Хауърд Сторм – Преживяване близко до смъртта

Хауърд Сторм – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

Хауърд СтормПреди ПБС-то си Хауърд Сторм, професор по изкуствата в Северен Кентъки Университет, не е бил приятен човек. Той е бил открито признат атеист и е бил груб към всякаква форма на религия и тези, които я практикуват. Често би използвал гняв, за да контролира всеки около него и не намирал радост в нищо. В Нищо, което не беше видял, докоснал или почувствал не е вярвал. Считал е всички вярвания свързани с религията да са фантазии на хората, за да самозаблуждават. Освен науката е нямало нищо друго.

На 1. Юни, на 38 години, Хауърд Сторм преживява ПБС поради дупка (perforation) в стомаха и неговия живот така коренно се е променил, че той е отстъпил поста си на професор и посветил времето си да посещава Обединената Теологична Семинария за да стане пастор на Обединената Църква. Следва ПБС на Пастор Хауърд Сторм:
Покана за ада от странни същества:

Борейки се да каже довиждане на жена си, молех се с моите емоции. Казвайки й, че я обичам беше повече от довиждане, понеже едвам издавах звук поради моето емоционално страдание.

Отпуснах се, затворих очи и чаках края. Това беше, чувствах го. Това беше голямото нищо, голямото изгубване на паметта, от което никога не се събуждаш, края на съществуването. Бях абсолютно сигурен, че нямаше нищо друго освен този живот – защото така разбираха нещата умните хора.

Докато преживявах този стрес, молитва или нещо подобно никога не ми се беше случвало. Нямало е и случай да си помисля за това. Ако споменех Божието име изобщо, то е било само като богохулство.

За известно време имах чувството, че съм в безсъзнание или заспал. Не съм сигурен колко дълго продължи, но се почувства наистина странно и отворих очите си. За моя изненада стоях изправен до леглото и гледах тялото ми да лежи на леглото.

Моята първа реакция беше, “Това е лудост! Не мога да седя тук гледайки себе си. Това е невъзможно.”

Това не е това, което очаквах, не беше правилно. Защо бях жив? Исках забвение. И все пак гледах към нещо, което беше моето тяло и то нямаше толкова голямо значение за мен.

Сега знаейки какво се случва се ядосах. Започнах да викам и да крещя на моята жена, а тя седеше там като камък. Не ме поглеждаше, не мърдаше – и продължих да крещя псувни, за да й привлека вниманието. Объркан, ядосан и гневен опитах се да привлека вниманието на моя съквартирант, но имах същия резултат. Той не реагираше.

Исках това да е сън и си повтарях, “Това трябва да е сън.”

Но знаех, че това не е сън. Осъзнах, че странно, но се чувствах по-буден, по-осъзнат, по-жив отколкото съм се чувствал преди в целия ми живот. Всички мои сетива бяха извънредно заострени. Всичко се усещаше треперещо и живо. Пода беше студен и моя бос крак се почувства студен и влажен. Това трябва да е реално. Стиснах юмруци и бях учуден колкото много чувствам в ръцете ми просто от стискане в юмрук.

Тогава чух моето име. Чух, “Хауърд, Хауърд – ела тук.”

Чудейки се първоначално, откъде идваше, открих че идваше от входа. Имаше различни гласове, които ме викаха.

Попитах, кои са те и те казаха, “Ние сме тук, за да се погрижим за теб. Ние ще те оправим. Ела със нас.”

Отново и отново питах, кои са те, попитах ги дали са доктори или сестри.

Те отговориха, “Бързо, ела и виж. Ще разбереш сам.”

Питах ги въпроси, а те ми даваха уклончеви отговори. Продължиха да ми казват, че е спешно, настоявайки да мина през входа.

С малко нежелание минах през него и влезнах в коридора, и в коридора бях в мъгла, или замъгленост. Беше леко оцветена замъгленост. Не беше силна замъгленост, можех да видя ръката ми например, но хората, които ме викаха бяха около 5 или 6 метра пред мен и не можех да ги видя ясно. Бяха по-скоро силуети или форми и като се движех към тях те отиваха обратно в мъглата. Като се опитвах да се доближа до тях, за да ги идентифицирам, те бързо се оттегляха по-надълбоко в мъглата. И така влизах в мъглата по-надълбоко и по-надълбоко.

Тези странни същества продължаваха да ме подканят да отида с тях.

Неведнъж ги попитах към отиваме и те отговаряха, “Побързай, ще разбереш.”

Не искаха да отговорят на нищо. Единствения отговор беше, че настояваха да побързам и да ги следвам.

Много пъти ми казваха, че болката ми няма значение и не е необходима. “Болката е глупост,” казваха те.

Знаех че пътуваме с километри, но от време на време имах странната способност да погледна назад и да видя болничната стая. Моето тяло лежеше още там неподвижно на леглото. Поглеждайки обратно към стаята, видях моята жена и моя съквартирант и реших, че те не са в състояние да ми помогнат и затова ще ходя с тези хора.

Вървейки на около доста голямо разстояние, тези същества бяха всички около мен. Водеха ме през мъглата. Не знам за колко дълго време. Имах истинско чувство на безвременост за това преживяване. Реално не знам колко дълго продължи, но го чувствах много дълго – може би дни или седмици.

Като пътувахме, мъглата стана по-гъста и по-тъмна и хората започнаха да се променят. От начало изглеждаха по-скоро игриви и щастливи, но след като изминахме определено разстояние, някои от тях започнаха да стават агресивни. Колкото повече въпросителен и подозрителен бях, толкова по-враждебни, груби и авторитарни ставаха те. Започнаха да си правят шеги относно моя гол задник, който не беше покрит и колко патетичен съм бил. Знаех, че приказват за мен, но като се опитвах да разбера какъвто точно говореха, те казваха, “Шшт, той може да те чуе, той може да те чуе.”

Тогава другите изглежда предупредиха по-агресивните. Сякаш ги чух да предупреждават агресивните да бъдат по-внимателни иначе ще ме уплашат.

Чудейки се какво се случва, продължих да задавам въпроси и те постоянно ме караха да бързам и да спра да задавам въпроси. Чувствайки се неловко, особено след като продължиха да стават агресивни, помислих си да се върна, но не знаех как да се върна. Бях се загубил. Нямах знаци, по които да се ориентирам. Имаше само мъгла и студена влажна земя и нямах чувство за посока.

Всичките ми разговори с тях се проведоха с думи както обикновен разговор. Не изглеждаше, че знаят какво си мисля и аз не знаех те какво си мислят. Това което беше все по-очевидно, беше че са лъжци и помощта се отдалечаваше все повече докато стоях с тях.

Преди няколко часа се надявах да умра и да свърши мъчението ми в този живот. Сега нещата бяха по-зле понеже бях принуден от сган неприятелски и жестоки хора да вървя към непозната дестинация в тъмнината. Почнаха да викат и да ме обиждат, настоявайки да побързам. И отказваха да ми отговорят на въпросите.

Най-накрая им казах, че няма да продължа нататък. В този момент те се промениха напълно. Станаха по-агресивни и настояваха да вървя с тях. Част от тях започнаха да ме блъскат и бутат и аз им отвръщах с удари по тях.

Настана дива оргия от обезумяло подиграване, пискане и удряне. Борех се като див мъж. През цялото време те изглеждаха, че се забавляват страхотно.

Това изглеждаше почти като игра за тях и аз като централното неща на техните забавления. Моята болка стана тяхното удоволствие. Сякаш искаха да ме наранят – завивайки ноктите си по мен и хапейки ме. Когато се измъкнех от някои, идваха още пет повече да го заменят.

В това време беше почти пълна тъмнина, и имах чувството, че вместо да са двадесет или тридесет, бяха безбройна тълпа. Всяко едно сякаш идваше да ме нарани за спорта. Моите опити да отвърна на ударите само провокираха по-голямо веселие. Започнаха да ме унижават физически по най-долните начини. Като продължих да се боря осъзнах, че те не бързат да спечелят. Те си играеха с мен както котка си играе с мишка. Всяка нова обида носеше бой от какафония. Тогава по едно време, те започнаха да раздират плътта ми. За мой ужас осъзнах, че ме взимат на части и че ще ме изядат жив, бавно, така че тяхното удоволствие да продължи възможно най-дълго.

По никое време не съм си помислял, че съществата, които ме примамиха и ме атакуваха бяха нещо различно от човешки същества. Най-добрия начин да ги опиша е да си помисля за най-лошия човек, които може да се представи, изкоренен от всякаква възможност да прави добро. Някои от тях сякаш казваха на другите какво да правят, но не усетих някаква структура или йерархия в организационния смисъл. Не изглеждаха да се контролират или направляват от някой. Просто бяха сган от същества, тотално подбудени от необуздана жестокост и страсти.

По време на нашата борба забелязах, че те не чувстват болка. И освен това не изглеждаха да притежават някакви специални нечовешки или супер-човешки способности.

Въпреки че първоначално ги възприех да са облечени, по време на нашия физически контакт никога не почувствах някакви дрехи или нещо подобно.

Биейки се добре и усърдно за дълго време, най-накрая се изморих. Лежах там изтощен между тях, те започнаха да се успокояват понеже вече не бях забавлението, което бях. Повечето от съществата се отказаха с разочарование, защото не бях вече забавен, но няколко все още ме пипаха и гризяха и ми се надсмиваха, затова че вече не съм забавен. Тогава доста ме бяха оскубали. Скубеха ме от време на време, а аз седях там, целият разкъсан, нямащ сили да се съпротивлявам.

Точно какво се случи … няма да се опитам да обяснявам това. От вътре почувствах глас, моя глас да казва, “Моли се на Бог.”

Моят разум отговори на това с, “Аз не се моля. Не искам да се моля.”

Това е човек лежащ на земята в тъмнината обиколен от както изглеждаше дузина, ако не стотици стотици враждебни същества, които тъкмо го бяха разкъсали. Ситуацията изглеждаше крайно безнадеждна и сякаш нямаше никаква помощ независимо дали вярвах в Бог или не.

Гласът ми каза отново да се моля на Бог. Беше дилема, защото не знаех как. Гласът ми каза за трети път да се моля на Бог.

Започнах казвайки нещо като, “Господ е моя господар, няма да … Бог да благослови Америка” и всичко друго, което изглеждаше да има връзка с религията.

И тези хора полудяха сякаш хвърлях врящо олио върху тях. Започнаха да викат и да ми крещят, казвайки ми да престана, и че няма Бог и че никой не може да ме чуе. Докато те викаха и крещяха мръсотии, те също започнаха да се отдръпват от мен – сякаш бяха отрова. Като бягаха, те ставаха все по-яростни, проклинащи и викаха, че това което казвам няма никаква стойност и че съм бил страхливец.

Отвърнах им, “Нашия Баща, който рисува в рая,” и подобни идеи. Това продължи за известно време, изведнъж осъзнах че ме изоставиха. Беше тъмно, аз бях сам и виках неща, които звучаха църковно. Беше ми приятно, че тези църковни приказки имаха такъв ефект върху тези ужасни същества.

Лежейки там дълго време бях в такова състояние на безнадеждност, мрачност и отчаяние, че не можех да преценя колко време бях там. Просто си лежах там в едно неизвестно място, целия разкъсан и разпран. Нямах никакви сили, всичките си бяха отишли. Сякаш увяхвах и всяко усилие от моя страна би изразходвало последната енергия, която имах. Съзнателно чувствах, че загивах или просто потъвайки в тъмнината

Спасение от ада от Исус Христос:

Сега дори не знаех дали съм в света. Но знаех, че съм тук. Бях реален, всички мои сетива работеха твърде болезнено добре. Не знам как се озовах тук. Нямаше упътване да следвам дори ако можех физически да се движа. Агонията, от която страдах през деня беше нищо в сравнение с това, което изпитвах сега. Тогава знаех, че това е абсолютния край на моето изживяване и то беше по-ужасно от каквото изобщо можех да си представя.

Тогава се случи най-необичайното нещо. Чух много ясно, още веднъж от моя глас, нещо, което бях научил в детското неделно училище. Беше малката песен, “Исус ме обича, да знам …” и продължавах да си я повтарям. Не знам защо, но изведнъж повярвах в това. Останал без нищо, исках да се задържа на тази мисъл. И аз, вътре, извиках, “Исусе, моля те спаси ме.”

Тази мисъл я извиках със всяка трошица сила и чувства, които бяха останали в мен.

Когато направих това, видях в тъмнината някъде, най-малката звезда. Не знаейки какво е това, предположих, че е комета или метеор, защото се движеше бързо. Тогава осъзнах, че идваше към мен. То бързо ставаше много светло.

Когато светлината стигна близо до мен, нейното излъчване се изля върху мен, аз просто се издигнах – не с мое усилие – просто се издигнах. Тогава видях – и го видях много ясно – видях всички мои рани, всички мои сълзи, цялата ми съкрушеност, да се разтопяват. И станах цял в това излъчване.

Това което направих, бе да плача неконтролирано. Изведнъж знаех много неща. Знаех неща … Знаех че светлината, това излъчване ме познаваше. Не знам как да ви го обясня, че ме познаваше, просто беше така. В интерес на истината, разбрах, че ме познава по-добре отколкото моята майка или баща. Светещото тяло, което ме обгърна ме познаваше интимно и започна да комуникира обширни знания. Знаех, че знае всичко за мен и бях безусловно обичан и приет.

Светлината ми предаде, че ме обича по начин, по които не мога да започна да описвам. Обичаше ме по начин, по който никога не знаех, че любовта може да бъде. Беше концентрирано поле от енергия, лъчист неописуем блясък, освен да кажа божественост и любов. Това е по-обичащо от колкото някой може да си представи.

Знаех, че това греещо същество беше силно. Караше ме да се чувствам от всякъде добре. Можех да почувствам неговата светлина върху мен – като много нежни ръце около мен. И можех да почувствам, че ме държи. Но ме обичаше с изумителна сила. След това през което минах, да бъда напълно опознат, приет и интензивно обичан от това Същество на Светлината, надмина всичко, което можех да си представя. Започнах да плача и сълзи се стичаха и стичаха. И ние, аз и тази светлина, тръгнахме нагоре, извън това място.

Започнахме да се движим по-бързо и по-бързо далеч от тъмнината. Обгърнат от светлината, чувствайки се прекрасно и плачейки, видях далече нещо, което приличаше на картина на галактиката, с изключението, че беше по-голяма и там имаше много повече звезди от колкото бях виждал на Земята.

Там имаше голям център на брилянтност. В центъра имаше огромно струпване на светлина. Извън центъра безброй милиони сфери от светлина летяха, влизайки и излизайки от това, което беше великото съществуване в центъра. Беше далеч.

Тогава аз … аз не го казах, аз си го помислих. Казах, “Върни ме обратно.”

Това което имах предвид като казах на светлината да ме върне обратно, да ме върне обратно в ямата. Бях толкова засрамен от това, кой бях и как бях през целия ми живот, че всичко което исках, бе да се скрия в тъмнината. Не исках да отивам към светлината вече – исках, но все пак не исках. Колко пъти в моя живот отричах и се подигравах с реалността пред мен и колко хиляди пъти я използвах като проклятие. Каква невероятна интелектуална арогантност да използвам име като обида. Беше ме страх да се приближа. Осъзнах също, че невероятната интензивност от излъчванията може би ще раздели това, което чувствах като моето небарнато физически тяло.

Съществото, което ме подкрепяше, моя приятел, осъзна моя страх, нежелание и срам. За първи път то проговори на моя ум с мъжки глас и ми каза, че ако се чувствам неудобно, можем и да не се приближаваме. И спряхме където бяхме, все още на безбройни мили от Великото същество.

За първи път, моя приятел, ще го наричам занапред така, ми каза, “Ти принадлежиш тук.”

Виждайки целия блясък ме накара да осъзная моето лошо състояние. Моя отговор беше, “Не, направил си грешка, върни ме обратно.”

И той ми каза, “Ние не правим грешки. Ти принадлежиш.”

Тогава той извика с музикален тон светещите тела, които заобикаляха големия център. Няколко дойдоха и се събраха около нас. В това, което следва нататък, някои идваха и си отиваха, но нормално имаше пет или шест и понякога даже осем с нас.

Все още плачех. Едно от първите неща, които тези чудни същества направиха, беше да ме питат, с мисъл, “Уплашен ли си от нас?”

Казах им, че не съм.

Те казаха, че могат да намалят яркостта си и да се явят като хора и аз им казах да останат каквито са. Бяха най-красивите, най- …

Пък и аз съм художник. Има три основни, три вторични и шест третични цвята във видимия спектър. Тук виждах видимия светлинен спектър с поне 80 нови основни цветове. Също виждах тази брилянтност. Беше разочарование за мен да се опитвам да го опиша, защото не мога – виждам цветове, които никога досега не бях виждал.

Това, което ми показваха тези същества беше тяхната слава. Реално не виждах тях. И бях перфектно доволен. Дошъл от свят на фигури и форми, наслаждавах се на този нов безформен свят. Тези същества ми даваха това, от което се нуждаех по онова време.

За моя изненада и също нещастие, изглеждаше, че можеха да знаят всичко каквото си мислех. Не знаех дали ще съм в състояние да контролирам мислите си и да запазя нещо в тайна.

Започнахме да разменяме мисли, разговор който беше много естествен, лесен и обикновен. Чух техните гласове ясно и индивидуално. Всеки имаше отделна личност с глас, но те приказваха директно в моя ум, а не моите уши. И те използваха нормален английски. Всичко, което си помислех, го знаеха.

Всички те изглежда ме познаваха и разбираха много добре и бяха напълно запознати с моите мисли и минало. Не почувствах никакво желание да питам за някой, който познавах, защото те всички ме познаваха. Никой не можеше да ме познава по-добре. Също не ми се случи, да се опитвам да ги идентифицирам като чичо или дядо. Беше като да отидеш на голямо събиране с познати по Коледа и да не можеш да запомниш техните имена или с кой са оженени или по какъв начин са свързани с теб. Но знаеш, че си с твоето семейство. Не знам дали ми бяха близки или не. Чувствах, че те бяха по-близо до мен, отколкото тези, който познавам.

По време на разговора ми със светещите същества, който продължи много време, физически бях поддържан от съществото, от което бях обгърнат. Бяхме като напълно неподвижни и все пак висяхме в космоса. Навсякъде около нас имаше безброй лъчезарни същества, като звезди в небето, идващи и отиващи. Беше като супер увеличена гледка на галактика, супер сгъстена със звезди. И във огромното сияние във центъра те се бяха толкова сгъстени заедно, че индивидуалните не можеха да се идентифицират. Те бяха в така хармония със Създателя, че бяха наистина едно.

Една от причините, беше ми казана, е че всички безбройни същества трябваше да отидат обратно до източника за да се освежат с това чувство на хармония и единство. Като са надалече за твърде дълго време те отслабват и започват да се чувстват отделни. Тяхната най-голяма наслада беше да се върнат в източника на целия живот.

Нашия първоначален разговор беше просто, за да ме утешат.

Нещо, което ме притесняваше беше, че съм гол. Някъде в тъмнината си загубих моята болнична мантия. Бях човешко същество. Имах тяло. Те ми казаха, че това е добре. Бяха добре запознати с моята анатомия. Постепенно се отпуснах и престанах да се опитвам да покривам срамните ми части с ръцете ми.

После те поискаха да поговорим за моя живот. За моя изненада животът ми протече пред очите ми, може би около 2 метра пред мен, от началото до края. Прегледа на живота ми беше най-вече под техен контрол и ми показаха моя живот, но не от моята гледна точка. Видях се в моя живот – и това всичко беше един урок, въпреки че тогава не го осъзнах. Опитваха се да ме научат на нещо, но не знаех, че е учене, защото не знаех, че ще се завърна.

Просто гледахме живота ми от началото до края. Някои неща се забавяха, уголемяваха се, а други неща просто ги пропускаха набързо. Животът ми беше показан по начин, по който никога не се бях замислял. Всички неща, за които работех да постигна, признанията, за които бях работил, в началното училище, в гимназията, в университета и в моята кариера, те не означаваха нищо в тази среда.

Усещах тяхната скръб и страдание, или радост, докато се разкриваше моя живот. Те не казаха, че нещо е добро или лошо, но аз го чувствах. И усещах всички тези неща, към които те бяха безразлични. Например те не погледнаха моята страхотна диплома в гимназията. Те просто не почувстваха нищо към нея, нито към други неща, от които бях много горд.

Това на което те реагираха беше как си взаимодействам с хората. Това беше краткия смисъл на дългия преглед. За съжаление, повечето от моите взаимодействия не отговаряха на това, което трябваше да бъдат, по нежен/обичащ начин. Винаги когато реагирах с обич по време на моя живот, те се веселяха.

Повече от времето забелязах, че моите взаимодействия с хората са били манипулативни. По време на моята професионална кариера например, видях се да седя във офиса, като професор в университет, докато един студент беше дошъл при мен с личен проблем. Аз изглеждах отвън състрадателен, търпелив и обичащ, докато вътре ми беше втръснало/досадно. И си проверявах часовника под бюрото, докато чаках нетърпеливо студента да свърши.

Трябваше да мина през всички тези изживяване в компанията на тези великолепни същества.

Когато бях тинейджър, кариерата на баща ми му причини много стрес, 12 часа на ден работа. И заради моето възмущение, понеже той беше пренебрежителен към мен, когато се прибираше от работа, аз бях студен и безразличен към него. Това го караше да се ядосва, и това ми даваше още едно основание да чувствам омраза към него. Карахме се и майка ми се разтревожваше. През повечето време от моя живот съм мислел, че моя баща е злодея, а аз съм жертвата. Като прегледахме живота ми, видях как аз самият причинявах доста от това. Вместо да го поздравя щастливо в края на деня, постоянно поставях тръни във него – за да оправдая моята болка.

Видях, когато сестра ми имаше лоша вечер една нощ, как отидох в спалнята й и я прегърнах. Без да казвам нищо, просто лежах до нея прегърнал я. И се оказа, че тази случка беше един от най-големите ми триумфи в живота ми.

Целият преглед на живота ми щеше да бъде емоционално унищожителен, да ме остави откачен човек, ако не беше факта, че приятелят ми и приятелите на приятелят ми ме обичаха по време на самия преглед. Можех да чувствам тази обич. Винаги когато малко се разстройвах те спираха прегледа за малко и просто ме обичаха. Обичта им беше осезателна. Можеше да я усетиш в тялото ти, можеше да я усетиш вътре в теб, обичта им минаваше направо през теб. Бих желал да мога да ви го обясня, но не мога.

Терапията беше тяхната любов, защото прегледа на живота ми ме разкъсваше. Беше жалко да се гледа, просто жалко. Не можех да повярвам. Въпросът е, че ставаше все по-зле като продължаваше. Моята глупост и егоизъм като тинейджър само се увеличиха като станах възрастен. Всичко под гримасата на това да бъда добър съпруг, добър баща и добър гражданин. Лицемерието на всичко това беше отвратително. Но през цялото това време я имаше тяхната обич.

Когато свърши ревюто те попитаха, “Искаш ли да питаш нещо?” и аз имах милиони въпроси:

Питах например, “Какво ще кажете за Библията?”

Те отговориха, “Какво за нея?”

Попитах дали е вярна, и те казаха, че е. Като ги попитах, защо тогава когато се опитвах да я чета виждах толкова много противоречия, те ме върнаха на прегледа на живота ми – нещо, което бях изпуснал. Показаха ми, как за малкото пъти когато бях отворил Библията, че съм я чел със идеята да намеря противоречия и проблеми. Опитвах се да докажа на себе си, че не си заслужава четенето.

Казах им, че не ми е ясна Библията. Нямаше смисъл. Те ми казаха, че съдържа духовна истина и че трябва да я чета духовно, за да я разбера. Трябва да се чете молитвено (prayerfully). Моите приятели ме информираха, че не е като другите книги. Също ми казаха, и по-късно разбрах че е вярно, че когато я четеш молитвено, тя ти говори. Тя се разкрива за теб. И после не ти трябва да работиш повече над нея.

Моите приятели ми отговориха на много въпроси по забавен начин. Те наистина знаеха много по това, което ги питах, дори преди да задам въпросите. Когато си помислех за въпроси, те ги разбираха.

Попитах ги например, коя е най-добрата религия. Очаквах отговор като “Презвитерианството”. Разбрах, че тези човечета бяха всички Християни.

Отговора, който получих беше, “Най-добрата религия е религията, която те доближава най-близо до Бог.”

Като ги попитах дали има живот на другите планети, техния изненадващ отговор беше, че вселената е пълна с живот.

Поради моя страх от ядрено унищожение попитах дали ще има ядрена война в света и те казаха не. Това ме учуди и нашироко им обясних как съм живял под заплахата за ядрена война. Това беше една от причините, за това какъв бях. Разбрах, че когато бях в този живот, целия той беше безнадежден; светът така или иначе щеше да избухне и нищо нямаше смисъл. В този контекст, чувствах, че мога да правя каквото си искам, понеже нищо не беше от значение.

Те казаха, “Не, няма да има ядрена война.”

Попитах ги дали са абсолютно сигурни, че няма да има ядрена война. Те ме убедиха отново и аз ги попитах как могат да са толкова сигурни. Техния отговор беше: “Бог обича света.”

Казаха ми, че най-много едно или две ядрени оръжия да излетят случайно, ако не са били унищожени, но ядрена война няма да има. Попитах ги, как така е имало толкова много войни. Те казаха, че са позволили на малко от тези войни да се случат, от общо много, които човечеството се е опитало да започне, за да върнат хората към техните чувства и да ги спрат.

Науката, технологията и други облаги, казаха ми, че са дарове дадени на човечеството от тях – чрез вдъхновение. Хората са били водени до тези открития, много от които по-късно са били извратени от човечеството за да се използват за неговото собствено унищожение. Можело е да направим твърде голям удар на планетата. И с планетата, имаха предвид цялото Божие Създание. Не само хората, но и животните, дърветата, птиците, насекомите, всичко.

Обясниха ми, че тяхната грижа е за всички хора по света. Не бяха заинтересовани от една група да е по-напред от друга група. Искат всеки човек да счита всеки друг човек по-висок от тяхната собствена плът. Искат всеки да обича всеки друг, напълно, повече, дори те да се обичат сами. Ако някой, някъде другаде по света се нарани, тогава ние ще се нараним – ни ще чувстваме болката. И ние ще им помогнем.

Нашата планета се е развила до момента, за първи път в историята на човечеството, когато имаме силата да направим това. Ние сме глобално свързани. И ние можем да станем един народ.

Хората, на които те бяха дали привилегията да водят света в по-добра ера, се издъниха. Това бяхме ние, в Съединените Щати.

Когато си приказвах с тях за бъдещето, това може да прозвучи като измъкване от моя страна, те ясно ми обясниха, че ние имаме свободна воля.

Ако променим начина, по който сме, ние можем да променим бъдещето, което те ми показаха. Те ми показаха картина от бъдещето, по време на моето преживяване, базирана на това как сме се държали в САЩ по това време. Беше бъдеще, в която масивна световна депресия ще настъпи. Ако променим държанието си обаче, тогава и бъдещето ще се промени.

Питайки ги, как е възможно да променим пътя на много хора, видях че това е трудно, дори ако не невъзможно да променим нещо на Земята. Споделих мнението, че е безнадеждна задача да се опита.

Моите приятели ми обясниха доста ясно, че всичко, което е необходимо е да се промени един човек. Един човек опитвайки се, и после поради това, друг човек ще се промени за по-добро. Те казаха, че единствения път да променим света е да започнем да ставаме един човек. Една воля, става две, която става три и т.н. Това е единствения начин да се допринесе глобална промяна.

Запитах къде ще е света в едно оптимистично бъдеще, едно където някои от промените, които те желаеха, ще се осъществят. Картината на бъдещето, която те ми дадоха и това беше тяхната картина, не някоя, която аз съм създал, ме изненада.

Моята представа преди беше подобна на Междузвездни Войни, където всичко беше космическа ера, пластмаса и технология. Бъдещето, което те ми показаха нямаше почти никаква технология.

Това което всички, абсолютно всички, в това еуфористично бъдеще правеха е да прекарват времето в отглеждане на деца. Главния проблем на хората бяха децата, и всички считаха децата за най-ценната стока в този свят. И когато човек стане възрастен, нямаше чувство на тревога, омраза или надпреварване. Имаше само това огромно чувство на доверие и взаимен респект.

Ако човек, в тази картина на бъдещето, беше неуравновесен, тогава общността от хора, всички те ще се погрижат за този човек, излизащ от хармонията на групата. Духовността, чрез молитва и любов, и други ще издигнат пострадалия човек.

Това което хората правеха през свободното си време беше да обработват градината без почти никакво усилие. Показаха ми че растенията, с молитва, дават големи плодове и зеленчуци. Хората, в хармония, можеха да контролират планетата чрез молитва. Всеки ще работи с взаимна вяра – и хората ще викат дъжда, когато имат нужда и слънцето да грее. Животните живееха с хората в хармония.

Хората, в този най-добър от всички светове, не бяха заинтересувани от знания, те се интересуваха от мъдрост. Това беше, защото те бяха в позицията, където всичко, от което имаха нужда, в категорията знание, можеше да се приеме просто чрез молитва. Всичко за тях можеше да се реши. Те можеха да направят каквото си поискат.

В това бъдеще, хората нямаха желание да пътешестват, защото те можеха, духовно, да си комуникират с всеки друг по света. Нямаше нужда да се ходи някъде. Те бяха толкова завладени там където бяха и хората около тях, че те не трябваше да отиват на почивка. Почивка от какво? Те бяха напълно изпълнени и щастливи.

Смъртта в този свят беше време, когато индивидът е изживял всичко, което той или тя е имал нужда да изживее. Да умреш означавало да легнеш и да се оставиш, тогава духа ще се изкачи и общността ще се събере наоколо. Ще има голямо щастие, защото всички те имаха прозрение относно рая и духа ще се свърже с ангелите, които са дошли да го посрещнат. Те можеха да видят духа да напуска и знаеха, че е време за духа да се придвижи, израснал е нуждата за растеж в този свят. Индивидите, които умираха, постигаха всичко на което са възможни относно любовта, уважението, разбирането, работата в хармония с другите.

Усещането, което имах от тази красива гледа от бъдещето на света, беше като градина, градината на Бог. И в тази градина на света, цялата пълна с красота, имаше хора. Хората бяха родени в този свят да се развиват в тяхното разбиране за Създателя. След това да сменят кожата си, тази обвивка, във физическия свят, да завършат и да се изкачат в рая – там, да имат по-интимна и развиващо се отношение с Бог.

Учейки се какво се случва след смъртта:

Попитах моя приятел и неговите приятели, относно смъртта – какво става като умрем?

Те казаха, че когато обичащ човек умре, ангелите идват долу да го посрещнат и го вземат нагоре, първоначално постепенно, защото би било непоносимо за този човек, да бъде веднага показан на Бог.

Знаейки какво има във всеки един човек, ангелите не трябва да доказват нищо чрез излагане. Те знаят какво всеки един от нас има нужда и ни го дават. В някои случаи то ще е райска нива, в други нещо друго. Ако човек има нужда да види някой познат, ангелите ще донесат този познат. Ако човека наистина харесва скъпоценни камъни, те ще му покажат скъпоценни камъни. Ние виждаме това, което е необходимо за нашето въведение във света на духа, и тези неща са реални, в райския, божествен смисъл.

Те постепенно ни образоват като духовни същества, и ни закарват в рая. Ние растем и се увеличаваме, растем и се увеличаваме, и премахваме грижи, желания и основни животински неща, с които сме се борили през повечето време от живота си. Земния апетит умира. Вече не се борим с него. Ставаме тези, които наистина сме, които сме част от божественото.

Това се случва на обичащите хора, хората които са добри и обичат Бог. Те ясно ми обясниха, че ние нямаме никакво знание или право да съдим, който и да е – във връзка с това и връзката на сърцето на някой човек с Бог. Само Бог знае какво има в сърцето на човек. Някой, които си мислим, че е жалък, Бог може да го знае като прекрасен човек. Подобно, някой, който си мислим, че е добър, Бог може да го счита за лицемер с черно сърце. Само Бог знае истината за всеки индивид.

Бог ще съди всеки индивидуално. И Бог ще позволи на хората да бъдат дърпани в тъмнината от създания, които мислят подобно. Казах ви, от моето лично преживяване, какво се случва там. Не знам повече от това, което видях, но имам подозрението, че само видях върха на айсберга.

Заслужавах да съм там, където бях – бях на правилното място в правилното време. Това беше местото за мен и хората, с които бях наоколо бяха перфектната компания за мен. Бог ми позволи да преживея това и след това ме отстрани, защото видя нещо балансиращо като ме постави в това преживяване. Беше начин да ме прочисти. Хората, на които не им е позволено да бъдат дръпнати в тъмнината, поради тяхната обичаща природа, са привлечени нагоре, към светлината.

Никога не видях Бог, не бях и в рая. Бях далече в предградията и това са нещата, които те ми показаха. Говорехме дълго време, за много неща и тогава погледнах към мен. Когато се видях, аз греех, светех. Бях станал красив – не толкова красив като тях – но имах определени искри, които преди нямах.

Още неподготвен да видя Земята отново, казах им че желая да съм с тях завинаги. Казах, “Аз съм готов, Аз съм готов да бъда като вас и да бъда тук завинаги. Това е чудесно. Обичам го. Обичам ви. Вие сте прекрасни.”

Знаех си, че те ме обичат и знаеха всичко за мен. Знаех, че всичко ще бъде наред от сега нататък. Питах дали мога да се отърва от тялото ми, което определено беше пречка и да стана същество като тях със силите, които те ми показаха.

Те казаха, “Не, трябва да се върнеш.”

Обясниха ми, че съм много недоразвит и, че ще е от огромна полза да се завърна в моето физическо съществуване за да се уча. В моя човешки живот бих имал възможност да се развивам, така че следващия път когато съм с тях, ще съм по съвместим. Нуждаел съм се да развия важни характеристики, за да стана като тях и да се заема с работата, която те правят.

Отговаряйки че не мога да се върна обратно, опитах се да поспоря с тях и видях, че ако нося тази мисъл – мисълта, че може да се върна във ямата отново – ги молех да остана.

Тогава моите приятели казаха, “Мислиш ли че очакваме от теб да бъдеш перфектен, след всичката любов, което чувстваме към теб, дори след като ти беше на Земята богохулствайки и заплашвайки всички около теб?” И това, въпреки факта, че изпращахме хора да се опитат и да ти помогнат, да те научат на истината? Мислиш ли наистина, че ще сме разделени от теб отсега нататък?”

Попитах ги, “Но какво относно моето чувство за провал? Вие ми показахте, колко по-добър мога да бъда и съм сигурен, че не мога да достигна до това. Не съм толкова добър.”

Част от моята егоцентричност избликна и каза, “Няма начин. Няма да се върна обратно.”

Те казаха, “Има хора, които ще се грижат за теб, твоята жена, твоите деца, твоята майка и баща. Трябва да се върнеш обратно за тях. Твоите деца имат нужда от твоята помощ.”

Аз казах, “Вие можете да им помогнете. Ако ме накарате да се върна обратно ще има неща, които просто няма да станат. Ако се върна там и правя грешки няма да бъда в състояние да го издържа, защото вие ми показахте, че мога да бъда по-обичащ и по-милостив и ще ги забравя. Ще бъда лош към някого или ще направя нещо ужасно на някого. Просто знам, че ще се случи, защото съм човешко същество. Ще се проваля и няма да съм в състояние да го издържа. Ще се чувствам толкова зле, че ще искам да се самоубия и няма да мога да направя това, защото живота е ценен. Може би ще стана неконтактен. Та затова не можете да ме пратите обратно.”

Те ме увериха, че грешките са приета част на човешката природа.

“Тръгвай”, казаха те, “и прави всички грешки, които искаш. Грешките са начина, по който се учиш.”

Докато се опитвах да направя това, което знаех, че е правилно, те каза, че ще бъда на правилния път. Ако направя грешка, ще трябва напълно да я призная като грешка, след това да я сложа настрана и просто да не правя същата грешка отново. Важното нещо е да даваш най-доброто от себе си, да запазиш стандарта си за доброта и истина, и да не им правиш компромиси за да спечелиш одобрението на хората.

“Но,” казах аз, “грешките ме карат да се чувствам зле.”

Те казаха, “Ние те обичаме, такъв какъвто си, с грешките и всичко. И ти можеш да почувстваш нашата прошка. Можеш да почувстваш нашата любов всеки път, когато пожелаеш.”

Казах, “Не разбирам. Как мога да го направя?”

“Просто се обърни навътре,” казаха те, “Просто помоли за нашата любов и ние ще ти дадем, ако я искаш от сърце.”

Те ме посъветваха да разпознавам кога съм направил грешка и да се помоля за прошка. Преди думите да излязат от устата ми, ще ми бъде дадена, но аз трябва да приема прошката. Моята вяра в принципа на прошката трябва да бъде реална и аз ще знам, че ми е дадена прошка. Признавайки, публично или лично, че съм направил грешка, след това трябва да се помоля за прошка. След това, ще е обида за тях, ако не приема прошката. Не трябва да продължа наоколо с чувството за вина и не трябва да повтарям грешки – трябва да се уча от моите грешки.

“Но,” казах аз, “как ще зная кой е правилния избор? Как ще зная какво искате да направя?”

Те отговориха, “Ние искаме да правиш, каквото ти искаш да правиш. Това означава взимане на избори – и не съществува обезателно някакъв правилен избор. Има спектър от възможности, и ти ще трябва да направиш най-добрия избор, който можеш от тези възможности. Ако правиш това, ние ще ти помагаме.”

Не се предадох лесно. Спорих, че там обратно е пълно с проблеми и че тук е всичко, което искам. Поставих под въпрос моята способност да извършва каквото и да е, което те считат за важно в моя свят. Казаха, че светът е красиво изражение на Върховното същество. Може да намерите красотата или грозотата зависимо как ще си насочите ума към него.

Те ми обясниха, че финото и сложно развитие на нашия свят е извън моето разбиране, но аз съм полезен инструмент за Създателя. Всяка част от създанието, те обясниха, е безкрайно интересна, защото тя е манифестация на Създателя. Много важна възможност за мен би била да изуча този свят с учудване и забавление.

Никога не са ми дали директна мисия или задача. Бих ли могъл да построя олтар или катедрала за Бог? Казаха, че тези паметници са за човечеството. Те искаха да си живея живота, да обичам хората, а не нещата. Казах им, че не съм достатъчно добър да представям това, което току-що бях изживял с тях на световно ниво. Те ме увериха, че ще ми бъде дадена необходимата помощ, когато ми потрябва. Всичко, което е трябвало да направя е да я поискам.

Светещите същества, моите учители, бяха много убедителни. Силно осъзнавах, че не далеко беше Великото същество, което знаех, че е Създателя. Те никога не казаха, “Той го иска по този начин,” но това се разбираше от всичко, което те казваха. Не исках да споря много, защото Великото Тяло беше толкова прекрасно и изумително. Любовта, която излъчваше беше поразителна.

Поднасяйки моя най-голям аргумент против връщане обратно в света, аз им казах, че това ще счупи сърцето ми и ще трябва да умра, ако трябва да напусна тях и тяхната любов. Да се върна обратно ще бъде толкова жестоко, казах, че не мога да го понеса. Споменах, че света е пълен с омраза и надпревара и не исках да се връщам в тази водовъртеж. Не можех да понеса да ги напусна.

Моите приятели поясниха, че никога не са били разделени от мен. Казах им, че не съм осъзнал тяхното присъствие и че ако се върна обратно отново, няма да зная че са там. Обяснявайки ми как да комуникирам с тях, те ми казаха да утихна, вътре, и да поискам тяхната любов, тогава любовта ще дойде и аз ще зная, че те са били там.

Те казаха, “Няма да си далеч от нас. Ние сме с теб. Ние винаги сме били с теб. Ние винаги ще бъдем точно с теб през цялото време.”

Попитах, “Но как ще знам това? Кажете ми това, но като се прибера обратно там, това ще просто една хубава теория.”

Те казаха, “По всяко време, когато се нуждаеш от нас, ние ще сме там за теб.”

Аз казах, “Имате предвид, че просто ще се появите?”

Те казаха, “Не, не. Няма да се намесваме в твоя живот по какъвто и да е голям начин, освен ако не се нуждаеш от нас. Ние просто ще сме там и ти ще почувстваш нашето присъствие, нашата любов.”

След това обяснение, аргументите ми се изчерпаха, и казах, че мисля да се връщам обратно. И просто ей така, се върнах. Върнах се обратно в тялото, болката беше там, само че по-силна от преди.”

(край на ПБС-то)
Завръщането към живота не е било лесно за Хауърд. Освен неговите физически проблеми, той се е сблъскал с обичайната поредица от неразбиращи и нечувствителни отзиви на неговото ново духовно състояние. Започна в болницата, каза той.

Хауърд казва: “Почувствах изумително чувство на любов към всеки. Исках да прегърна и целуна всеки, но не можех дори да седя. Казвах ‘О колко си красив/а’ на всеки. Бях вица на етажа. Хората го намираха за много забавно.”

Като други хора, преживели ПБС, чувството на Хауърд на съпричастие се увеличило, както и неговата милост. Той можел, казва той, да почувства емоциите на другите по-силно, отколкото неговите собствени. Хауърд решил да стане Християнски свещеник след неговото ПБС.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.