Щастливата случайност (Откровено – Петър Димков)

Откровено е книгата по интервюто на Магдалена Асенова с Петър Димков, когато той е на преклонна 95 годишна възраст.

От дете почти фанатично вярвам в „щастлива­
та случайност“.

Все така ставаше – когато съм изплашена, че ня­
ма да се справя с възложената ми работа, че няма да
оправдая очакванията, точно тогава ще ми се при­
тече на помощ „щастливата случайност“. Хващам се
като удавник за нейната сламка и – ето ти късмет.
После всички ме хвалят, насърчават за сполуката. А
майка неизменно ми напомняше: „Не забравяй да бла­
годариш на ангелчето, дето те пази и помага, кога­
то си в беда.“

По неведомите пътища на съдбата един ден от­
ново тази щастлива случайност ми подаде ръка. Яви
се възможност да се сбъдне отколешна моя мечта. По
случай честванията „13 века България“ през осемдесет­
те години на миналия век по Българското национално
радио в програмите „Христо Ботев“ и „Хоризонт“ се
излъчваше предаването „НИЕ, БЪЛГАРИТЕ“. За участие
в него канехме изтъкнати живи дейци от всички сфери
на нашия живот. По същество това беше микрофонен
автопортрет. Участниците от първо лице разказваха за своя принос в науката, културата, образованието,
здравеопазването и целия стопански, обществено­по­
литически и социален живот на страната.
На една от обичайните „летучки“ (така нарича­
хме сутрешните съвещания в редакцията за разпре­
деление на задачите) главният ни редактор Дамян
Обрешков поиска всеки от нас да предложи имена на
заслужили съвременници за включване в това предава­
не. Когато дойде моят ред, сякаш нещо ме подтикна
отвътре да кажа името на отдавна прославилия се
със своето човеколюбие и безкористна помощ наро­
ден лечител ПЕТЪР ДИМКОВ. Мислех си: той най­мно­
го заслужава. Слушателите ни ще са благодарни да
чуят гласа му. Ще се радват да ги срещнем в ефира с
човека, превърнал се вече в жива легенда.

– Че как ще се добереш до него? – ми възрази глав­
ният. Трудно ще го открием. – И освен това името
му е табу за излъчване. – Но само след минутка доба­
ви: – Защо пък не? Струва си да опитаме. Захващай
се и Бог да ти е на помощ!

Как само се зарадвах! Трябваше незабавно да по­
търся „връзка“ с природолечителя. Никак не беше лес­
но да се заобиколят препятствията към него. Зор­
кото око на тогавашните управници „осторожно“ и
„всячески“ спъваше контактите с Петър Димков. Той
лекуваше в обстановка на нелегалност. Тоталитарна­
та бездуховност и натрапеният ни атеизъм стро­
го преследваха хората, търсещи по нетрадиционен
начин цяр за болестите си. Сред еретиците беше и
той – Лечителя Петър Димков.

Помогна приятелят ми от детските години Ни­
колай Кафтанджиев. Той с готовност, както винаги,
откликна на молбата ми. От дълги години Кафтата,
както го наричахме всички приятели, имаше връзка с Димков. Той беше ревностен радетел и неуморим по­
читател на човеколюбивата мисия на Лечителя. И ни­
как случайно за себе си отрано Николай избра съдбата
на биограф на Петър Димков. Със завидна упоритост
той изучаваше, отстояваше и популяризираше безко­
ристния принос на Човека, Родолюбеца, Духовния Ба­
ща и Учител, обичания от хората природолечител. В
резултат на това свое предано служене Николай успя
да напише и издаде обемистия си изключително це­
нен и полезен труд „ПЕТЪР ДИМКОВ – ДОБРЕ ПОЗНА­
ТИЯТ… НЕПОЗНАТ“.

Уточнихме с Кафтата подробностите, свързани
с датата и часа за посещението ми в дома на Лечи­
теля. Имаше и „парола“, разбира се, за разпознаване­
то ми.

Така радиоинтервюто се сбъдна и срещата ста­
на факт.

Вълнувах се, както при първа моминска среща. Не
преувеличавам. Наистина не мигнах през цялата нощ.
В съзнанието си рисувах какви ли не картини. Съчиня­
вах и отхвърлях всевъзможни сценарии: как ще вляза,
какво ще кажа, как ще ме посрещнат, ще успея ли да
се представя подобаващо пред ЧОВЕКА­ЛЕГЕНДА, ко­
гото предстоеше да интервюирам…
Нищо от свободните ми среднощни съчинения
не се сбъдна.

Денят бе 15 април 1981 година.
Ранното утро на настъпващата пролет. Сто­
личният квартал Лозенец ме посрещна дружелюбно с
кокетните си къщи и бухнала зеленина в дворовете.
Николай Кафтанджиев почина на 5 май 2009 г. Поклон и дълбока благодарност пред светлата му памет. За неоценимото добро, което ми направи тогава, за да се срещна, разговарям и съхраня върху магнетофонната лента гласа със скъпоценните откровения на големия българин – Лечи теля Петър Димков. Люляците с многоцветните си багри в лилаво, розо­во, синьо и бяло упойваха с аромата си.

Зазоряваше се. Улица „Лука Кунин“ (сега „Злато­
връх“) е все още безлюдна и необичайно притихнала.
Тротоарите и уличният паваж бяха вече изкъпани от
маркучите на нощните труженици по чистотата.
Тогавашната столична управа много усърдно поддър­
жаше тази чудесна традиция.

Колегата ми радиотехник Митко Друмев вече ме
чакаше. Задачата му бе да осигури качествен магне­
тофонен запис на интервюто. Озърташе се някак
плахо пред дървената портичка на № 47 и от това
ме напуши смях.

– Хайде, по­скоро да влизаме, докато ония още не
са се появили!

„Ония“ бяха милиционерите. Често ги изпращаха
да охраняват къщата на Лечителя. Те разпъждаха ча­
кащите отпред болни хора за посещение при Петър
Димков. Въпреки забраната те прииждаха тук от су­
трин до късна вечер. Стичаха се от цялата страна:
някои с каручките си, други с леките си коли, а пове­
чето пеша, подпирайки се на бастунчета и патери­
ци, или в инвалидни колички. Виждала бях как милици­
онерите разгонват това унило човешко стълпотво­
рение. Бях чула „благовидното“ им обяснение: „Вър­
вете си, човекът е много стар и болен. Трябва да го
щадим.“ А чакащите отлично знаеха колко лицемерна
е тази загриженост, защото управниците тайно се
домогваха и с всички средства се възползваха от по­
мощта на Лечителя.

Първото нещо, което прикова вниманието ми,
преди да се шмугнем в дворчето, бе забодената с ка­
бърче бележка върху дървената ограда. Написал я бе­
ше саморъчно П. Димков. Тя гласеше:

Добри хора, не си губете времето. Първо
идете в окръжната болница да ви определят
кога можете да дойдете. Тогава ще ви прегле­
дам всичките. Извинявайте!

И ето ни сега с Митко в уречения час пред къща­
та.

Натиснах звънеца. Начаса от прозорчето на гор­
ния етаж се показа съпругата на Димков. Разменихме
си уговорените думи и тя бързо пусна увития в хар­
тийка секретен ключ от входната врата. Той хлоп­
на върху плочника точно пред краката ми. И шепне­
шком помоли: „Отключете си сами и бързо влизайте!
Чакаме ви“.

До днес пазя жив спомена от тази първа среща.
Като тогава виждам живия Лечител – приветлив,
одухотворен. Достолепен като патриарх. Жена му
ни въведе в работната му стая. Беше се разположил
удобно зад масивно бюро и вече работеше. Чевръсто
стана да ни посрещне. А беше на 95 години! Гладко из­
бръснат. Усмихнат. Облечен в костюм, с вратовръз­
ка. Като за официален прием.

Неговата непринуденост и гостолюбивост, по­
знати на всички, с които е общувал, сякаш с магиче­
ска пръчка заличиха обхваналото ни обичайно притес­
нение. И започна нашият дълъг, почти четиричасов
разговор – незабравим, интересен, изключително по­
учителен…

Моето първо интервю с Лечителя Петър Дим­
ков, този извисен до съвършенство българин. Миси­
онерът на Доброто, Вярата, Надеждата и Любовта
между човеците на земята!

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.