Бърнаута от духовна перспектива

Статията ни е любезно предоставена от Камелия Хаджийска. Повече можете да прочетете на нейния сайт за психология и Духовно развитие Espirited.

Бърнаута е форма на професионален стрес, който се изразява в крайни форми на изтощение и отчуждение от работата и хората. Ако в началото човек е бил вдъхновен, ако пламъкът на страстта му е горял силно и е влагал много енергия и ентусиазъм в работата си, сега се наблюдава точно обратното – пламъкът е изгаснал и на мястото на вдъхновението има умора, апатия, черногледство и дори цинизъм. Именно това е значението на думата бърнаут на английски – прегаряне. Въпреки, че обикновено става дума за професионално прегаряне, знам, че цели социални групи и общества могат да влязат във фазата на бърнаута и да покажат симптомите на изтощението, отчуждението и загубата на идеализъм. Защото бърнаута – това е фазата на угасващия пламък.

За първи път по-подробно се запознах с феномена на бърнаута, когато започнах да преподавам в Полицейската академия и трябваше да подготвя семинар за стреса. Тогава бях впечатлена да разбера, че от тази форма на стрес страдат най-усърдните, най-отдадените на работата служители, тези, които искат най-много да помагат на хората и да са им полезни, тези, които влагат най-много сърце и енергия в нещата, които вършат. Именно те се оказваха в последствие в редиците на засегнатите от бърнаута – които бяха развили негативни и дори цинични нагласи към хората и възможността да им се помогне. Те бяха прегорели, пламъкът, който е бил ярък в началото, сега беше угаснал и вместо загриженост и отзивчивост те показваха апатия, негативизъм и силно отчуждение.

Спомням си как тогава прочетох за това как е била открита тази форма на дистрес (негативен стрес). Екип от изследователи е бил помолен да помогне в обяснението и решаването на един проблем в отделение на болница за раково болни пациенти. Екипът от медицински сестри там, вместо очакваното мило и загрижено отношение, показвал отчетливо безучастно и нелюбезно отношение към тези пациенти. Умиращите от рак пациенти били третирани не като хора, а като вещи. Това било парадокс, който нямал своето обяснение и затова този екип от учени бил помолен да се намеси и да каже какъв е проблемът. Проблемът се оказал прегарянето. Тези медицински сестри се грижели за пациенти, които въпреки техните грижи, все пак умирали. Безотносително на вложените от тях усилия, тези хора си отивали! Отчуждението, апатията и незаинтересоваността на тези медицински сестри били средството, с което те се справяли със стреса, породен от факта, че тяхната роля е била да помагат за спасяването на човешкия живот, а те – поради спецификата на това отделение, са били безсилни да я играят.

След този случай изследванията, посветени на бърнаута, се разрастват и става ясно, че от бърнаут страдат в най-голяма степен работещите в помагащите, социалните професии – тези, които се занимават с хора и чиито резултати от труда не само, че не са толкова видими, както е при производството на материални продукти (и затова са по-малко обратно възнаграждаващи) , но и изискват друг вид енергия за справяне – емоционалната. Изследователите предлагат и програми за превенция на бърнаута, в чиято сърцевина са хората да бъдат информирани за този вид стрес и неговата природа, така че навреме да могат да разпознаят дали са в групата на предразположените към бърнаут работохолици. За целта има създадена скала на бърнаута, която се състои от четири фази, като първите сигнали за бърнаут са по-леките симптоми на работохолизма, а крайните форми – в четвъртата степен, са сериозни или необратими болести (физически болести, тежки форми на депресия и алкохолизъм, крайни форми на изолация от хората и света).

Сега, доста години по-късно след като съм преподавала теорията за стреса и бърнаута след студентите в Полицейската академия, знам че сега бих говорила други неща. Сега си мисля, че превенцията на бърнаута чрез предварителна информация е възможна само частично. Защото аз знаех тази теория отлично, но въпреки това бърнаута не ми се размина – ако имаше някаква полза, тя вероятно беше в това, че поне не стигнах до крайните степени на скалата. От семинарите за стреса, които аз самата продължавах да водя и на други места, знаех много добре, че трябва да има баланс между работа и почивка, но като тежък камион, който се движи по нанадолнище и няма спирачки, не можех да спра да се движа по спиралата на работохолизма. Опитите ми да внеса по-балансиран начин на живот между личното време и работата само ме караха да се чувствам по-зле. За щастие в този момент една моя позната, която беше завършила наскоро „автентично лидерство“ в Харвард ми сподели една статия за автентичните лидери, чийто живот те изучават. Бях много впечатлена да разбера от тази статия, че вече на мястото на популярната концепция за work-life баланс се говори за страстта в работата, която няма как да спре точно в 17.30 в края на работния ден, за да се разходим след това в парка! Че автентичните лидери са сто-процентови работохолици, които следват страстта си и това им носи по-голямо удовлетворение от премерения и балансиран живот.

Ето това е функцията на теориите – ако не са правилните, могат да те объркат и потиснат, но ако са правилните, те носят утеха и сила. Навремето цели поколения бебета са били травмирани от съветите, че трябва да се кърмят по точен час, докато не е дошла друга теория за храненето на кърмачетата. Така беше и с моя случай с работохолезма и стреса. Разбрах, че ако има пламък, аз нямам нещо напротив да изгоря в него, дори и това до ме доведе до фазата на прегарянето в един следващ момент. Точно така и се случи – моят „камион“ все пак спря в един момент. Горивото му се свърши. Вече нямах енергия да продължавам да правя това, което до този момент бях обичала толкова много. Пламъкът беше много намалял, макар и не съвсем угаснал.

Интересното се случи, когато докато лежах в пепелта на умората, изтощението, загубата на интерес и отчуждението че, изведнъж си дадох сметка, че бърнаута има своята голяма ценност, ако се възприеме от една духовна перспектива. Разбрах, че ако използвам правилно този вид преживявания, аз мога да изляза от пепелта на прегарянето като птицата Феникс – обновена и по-силна от преди. И това успях да го видя, защото по същия начин, по който се бях посветила на страстта си (и съвсем осъзнато вървейки към бърнаута), така реших да премина осъзнато и през самия бърнаут, когато той се случи. И това, което осъзнах беше, че дарът на прегарянето е в това, че прави пламъкът на страстта по-чист.

Защото това, което е изгоряло, са нечисти примеси, които е добре да изгорят – амбиции, страхове, приемане на нещата лично и липса на здравословни граници на отговорност между човека и другите. Защото пламъкът, който не идва от егото, няма как да угасне. Няма как да прегори нещо, което идва от източник, който е безкраен, защото „горивото“ му не идва от личността. Така на мястото на идеализма идва реализъм, на мястото на прекалената въвлеченост – дистанцираната любов, на мястото на желанието да спасяваш хората и да се тревожиш за това накъде отива света, идва осъзнаването на границите на отговорност, смирението и оставяне на грижите и в Божиите ръце.

Ако бърнаутът е прегаряне, ако той е израз на изпепеляващата енергия на страстта, то правилната нагласа за мен на тоя етап от живота ми е не като следим къде сме по скалата на бърнаут и вземем навременни мерки, за да обърнем посоката, а като се оставим на естествените процеси на вдъхновението и страстта да ни отведат до точката, в която от пепелта на изгорените илюзии, амбиции, страхове и прекалено лично приемане на нещата да излезем като птицата Феникс – обновени и по-силни от преди.

Все още ме боли когато виждам, че бърнаута не е просто личен проблем на група ентусиазирани работохолици с по-идеалистични представи за живота и че обхваща големи групи от хора – цели общества. Боли ме да виждам, че зад апатията, цинизма, агресивността и отчуждението на огромна част от българите стои не нещо друго, а изгорелите надежди за по-богато и справедливо общество – стои безсилието от вложените усилия за промяна. Боли ме, когато виждам бърнаута на учителите, на полицаите, на медицинските служители и много други. Въпреки това, след като вече имам в устата си вкуса на пепелта, а в носа – мириса на изгорялото, се мисля, че мога малко по-спокойно да приема това… малко по-спокойно. Ако не успея – вече знам, че не е страшно – пепелта е средството за трансформацията.

Сега вече ми е по-лесно да не се ядосвам на нещата, които виждам, че се случват в България. Не само, защото ми е по-лесно да си спомня, че те са Божия работа (може би, изкупване на тежка карма, идваща от гоненията на богомилите?), но и защото предполагам, че за нас като нация може би ще е ценно да преминем през пепелта на трансформацията. Ако използваме по предназначение тежката енергия на Сатурн (планетата, която астрологически управлява нашата страна), ние може би ще успеем да се възродим като нация, която е много по-зряла и духовно осъзната, с повече смирение и по-малко лично приемане на нещата. Защото – ако в сърцевината си бърнаута е резултат от безсилието (същото онова, което са изпитали и медицинските сестри, помагайки на своите умиращи пациенти), то неговият дар е смирението (тези медицински сестри може и да са нямали властта да определят колко дълго ще живеят хората, болни от рак, но са имали силата да им дадат подкрепата, от която те се нуждаели в последните дни от живота си).

Когато научим урока по границите на своята отговорност и престанем да се месим в Божиите работи, пламъкът в живота ни се връща – по-чист и сияен отпреди. Това е още един пример за Приближаване чрез отдалечаване, както и форма на Грижа да душата.

Камелия

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.