците. Зарязали главното правило, че
разбитият противник се гони до дупка. Това е правило от
сътворението на света. Тогава царят издава заповед на ар-
мията и кавалерията: Три дни почивка!

Александър Македонски, след като разбива Дарий, две
недели сам с един взвод конници го преследва до пълен
разгром и чак после войската го настига. А нашите след та-
кава победа – почивка! Какво предателство само е това…

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.