Големите дървета израстват от малки жълъди 4 (Как да променим света)

Това е глава от книгата на Дейвид Борнщейн Как да променим света.

През 1971 де Сауза посещава семинар за обучение въз основа на опита и средата, който отваря очите й за новите образователни възможности. Отговорът на колегите й, обаче, когато тя се опитва да ги накара да приложат новия метод, не бил сърдечен. Твърдели, че звучи добре, но е неприложимо за Индия, че философията е добра, но е напълно непрактична за тях.

Тя решава да опита сама. Остава настрана учебниците си за червеношийки, пойни птици и върби и извежда учениците си навън да научат за местните птици и растения, да изследват въпроси като: „Защо мусоните идват и си отиват?“ В уроците си започва да заменя индийски имена като Арун и Лайла с Роувър и Кити. Извежда учениците си на екскурзии до забележителности като Портата на Индия, за да учат за архитектура и история, и преподава демокрация чрез училищни избори. Учителите и администраторите я обвиняват, че използва учениците си като опитни зайчета, но учениците отвръщали ентусиазирано.

През следващите 5 години де Сауза неколкократно се провалила в опита си да накара йезуитското училище, в което работила да приеме метода й. По времето, когато Дрейтън я среща, тя вече е успяла да убеди училищния състав и администрацията да пробват и била на път да разпространи метода си в и друго училище. „Най-накрая можех да покажа на учителите как е възможно да преподават по този начин без да влагат твърде много усилия от своя страна,“ сподели с мен де Сауза. „Също така разбрах, че най-добрият начин да накараш учителите да се чувстват уверени е, като им споделиш собствените си грешки.“

Все пак частно йезуитско училище няма много общо с действителността в Индия. Истинското предизвикателство е да се внедри такъв тип образование в държано училище в Бомбай – и не само там. Дрейтън попитал де Сауза дали вижда работата си цялостно в контекста на индийското общество. А за нея е точно така.

„Знаеш ли, че 70% от децата в Бомбай искат да емигрират?“ попитала тя Дрейтън. „Нещо в обществото ни не е наред. Мисля, че мога да променя това с тази идея. Ако успеем да помогнем на децата да се научат да мислят, а не само да запомнят и повтарят, да се научат да разрешават проблеми, да са креативни, да се научат да са актьори, а не изиграни, можем да създадем доста различно поколение. А това вече е революция.“

От гледната точка на Дрейтън няма нищо ново в обучението въз основа на средата. Този подход е добре установен в САЩ, Канада и Европа. „Ако говориш с Глория и видиш само идеята й за обучение, ще си помислиш, че не е кой знае какво“, казва той. Неговият интерес не е само към вижданията на де Сауза за преподаване, а и към способността й да ги адаптира към специфичната индийска среда и след това да ги популяризира.

Но как планира да накара администратори, учители, родители и ученици, които са в една скована, авторитарна система, да се включат в методите й за учебен план и преподаване? Как възнамерява да ги направи привлекателни и не толкова плашещи? „Дори да имахме съотношение учител-ученик едно към двайсет и добре оборудвани учители, пак щеше да е предизвикателство“ споделя де Сауза. Как да направим методите достъпни за зле обучен учител в държавно училище в Бомбай, който се олюлява на ръба на безредието в класна стая с шейсет ученици?
Това са въпросите, които Дрейтън нарича „как-да“ – вид въпроси, които терористите мразят, а за които предприемачите живеят. Де Сауза е талантлива учителка, но успехът в тази сфера предполага търговски умения и находчивост, дебелокожие и ниво на отдаденост, граничещо с обсебване. Това са качествата, които Ашока търси, а Дрейтън и колегите му вярват, че са открили в Глория де Сауза.

Де Сауза трябвало да напусне работа и да се посвети изцяло на идеята си, за да се разпространи методът й. Ашока й отпуска четири годишна стипендия, възлизаща, по онова време, на 10,000 долара.

През следващата година де Сауза основава организация наречена Парисар Аша, на санскрит – „надежда за природата“ и започва набирането на екип, за да разпространи идеите си. Само след няколко години успява да докаже, че методът й за обучение въз основа на средата значително повишава представянето на учениците й. (Според независимо проучване учениците, които се обучават по този метод, се справят два пъти по-добре на тестове с четене с разбиране и усвояват писане и математика три пъти по-бързо от учениците, които се обучават по метода с наизустяване. До 1985 де Сауза убеждава съвета на общинските училища в Бомбай да въведат новата система за обучение в 1, 700 училища като експериментална програма. В рамките на три години почти милион ученици се обучавали по метода й. До края на 80-те индийското правителство включва новия метод в националната учебна програма и го прави официален стандарт в обучението от първи до трети клас.

Днес, след повече от двайсет години, де Сауза все още е движещата сила зад Парисар Аша. През десетилетията работата й е повлияла на поколения учители и разработчици на училищни програми в Индия. С всяка година тя подобрява проекта си, разпространява работата си до повече градове и търси начини да адаптира методите си към различни общности като селските или племенните.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.