Валвита Джоунс – Преживяване близко до смъртта

Валвита Джоунс – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

През 1974 година Валвита Джоунс влиза в университетския медицински център в Канзас поради сериозно заразяване след цезарско сечение. По време на нейното ПБС, Валвита беше жена на вярата, съпруга и горда майка на млада дъщеря. Ето го нейното преживяване близко до смъртта:

Чувствайки се толкова мирна и свободна, започнах да се движа нагоре. Осъзнах, че тялото ми беше под мен и едва си спомням, че наблюдавах опитите на медицинския екип да го съживи. Главният ми интерес беше, че бях над стаята. Не бях дори във стаята, ами в първото небе. Видях първото небе в рая, защото сякаш имаше три рая, през които минах.

На първия рай срещнах едно същество. Или трябва да кажа, то ме срещна. Разпознах го като Исус Христос и той ме отведе през трите рая. Като си помисля за физическото присъствие на Исус, той почти изчезва, защото преобладаващата черта е, че той е любов изцяло. Доколкото си спомням, имаше тъмни кафяви къдрави коси и мургав тен. Погледнах в очите му. Бяха пронизителни, но обичащи чисти като синя вода. Почти можеш да се видиш отразен в очите му. Когато той погледне към теб, той гледа направо през теб и в теб. Осъзнаваш веднага, че той знае всичко, което може да се знае за теб.

Изглежда, че имаше райско излъчване, което правеше косата му да е леко червена и очите му синкави, почти прозрачни и неговата кожа в светъл златен цвят. Няма начин, по които да опиша напълно неговото оцветяване. Сякаш е цвят от друг свят. Славата на Шекина, златна светлина с цветовете на дъгата грееше през него. В неговото възкръснало тяло, неговото оцветяване е уникално различно от всичко на Земята.

Ще ви кажа какво се случи в трите рая. Първия рай беше леко син по цвят, но ярък и поради това, нещо, което досега не бях виждала и не мога да го опиша. Той се отвори, разцепи се по средата, сякаш по дължината не шев и двете страни се сгънаха като книжни свитъци. Това се случи толкова бързо, колкото щракването с пръсти. Минахме през още два рая, като небеса, които също се разгънаха един след друг.

За няколко секунди се озовах пред Най-Високото. Най-Високото е термин, който използвам, защото разпознах присъствието на Бог Бащата. Гледам го, не мога всъщност да го видя, но имаше величествена слава и величествено присъствие. Можеш да го почувствах навсякъде и осъзнах, че той е на трона. Когато се опитах да видя на какво приличаше трона, открих, че той е невидим. Знаех, че е там, просто не можех да го видя. Беше толкова голям, че се разширява по цялата Земя, Земята е част от трона. Това беше невероятно осъзнаване. Вцепенена от всичко това, се почувствах като една малка мравка, толкова незначителна. Трепереща, почувствах да се повалям. Докато лежах там на лицето ми, той ми приказва. Не беше като устна реч между Христос и мен, защото Бащата звучеше като избликване на много води. Лежах там много дълго време с Бог говорещ на моята душа. Не мога да си спомня думите, които той ми каза, но те бяха относно мен и моя живот.

Като лежах там преживях всеки един момент от моето съществуване, всяка емоция и мисъл. Видях защо бях по начина, по който бях. Преживях отново начина, по който се отнасях с хората и те със мен. Видях къде можех да съм по-добре. Почувствах емоции, от които ме беше срам, все пак осъзнах, че имаше неща, които бях направила добре и се чувствах добре.

Като погледнахме различните сцени, отговорих “Да, виждам как можех да го направя по друг начин, по-добър начин”.

Чудех се как някой би могъл да се почувства заслужаващ присъствието на Бог. Не бях осъдена, но не се почувствах достойна. Трудно е да се обясни. През цялото време, което не знам колко беше, продължавах да възхвалявам Бог.

В края на прегледа на живота ми се почувствах напълно недостойна да съм там в присъствието на тази величествена светлина, недостойна, в сравнение с огромната схема на нещата.

“Всичко е толкова красиво и какво съм аз?”, попитах Бог.

Тогава Исус ме докосна и успях да се изправя на крака, защото преди това нямах сили. Взимайки ме за ръката, той ме отведе към страната на главната сцена. Той погледна в очите ми, в душата ми и знаех, че знае и разбира всичко, което чувствах. Като ме погледна, то беше повече от любов, отколкото си мислех, че е възможна някой да изпита. Той се усмихна, един поглед ми даде знак, че всичко ще бъде наред.

С убедителен поглед той ме отведе на една страна. Отдръпна се от мен и отиде сам в светлината. Къде свършваше светлината на Христос и започваше тази на Бог Бащата, не мога да кажа. Те и двамата излъчваха светлина и тяхната светлина изглеждаше същата. Никога няма да забравя това докато съм жива. Когато Христос се отдръпна от мен, той се обърна настрани и протегна ръцете си като мост. Едната ръка се протегна към мен, а другата към Бащата. Неговите ръце бяха разтегнати, сякаш формираха кръст и мост за пресичане.

Това беше като визуална представяне на писанието:

“Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус, Който, като своевременно свидетелство за това, даде Себе Си откуп за всички” (1 Тим. 2:5-6)

Бог е от едната страна и всички хора са от другата страна. Самия Исус е между човешките същества и неговия Баща да ги доведе при него. Христос е направил това възможно, като е дал неговия живот за всички хора. Всичко, което знаех от Библията минаваше през ума ми.

Тогава чух Бащата и Сина да си приказват за моя случай.

Исус каза, “Моята кръв е достатъчна. Тя е моя.”

Като го каза това, всички съмнения относно моето недостойнство изчезнаха. Скочих нагоре и надолу, виках и се радвах. Никога не бях толкова щастлива през живота ми! Този вид любов не може да се обясни.

Повтарях, “О Боже Мой. О Боже Мой. Това е моя посредник. Това е моя застъпник.”

Точно както четох в Библията.

Исус се върна, където бях аз и ме погледна отново с успокояваща любов. Ние се радвахме заедно. Той започна да ме учи и да приказва много с мен, но не си спомням подробности. Сега бях толкова свободна и обичана, никога не исках да напускам тази страна. Казах му го, но той ме погледна и каза, че трябва да се върна.

Аз попитах, “Трябва ли наистина да си тръгна?”

Той ме погледна с нежност и каза, “Да, защото има работа, която трябва да свършиш”.

Върнах се обратно в тялото ми в интензивното отделение, толкова бързо, колкото дълго беше моето пътешествие. Сякаш със скоростта на светлината. Христос ме върна обратно. Погледнах неговото сладко лице за последен път, лице, което можех да гледам завинаги. Следващото нещо, което си спомням, беше че гледах в лицето на една приятелка, която беше влезнала в спешното отделение, като е казала, че ми е сестра. Не осъзнах къде съм. Като видях нейното лице, бях шокирана, защото Исус беше изчезнал толкова бързо.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.