Вечни дилеми пред педагогиката

Веднага след като разбрах, че ще ставам учител, разпитах приятели и познати какво могат да ми препоръчат като четива по педагогика. Случайно се сетих, че едното от момичетата на семинар, който посещавам сега, учи педагогика. Оказа се, че заедно с професора си са написали книга на тема „Вечни дилеми пред педагогиката“. Не вярвам в случайности и веднага я потърсих. Оказа се, че се разпространява под свободен лиценз и че включва наистина много важни педагогически теми. Така само с една книга успях да получа най-важните основи на науката, наречена педагогика. Много ми хареса цялата концепция на самата книга и как положително и обективно представя темата. Затова реших, че със сигурност трябва да споделя поне някои нейни части. Ще изброя отделните глави-дилеми и ще кажа по няколко думи за тях:

1. Педагогиката като наука
2. Педагогиката между свободата и зависимостта
3. Проблемът теория-практика
4. Смисъл и цел в педагогиката
5. Отношението учител-ученик
6. Образованието като единство между преподаване и възпитание
7. Стойности – между възпитанието и социализацията
8. Възпитанието между свободата и принудата – една парадоксална връзка
9. Дидактиката
10. Правото на образованието – образованието между общото благо и човешкото задължение.

Педагогиката е наука. Или поне се опитва да бъде. Положението е малко сложно по простата причина, че колкото и прекрасна теория (такава засега липсва) да предложи педагогиката, то по същество тя си остава едно изкуство – изкуството да се преведе абстрактната теория и знания в практическа дейност в зависимост от предпоставките и необходимостите на всяко едно дете и за негово благо. Въпреки че е смислено обучението да се случва в група, то учителя винаги трябва да може да подходи индивидуално към всяко едно дете. Именно в това е голямото изкуство и затова личностните качества на учителя са по-важни от теоретичната подготовка, въпреки че и тя не трябва да липсва. Тя трябва да включва методиката и дидактиката като добри помощници.

Педагогиката може да се разглежда като двустранно отнишение между учителя и ученика. Учителя не може да задължи нищо ученика и няма моралното право да предопределя неговия път, но може да играе ролята на необходимия пример, по-късно авторитет и още по-късно идеал. Това дава важни отправни знаци на ученика по собствения му път. В това отношение е много интересна парадоксалната връзка между свободата и принудата в образованието. Традиционната педагогика би казала, че има неща, които просто трябва да се правят, независимо дали ученика иска или не. Някои нови педагогики като Съмърхил или Фрайнет би дали пълната свобода на ученика да прави каквото си иска. В повечето случаи и двата метода се провалят много успешно. Защо? Защото не търсят златната среда. А тя е, че на човек не може да му бъде оставена повече свобода, отколкото отговорност може да поеме. Затова и често се налага да преподаваме и с принуда, тоест въпреки нежеланието на детето да го заставим да научи нещо. Разбира се, това може да стане с даването на сравнителна свобода – например, детето само преценява в рамките на една учебна година кога какво да научи, но знае, че до края на учебната година трябва да е усвоило дадени умения. Освен това някои важни навици не могат да се разберат в ранна детска възраст и трябва просто да бъдат „наложени“ от възпитателите. Пример за това са чисто физическите необходимости като хранене, спане, миене и т.н. Рудолф Щайнер има много хубави думи в това отношение:

Едно дете трябва да бъде научено да се моли всеки ден, за да може да благославя като стане старец!

То се основава на някои житейски истини за същността на човека. Малките деца са предимно волево-чувствени същества, на които определени навици не могат да бъдат обяснени мисловно. Но същите тези навици придобиват в по-нататъчния живот важност. Страите хора са вече едни по-скоро волево-мисловни същества, у които интуитивното приемане на молитвата през детските гогини се изгражда в съзнателно даване на благословия. Могат да се дадат още много примери за връзки между отделните житейски етапи. Всички знаем например, че старите хора често се вдетиняват. Това е лесно обяснимо ако имам предвид душевно-Духовната компонента на хората, която е близо до Бога както малко след раждането, така и малко преди смъртта на физическото тяло.

И като споменах Бога, то не мога да не кажа, че педагогиката като наука има смисъл само, когато допуснем съществуването на доброто. Без вярата в доброто, без пълната сигурност в неговото съществуване, всякакви образователни опити са безсмислени. Задача на педагогиката е да помогне на индивида да познае доброто и истинното, да намери собствения си смисъл и да насочи целите и действията си в тази посока, като непрекъснато ги преосмисля и се развива.

Особено важно е да се прави разлика в преподаването в зависимост от възрастта на детето. Ако за едно малко дете подражанието и приемането на авторитет, по който то да се ръководи е важно, то за един младеж по време на и след пубертета поемането просто на чужди знания и резултати без осмислянето им е напълно безполезно. Важно е да уточним и какво е това авторитет. Това не е човек, който ни казва постоянно какво да правим и как да го правим, а по-скоро човек, на когото винаги можем да разчитаме и можем да се опрем; човек, който съзнателно поограничава малко свободата ни, за да не се нараним и да не направим грешки, които не можем да понесем. В същото време той не ни държи на каишка, а ни оставя смело да крачим по пътя си и да откриваме света, да предприемаме, да правим грешки и да се развиваме. Но той винаги внимава да не отидем твърде далеч и да не навредим на себе си. Той не ни води за ръка, но е готов винаги да ни подаде ръка. Той е човек, който с личния си пример ни учи да се учим, да се развиваме сами. Можем да дадем пример с помощните колелца на колелото. Първоначално детето кара с две помощни колела, за да не се пребие с колелото. После, когато вече владее по-добре това средство за придвижване, се маха едното помощно колелце. И накрая, когато детето вече напълно е укрепнало в силите си, започва да кара без помощни колелца. Помощните колелца нямат за цел да ограничат или да пречат, те просто предотвратяват това, което детето в началото само не може да предотврати; те му помагат да не се нарани и да не си навреди в процеса на учене; дават му необходимата сигурност и спокойствие, за да напредва в ученето. Тоест, става дума за необходима помощ, за да може човек сам да се развива.

Ето и един хубав цитат от книгата:

Образованието трябва да създаде пространство за индивида да се освободи от всякакви идеологии и да поеме по пътя на един самоопределящ се и морално отговорен човек.

Августин твърди, че на човек учител не му трябва. Човек сам се образова, защото знанието е вътре в самия него, както и при едно семе. Да, това е вярно, но за изникването на едно семе са необходими и съответните условия. Ако не беше така, то децата нямаше да се появяват в семейства, носещи както мъжкото, така и женското начало и биха дошли на земята напълно самостоятелни. С право Платон съответно друго смята. Учителят е необходим като придружител по пътя, който може да помогне и който знае каква е целта. Тук виждаме и ясно защо Дънов казва, че не всеки може да е учител. Учител може да е само този, който сам за себе си е открил целта. Според Сократ учителя е важен и то не за да дава отговори, а за да задава въпроси. Въпросите показват на ученика, че има още накъде да се развива, ясно представят неговото „уж-знание“. Учителят е също ученик и трябва да знае за незнанието си и да търси и намира. Знанието, Божественото, е в хората и ние трябва да го извадим наяве, да стане съзнателно. Ето как учител и ученик заедно се развиват. Неслучайно мъдреците казват, че най-големите учители на Земята са децата.

Друг прекрасен цитат:

Преподаването като прехвърляне на знание не е възможно, преподаването като подтик за учене, като помощ, е.

Учението с думи е толкова невъзможно, както и всякакъв друг метод за предаване на знание, независимо колко интересен, забавен, пъстър и жив е. Учението е възможно само чрез пример и чрез ръководене. Преподаването е ръководене към саморъководство. А това означава, че преподавателя трябва да е най-вече ръководител. А каква е основната задача на ръководителя? Да прави другите по-добри от себе си, да им служи.

Какво идва да ни каже това? Например, че от педагогическа гледна точка разделянето на класове не е добър похват. Децата най-много учат от другите деца, едновременното учене на хора от различни, но сходни възрасти и на сходно ниво на развитие, е за предпочитане. Същото важи и при по-големи разлики във възрастта – тогава по-малките се учат от по-големите, а по-големите поемат отговорност за по-малките.

От тези думи лесно се вижда защо всякакъв вид уеднаквени въпроси, тестове, оценки и т.н. не водят до нищо смислено. Как трябва да преподавам? Какво трябва да преподавам? Това са въпроси, чиито отговори се променят според много фактори, като например култура, време и т.н. Това са въпроси, на които педагогът, като човек на изкуството, трябва да може да намира винаги нови и нови отговори.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Децата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.