Кимбърли Шарп – Преживяване близко до смъртта

Кимбърли Шарп – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

Първото нещо, което си спомням беше спешния вик на една жена. “Не измервам пулс!” каза тя. “Не измервам пулс.”

Всъщност казах, че се чувствам добре. Наистина добре. Като се помисля пак, никога не съм се чувствала по-добре и по-жива. Бях здрава и цяла, спокойна и на място за първи път през живота ми. Въпреки, че все още не виждах, можех да чуя всичко, предимно бърборенето на много гласове по едно и също време. Не ме притесняваше. Оставих го. Оставих всичко.

Следващото ми усещане беше на напълно нова обстановка. Знаех, че не съм сама, но не можех да видя ясно, защото бях обгърната от гъста, тъмно сива мъгла. Усетих очакване, същото очакване, което някой чувства, когато чака самолета да излети или да кацне. Изглеждаше естествено да съм точно тук и да чакам толкова дълго, колкото трябваше. Земното време нямаше вече значение за мен. Нямаше ги понятията “преди” и “след”. Всичко – минало, настояще, бъдеще – съществуваше едновременно.

Изведнъж, една огромна експлозия избухна под мен, експлозия на светлина, разстилаща се до най-дългите предели на моето зрение. Бях в центъра на светлината. Тя издуха всичко, включително и мъглата. Достигна краищата на вселената, която можех да видя и се прегъна на безкрайни пластове. Гледах вечността да се разгъва.

Светлината беше по-ярка хиляди слънца, но не нарани очите ми. Никога не бях виждал нещо, толкова светещо или толкова златно като Светлината и веднага разбрах, че бях изцяло съставена от любов, цялата насочена към мен. Тази прекрасна, изпълнена с живот любов беше много лична, както може би ще опишете светската любов, но също и свещена.

Въпреки, че никога не бях виждала Бог разпознах тази светлина като Светлината на Бог. Но дори думата Бог изглеждаше твърде малка да опише великолепието на това присъствие. Бях с моя Създател в свещена комуникация с това присъствие. Светлината беше насочена към мен и през мен, заобикаляше ме и ме пронизваше. Съществуваше просто за мен.

Светлината ми даде знания, въпреки, че не чух думи. Не комуникирахме на английски или някой друг език. Това беше разговор по-ясен и по-лесен, от колкото тромавия посредник, езика. Беше нещо като разбиране на математиката или музиката, знание без думи, но не по-малозначимо знание. Учех отговорите на вечните въпроси на живота, въпроси толкова стари, че ги задаваме като клишета. “Защо сме тук?” Да учим. “Какъв е смисъла на живота?” Да обичаме. Почувствах се сякаш си припомнях неща, които някога съм знаела, но някак си съм ги забравила и изглеждаше невероятно, че не бях разбрала тези неща преди това.

Тогава този екстаз от знания и осъзнаване беше нарушен. Отново без думи научих, че трябва да се върна към моя живот на Земята. Бях ужасена. Да напусна всичко това, да напусна Бог, да се върна обратно към това старо и забравено съществуване? Няма начин. Момичето, което винаги правеше, както и беше казано, коленичеше. Но напразно. Връщах се обратно. Знаех си. Бях вече на път. Бях на траектория отправена точно към тялото ми.

Тогава видях моето тяло за първи път и тогава осъзнах, че вече не съм част от него. До този момент, се възприемах права, както принципно правим, пред огледала или снимки. Сега бях разтресена от странната гледка на мен в профил от около 1 метър разстояние. Погледнах моето тяло, което познавах толкова добре и бях изненадана от моето отделяне. Почувствах същия вид благодарност към моето тяло, която имах към моето зимно яке, когато го отделих настрани през лятото. Добре ми служеше, но повече нямах нужда от него. Не бях вързана по никакъв начин с него. От каквото и да се съставляваше аза, знаех че не съм вече там. Моята същина, моето съзнание, моите спомени, моята личност бяха отвън, не вътре в този затвор от плът.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.