Преглед на живота

Прегледът на живота е една от най-интересните части в преживяванията близки до смъртта. Някой хора нямат такъв преглед, други имат и може би това е частта от ПБС-тата, където най-малко се разминават различните преживявания на различните хора. При прегледа на живота си човек чувства всички свои мисли и действия, не само от своята гледна точка, ами и от гледната точка на другите и изпитва това, което те изпитват. Това е една общите характеристики.

На тази страница са изброени няколко прегледа на живота:

Линк: Дейвид Оакфорд

Изведнъж видях моите родители на Земята преди да се родя. Видях как те тръгнаха заедно и видях как имаха моя брат и сестра преди мен. Видях техните позитивни и негативни страни и ги прецених според това, което имах нужда да науча да правя на Гая. Съществата ме попитаха как и защо съм избрал тези определени родители и поискаха да им кажа. Казаха, че аз зная как и защо съм ги избрал и ме каза да има кажа защо. Не знам от къде ми дойде, но аз им казах как и защо и те се съгласиха с мен. Избрах ги да им помогна по техния път и също да се поуча от тях.

Видях моята душа да отива към майка ми и да влиза в нея. Видях себе си да се раждам от гледаната точка на наблюдател и същевременно преживявайки го. По нататък видях целия ми живот като наблюдател и от гледната точка на тези, на които моите действия са повлияли. Почувствах чувствата, които те чувстваха директно, получени от нещата, които съм им направил. Видях позитивни и негативните неща, които бях направил все едно че наистина се случваха. Нищо не беше подминато или представено неточно.

Изпитах жестокостта да се родя отново. Изпитах напускането на рая и пътя към Гая. Видях като безпомощно пеленаче, което се нуждае от майка си за всичко. Изпитах любовта на баща ми, както и неговия гняв. Изпитах любовта на майка ми, нейните страхове и нейния гняв също. Видях всичко добро и лошо от детството ми и отново преживях каквото бях причинил на другите. Почувствах всички мои емоции и емоциите на душите, които бях наранил и обичал. От всичко това, разбрах, че е от дълбоко значение изборите, които правим на Гая.

Научих колко силни сме хората и как можем да влияем един на друг по позитивни и негативни начини. Беше страхотно да видя как моите невинни действия имаха толкова силен ефект върху душите, на които си нямах и представа че въздействам. Преживяването беше такова, че никога няма да го забравя. Изпитах целия спектър на чувства от моя живот за сравнително кратко време от човешка гледна точка. Където аз бях, времето нямаше значение.

Можех да видя как съм станал такъв, какъвто бях на Гая и защо съм станал по този начин. Всичко, което бях направил през моя живот влияеше на еволюцията на душите около мен. Видях причините за всички мои действия и разбрах защо съм направил това, което съм направил. Имаше място за всички мои позитивни и негативни действия. Това не беше забавно преживяване. Можех да видя колко чудесно може да бъде, ако изберем да действаме позитивно спрямо другите души през повечето от времето.

Линк: Хауърд Сторм

После те поискаха да поговорим за моя живот. За моя изненада животът ми протече пред очите ми, може би около 2 метра пред мен, от началото до края. Прегледа на живота ми беше най-вече под техен контрол и ми показаха моя живот, но не от моята гледна точка. Видях се в моя живот – и това всичко беше един урок, въпреки че тогава не го осъзнах. Опитваха се да ме научат на нещо, но не знаех, че е учене, защото не знаех, че ще се завърна.

Просто гледахме живота ми от началото до края. Някои неща се забавяха, уголемяваха се, а други неща просто ги пропускаха набързо. Животът ми беше показан по начин, по който никога не се бях замислял. Всички неща, за които работех да постигна, признанията, за които бях работил, в началното училище, в гимназията, в университета и в моята кариера, те не означаваха нищо в тази среда.

Усещах тяхната скръб и страдание, или радост, докато се разкриваше моя живот. Те не казаха, че нещо е добро или лошо, но аз го чувствах. И усещах всички тези неща, към които те бяха безразлични. Например те не погледнаха моята страхотна диплома в гимназията. Те просто не почувстваха нищо към нея, нито към други неща, от които бях много горд.

Това на което те реагираха беше как си взаимодействам с хората. Това беше краткия смисъл на дългия преглед. За съжаление, повечето от моите взаимодействия не отговаряха на това, което трябваше да бъдат, по нежен/обичащ начин. Винаги когато реагирах с обич по време на моя живот, те се веселяха.

Повече от времето забелязах, че моите взаимодействия с хората са били манипулативни. По време на моята професионална кариера например, видях се да седя във офиса, като професор в университет, докато един студент беше дошъл при мен с личен проблем. Аз изглеждах отвън състрадателен, търпелив и обичащ, докато вътре ми беше втръснало/досадно. И си проверявах часовника под бюрото, докато чаках нетърпеливо студента да свърши.

Трябваше да мина през всички тези изживяване в компанията на тези великолепни същества.

Когато бях тинейджър, кариерата на баща ми му причини много стрес, 12 часа на ден работа. И заради моето възмущение, понеже той беше пренебрежителен към мен, когато се прибираше от работа, аз бях студен и безразличен към него. Това го караше да се ядосва, и това ми даваше още едно основание да чувствам омраза към него. Карахме се и майка ми се разтревожваше. През повечето време от моя живот съм мислел, че моя баща е злодея, а аз съм жертвата. Като прегледахме живота ми, видях как аз самият причинявах доста от това. Вместо да го поздравя щастливо в края на деня, постоянно поставях тръни във него – за да оправдая моята болка.

Видях, когато сестра ми имаше лоша вечер една нощ, как отидох в спалнята й и я прегърнах. Без да казвам нищо, просто лежах до нея прегърнал я. И се оказа, че тази случка беше един от най-големите ми триумфи в живота ми.

Целият преглед на живота ми щеше да бъде емоционално унищожителен, да ме остави откачен човек, ако не беше факта, че приятелят ми и приятелите на приятелят ми ме обичаха по време на самия преглед. Можех да чувствам тази обич. Винаги когато малко се разстройвах те спираха прегледа за малко и просто ме обичаха. Обичта им беше осезателна. Можеше да я усетиш в тялото ти, можеше да я усетиш вътре в теб, обичта им минаваше направо през теб. Бих желал да мога да ви го обясня, но не мога.

Терапията беше тяхната любов, защото прегледа на живота ми ме разкъсваше. Беше жалко да се гледа, просто жалко. Не можех да повярвам. Въпросът е, че ставаше все по-зле като продължаваше. Моята глупост и егоизъм като тинейджър само се увеличиха като станах възрастен. Всичко под гримасата на това да бъда добър съпруг, добър баща и добър гражданин. Лицемерието на всичко това беше отвратително. Но през цялото това време я имаше тяхната обич.

Когато свърши ревюто те попитаха, “Искаш ли да питаш нещо?” и аз имах милиони въпроси:

Питах например, “Какво ще кажете за Библията?”

Те отговориха, “Какво за нея?”

Попитах дали е вярна, и те казаха, че е. Като ги попитах, защо тогава когато се опитвах да я чета виждах толкова много противоречия, те ме върнаха на прегледа на живота ми – нещо, което бях изпуснал. Показаха ми, как за малкото пъти когато бях отворил Библията, че съм я чел със идеята да намеря противоречия и проблеми. Опитвах се да докажа на себе си, че не си заслужава четенето.

Казах им, че не ми е ясна Библията. Нямаше смисъл. Те ми казаха, че съдържа духовна истина и че трябва да я чета духовно, за да я разбера. Трябва да се чете молитвено. Моите приятели ме информираха, че не е като другите книги. Също ми казаха, и по-късно разбрах че е вярно, че когато я четеш молитвено, тя ти говори. Тя се разкрива за теб. И после не ти трябва да работиш повече над нея.

Линк: Жулиет Найтингейл

Едно от първите неща, които си спомням че преживях, беше прегледа на живота, който включваше всичко, което съм изживяла във физическото въплъщение до този момент. Беше като в кино – гледайки филм за моя живот и всичко ставаше едновременно. Мисля, че повечето ПБС-ри (хората преживели ПБС) ще се съгласят, че прегледа на живота е един от най-трудните аспекти на ПБС-то. Да видиш целия ти живот пред теб – с всяка мисъл, дума, действие и т.н. – може да бъде доста обезпокоително. Все пак, това което се случи бе, че никой не ме съдеше. Само чувствах постоянно прегръщане на божествената любов от Съществото от Светлина, което беше винаги с мен. Това, което тогава осъзнах е, че ние сами се съдим! Нямаше “Той-Бог” да стой на трона и да хвърля обвинения към мен, (не че очаквах да видя такова същество). Никога не съм се съгласявала с такива религиозни митове. Явно бях единствената, която се чувстваше неудобно и най-критично към мен. Все пак, като казвам това, също осъзнах, че не идвах от изгодната позиция на “егоистичното Аз”, ами от моята душа, която беше много по-отделена и не чувствах да съм емоционална заредена, и т.н. Вече не се идентифицирах с моята личността от физическото Аз. Затова, това което почувствах беше много различно – идващо от напълно друга перспектива на самата душа … или моята истинска идентичност.

Линк: Гюнтер Вагнер

После Съществото от Светлина започна да ми показва моя минал живот отново, но този път наблегна на качеството на моята душа по време на моето съществуване на Земята. Като гледах моя живот за първи път, бях много щастлив да мога да видя моя предишен свят и мен си. Счетох това по-скоро за забавление отколкото за нещо друго. Вече не се чувствам мизерно.

Но втория път, предишните случки от моя живот на Земята ми бяха показани с наблягане на моята реакция в определени ситуации свързани с обичта или лоши нрави или дори омраза. Стана ми напълно ясно и знаех за какво да се оглеждам по време на втория преглед. Всичко започна отначало. Не можах да видя как се появих на Земята, защото само си бях насочил вниманието към любовта или омразата.

Отначало бях много доволен, че нищо не се случваше, на което да реагирам с любов или омраза. Тогава филмът се забърза, но все още нямаше нищо, за което да ми кажат, че съм отговорен. Бях достатъчно глупав да кажа триумфално: “Виждаш ли, няма нищо!”

Тогава видях сцена, в която моята сестра близначка и аз се карахме (Не можех да разбера причината за това), но знаех веднага колко грозно съм се държал. Казах на светлината:

“Но ти трябва да разбереш! Това е лошо, добре, но това е начина, по който хората се държат на Земята! Не можеш да ме обвиняваш за това!”

Великата светлина не ме обвиняваше за нищо, което бях направил на Земята.

Тогава ми бяха показани още няколко отвратителни сцени на Земята, в които се държах лошо. Но все още си имах извинения. Тогава мисля, че великата светлина стана малко нетърпелива с моята глупост, без съмнение.

Изведнъж филмът се ускори до така степен, че не можех да различа никакви картини. После спря рязко и бях изправен пред ситуация, в която се държах крайно зле.

Моето държание беше извънредно подсилено, така че всеки лош аспект на моя характер се появи ясно пред мен. Бях ужасен! Едва вярвах, че този характер е моя! Най-накрая бях убеден! Такава душа никога не можеше да остане в този светъл свят! Нямах право! Бях напълно потресен и обезсърчен. Исках да се върна. Да, наистина нямаше друга възможност.

Линк: Лаурелин Мартин

Не можех да видя с моите очи или да чуя с моите уши, въпреки това инстинктивно знаех, че това е Уилс. Чух неговата усмивка, видях неговия смях и усетих неговия хумор. Нямаше много смисъл, но придоби голям смисъл. Бяхме отделени, но също бяхме едно. Сякаш се бях завърнала у дома и зет ми ме посрещаше. Веднага си помислих колко доволна бях да съм с него, защото сега можех да се реванширам за последния път когато го видях преди да умре. Почувствах се тъжна и малко виновна, за това че не си отделих време от моя натоварен график да си поговорим искрено (heart-to-heart) както ме беше помолил. Осъзнах, че той не ме съдеше, ами аз мен. Бях в неговата позиция, умирайки, искайки да кажа чао на тези, които обичах и след това виждайки хора като мен, които “не разбират това” – не разбирайки това, че всички постижения, пари и признания в света не могат да се вземат когато човек умре. Единственото нещо, което взимаш със себе си е любовта, която си дал.

Уилс раздаваше любов през целия си живот. В известен смисъл той беше готов да напусне нашия физически свят и да продължи своята работа във духовния свят. Хора, като моята сестра, които са оставени от своя любим, понякога не го разбираха. Трябваше да запомня да кажа на Гвен за моето откритие.

Тези, които си тръгват са в обичащото пространство с много напътствия, разбиране и цели. Тяхното желание преди да си тръгнат е не да предизвикат скръб и печал на другите, ами да уважат божия план. Това е тяхното време за промяна, за продължаване на развитието на техния дух. В много случаи обичаните, които са си тръгнали работят помагайки, служейки и напътствайки другите.

Деликатното упътване на Уилс ми позволи да видя моята невинност. Разбрах мигновено, че живота е за хората, а не за преследване на цели. Аз си поставях целите на първо място като средство да търся одобрение и любов от другите хора. Като разбрах това, простих си за моите грешки и като си простих получих любов в изобилие.

Като даваме любов, получаваме и усещаме любов от вселената.

Уилс беше като “Духа след Коледа”. Преглеждайки живота си, ми бяха показани нови открития вътрешно в мен. Много случки бяха показани едновременно. Спомням си две от тях. Когато бях 5-годишна тормозех Тами Флауър, друго 5-годишно момиче, до състояние на рев. Бях сега в уникалната позиция да почувствам това, което Тами чувстваше. Нейното разочарование, нейните сълзи, нейните чувства на изолиране, бяха сега моите чувства. Почувствах огромно съжаление за това момиче. Бях Тами и се нуждаех от любов, грижи и прошка. Моята същност даде любов и на двете от нас, любов толкова дълбока и нежна, като любовта между майка и дете. Осъзнах, че като наранявам някой друг, само наранявах себе си. Отново, почувствах единността.

Другата случка беше подобна. Бях си направила майтап с Били Брадли, едно мършаво, недохранено астматично дете. Умря когато беше 17-годишно от мозъчен аневризъм. Той сякаш беше в пространството на съществуване, където и аз бях. Въпреки това, все още не бях сигурна къде съм. Когато Били беше на 12 години ми беше написал едно любовно писмо, което аз отказах. Почувствах неговата болка, която стана моята болка. В същото време почувствах огромна обич към това момче и към мен. Моя контакт с него стана извън физическото и почувствах неговата душа. Той имаше жизнена, ярка светлина горяща в него. Чувствайки здравия и силния му дух беше невъобразим момент, особено като знаех колко много страдаше физически, когато беше жив.

Посланието беше ясно. Посланието беше – ЛЮБОВ.

Най-вече преди всичко друго, човек трябва да се научи да обича себе си, без да се съди и безусловно. Тогава човек ще обича всички хора и всички неща по същия начин.

Осъзнах колко важни са хората в живота ни, колко е важно да ги приемаме и да ги обичаме. И най-накрая разбрах старата мохиканска поговорка, която бях чула, когато бях в “Момичета скаути”, “Никога не сърди друга индианка, ако не си вървял една миля в нейните цървули”.

Като прегледах живота си с Уилс, моето съдене преобладаваше и си спомням, че си мислех “Направила съм лоши неща в моя живот.” Въпроса ми беше отговорен преди да си завърша мисълта.

Всички събития в живата ви са важни. Разбирането на всички неща, дори случките, които смятате за незначителни, ще ви закарат на места с огромно съзнание и съчувствие.

Като свърши прегледа ми разбрах. Почувствах пречистващо освобождаване. Преживявах емоции без физическите признаци от сълзи. Това ме закара до по-дълбоко място на разбиране и съчувствие. Никога не се бях замисляла как моите действия се отразяваха на другите и как третирах себе си. Почувствах да съжалявам за всички мои несъзнателни действия. Със съзнаването на моето неосъзнато състояние, освободих всичката скръб, която бях причинила и радостно преминах към прошка.

Линк: Грейс Бубулка

В този момент имах още един последен вид комуникация с тази част на светлината. Изведнъж видях всичко. Видях се като бебе, дете, тинейджър, възрастна наведнъж. В същото време, видях всичко, което направих, всичко, което си бях мислила, всичко. Видях събития и хора в моя живот, които преди считах за важни. Също и много неща, които считах за не толкова важни. Всичко беше там за мен да разбера … всичко “добро”, “лошо”, или “безразлично”.

Например добре си спомням една ситуация, когато бях в първи клас като шест годишно дете. Бях в клас и няколко минути преди междучасието. Сестра Селине беше поставила три свещени карти на края на нейното бюро отпред в стаята. Свещените карти бяха за награда след междучасието състезанието по правопис, което нашия клас щеше да има. Бях на предния чин и можех да видя свещените карти много добре. Тази по средата обрисуваше един ефирен ангел пазител, гледащ две малки деца да пресичат мост. Исках толкова много тази карта. Като излязохме в междучасие, изкушението ме превзе и откраднах свещената карта. Прибрах я бързо в моя униформена торбичка. Никой не ме видя. По време на междучасието се почувствах болна от вина. Промъкнах се обратно в класната стая, докато другите първокласници играеха отвън и поставих свещената карта обратно на бюрото на Сестрата.

В моето ПБС си спомних всичко за тази ситуация. Това което беше наистина впечатляващо, е че осъзнах колко много грешна ми беше постъпката. Въпреки, че се компенсирах за грешката ми, аз “знаех” за ужаса на Сестра Селине, че картата е взета. Аз “знаех”, че другите деца видяха само две карти на бюрото за състезанието по правопис, а не три. Това което наистина “знаех” беше, че моето действие имаше влияние върху много други.

Така мина прегледа на живота ми. Дълбоко осъзнах и имах огромни прозрения за всичко в моя живот и всички мои съприкосновения с други от моето раждане до момента на моето преживяване близко до смъртта. Всички тези в светлината бяха свидетели на този преглед на целия ми живот. Бях обгърната от обичащо чувство и ми бяха показани областите на моите слабости. Изведнъж осъзнах, че аспектите на моя живот не бяха съвместими с вечността в светлината. Също знаех как да поправя това. Бях се натоварена с отговорността за остатъка на живота ми.

Линк: Рики Рандолф

“Какво направи с живота си?”. Гласът проникна в мен. Нямах отговор.

Тогава от дясната ми страна видях нещо като филм и аз участвах в него. Видях майка ми да ме ражда, моето детство и приятели. Видях всичко от моето детство. Видях всичко което бях направил пред очите ми.

Както живота ми течеше пред очите ми, опитах се да се замисля за добрите неща, които бях направил. Бях отгледан в църква и бях много активен в църковните дейности, и точно като си мислех за това видях един човек в колата си и му беше свършил бензина. Спрях и го закарах до близката бензиностанция преди една година. Купих му малко газ, защото той нямаше пари и му помогнах да продължи пътя си. Помислих си, но защо гледам това? Гласът беше силен и ясен – “Ти изобщо не се замисли да помогнеш на тази душа и не поиска нищо в замяна. Тези действия са същината на доброто”.

Също и видях всички хора, които бях наранил. И видях как моите действия задвижваха действията на другите. Бях шокиран! Никога не се бях замислял, че моя живот оказва влияние върху действията на моите приятели, семейство и другите хора, които бях срещнал. Видях резултата на всичко, което бях направил. Не бях доволен изобщо. Погледнах към случките към края. Наистина бях направил толкова малко със живота си. Бил съм егоистичен и жесток толкова много пъти. Наистина съжалявах, че съм направил толкова малко. След това отново силно и ясно чух гласа да приказва отново, “Трябва да се върнеш”.

Линк: Тифани Сноу

Тогава събитията на живота ми се разкриха пред очите ми, времена, когато бях ядосана, и когато показвах любов, изглеждаха като филм. Можех да почувствам яда и болката на другите хора, когато бях лоша и също почувствах как яда се прехвърляше през другите хора. Тогава, когато показвах любов към хората, почувствах същото. И почувствах колко по-далече стигаше любовта от хора на хора, като топъл импулс, задействащ причина и следствие – такава радост!

Линк: Джордж Родоная

По едно време претърпях, това което се нарича преглед на живота, видях моя живот от началото до края наведнъж. Участвах в реалните драми на моя живот, почти като холографична картина на моя живот пред мен, нямах чувство за минало, настояще или бъдеще, просто сега и реалността на моя живот. Но не започна с раждане и не продължи с моя живот в Московския Университет. Всичко се появи наведнъж. Ето ме. Това беше моя живот. Не изпитах никакво чувство на вина или разкаяние за нещата, които бях направил. Не се почувствах по един или друг начин, за моите неуспехи, грешки или постижения. Всичко, което почувствах, беше моя живот, както си беше. И бях доволен от това. Приех живота ми какъвто е.

Линк: Картър Милс

Моментално целия живот на Милс започна да върви, започвайки от раждането. Той изживял отново да бъде малка искра от светлина пътуваща към Земята, после яйце и сперма се срещнали и влезнал в утробата на майка си. За няколко секунди той трябвало да избере цвят на косата и очи от генетичния материал, които имал на разположение и всякакви гени, които да му дадат тялото, от което е имал нужда. Той подминал гените за клубни крака и после наблюдавал от перспективата на душата как клетките се делят. Можел е да чуе родители си, когато те приказвали и да почувства техните емоции, но всякакво знание от неговите минали животи било изчезнало.

Раждането било шок: ужасни светлини, огромни хора, очи надничащи над маски за лица. Единственото му успокоение било неговата майка.

Той преживял отново всяка една случка от живота си, включително като убил птичка майка, когато е бил на осем години. Той би толкова горд от този единствен изстрел, до преди да почувства болката, през която са минали трите бебета на птичката, когато умрели от глад без нея.

Линк: Ранеле Уолис

Гласовете спряха и кратки картини проблеснаха пред мен. Поредица от картини, думи, идеи, разбиране. Бяха картини от моя живот. Пробляскваха пред мен с невероятна скорост, и ги разбирах напълно и се учех от тях. Друга картина се появи, и друга, и друга, гледах целия си живот, всяка секунда от него. И не само разбирах случките, ами отново ги изживявах. Отново бях този човек, правещ онези работи на моята майка, или казващ онези думи на моя баща или братя или сестри, и за първи път знаех, защо съм ги направила и защо съм ги казала. Не мога да опиша пълнотата на този преглед. Включваше знания относно мен, които всички книги на земята не биха могли да поберат. Разбрах всяка причина за всичко, което бях направила през живота ми. И също разбрах влиянието, което имах върху другите.

Част от мен започна да предчувства определени събития, неща от моя живот, от които бих се ужасила да ги видя. Но повечето от тях не се появиха. И разбрах, че бях поела отговорност за тези действия и се бях разкаяла за тях. Видях се да се разкайвам за тези грехове, искрено исках Бог да премахне тежестта и товара от тези ужасни действия. И Той ги е премахнал. Възхищавах се на неговата възвишена любов и на това че, моите злодеяния могат да бъдат простени и премахнати толкова бързо. Но след това видях други картини, които не очаквах. Неща, които бяха също толкова ужасни. Видях ги в страшни подробности. И наблюдавах влиянието, което те имаха над другите. Видях, че съм разочаровала много хора в моя живот. Давала съм обещания на приятели и семейството ми, които съм оставила просто да си чакат, докато не са станали безвъзвратно неосъществими. Хората са разчитали на мен, и съм казвала, много съм заета, това не е моя проблем, и съм ги оставяла. Моето пренебрежително отношение е причинило истинска болка и мъка на другите, болка, за която никога не съм знаела.

Показаха ми една приятелка, която страдаше ужасно в нейния живот. Тя е живяла в прекрасен, духовен свят преди да дойде тук на Земята, и тя е била объркана и нерешителна да дойде изобщо тук. Но й е било обещано да има добри родители, членове на семейството, и приятели, и тя се е съгласила да дойде за изживяването и израстването, което този живот ще и предостави. Показаха ми, че аз й бях една от най-важните приятелки дадени й да я упътват и помагат. След това видях моите лични глупости, безразсъдства и негрижовни отношения. Видях как тези се бяха комбинирали да заблудят моята приятелка и да я тикат към грешки и скръб.

Бях объркала живота си, без да се замислям за последствията, и по този начин наранявах и нея. Ако през цялото време следвах моите задължения към мен и другите, тя би живяла по-лесен и по-продуктивен живот. До този момент не бях осъзнала, че игнорирането на отговорностите е грях.

Какво се случваше? Защо виждах всичко това? Умът ми се въртеше с тези въпроси.

После, видях една жена, за която бях помолена да се грижа от нашия локален лидер на църквата. Просто трябваше да я проверявам и да видя дали се нуждае от нещо. Познавах я доста добре, но се страхувах от нейния постоянен песимизъм и негативност. Беше известна с нейната горчивина сред местните хора. Не мислех, че мога да се справя с депресиращото влияние, което тя ми оказваше, и затова никога не исках да я виждам. Нито веднъж. Сега видях, че възможността да я посещавам беше предопределена от Високи Сили, че точно аз съм човека, който й е трябвал по това време. Тя не го знаеше, и аз не го знаех, но аз я разочаровах. Сега аз изживях нейната тъга и почувствах нейното разочарование и знаех, че аз съм причината. Провалих се със тази специална мисия към нея, отговорност, която би ме подсилила с времето. Бях избягала от отговорността за растеж, за мен и за нея, защото не се стараех достатъчно да се преборя с моите дребни страхове и мързел. Но причината не беше от значение, и го виждах това, дори сега тя живееше в скръб и горчивина, изживявайки го, точно както аз сега, и нищо не можех да направя, за да се върна и да й помогна.

Преживях отново да правя и добри неща, но те бяха малко и по-малко значителни отколкото си мислех. Повечето от големите неща, които бях направила, бяха почти незначителни. Бях ги направила за мен. Помагах на хора, когато и на мен ми утърваше. Моята благотворителност се основаваше на условия за изплащане, дори и изплащането беше удар в моето его. На някои хора бях помогнала все пак, с малки жестове на добрина, усмивка, добра дума, малките неща, които отдавна бях забравила. Видях как хората ставаха по-щастливи поради моите действия и като резултат ставаха по-добри едни към други. Видях, че бях излъчвала вълни от добрина и надежда и любов, когато мислех само да помогна по някакъв малък начин. Но бях разочарована. Колко малко бяха тези случаи. Не бях помогнала на толкова хора, колкото си мислех.

Като свърши прегледа на живота ми, умирах от мъка. Видях всичко, което бях направила в жив и пряк детайл – лошите неща, натрапчивото и ужасяващото в техния край, и добрите неща, звънчащи със все по-голяма награда и щастие, от колкото можех да си представя. Но в края чувствах, че не отговарям на изискванията. Недостатъчна. Никой не ме съдеше. Нямаше никой. Исках да се потопя в мъката на собствените ми обвинения. Пламъците на разкаянието ме поглъщаха, но нищо не можех да направя.

“Какво става с Джим” казах отново, и тогава го видях в далечината да идва към нас.

Веднага исках да изтичам до него и да го прегърна, но баба ми сложи ръка отпред и каза, “Не, не можеш.”

Бях потресена. Имаше сила в нейните думи и знаех, че не мога да им се възпротивя.

“Защо не?” попитах аз.
“Заради начина, по който той живя живота си.”, каза тя.

Той се приближи и спря на около 3 метра. Беше облечен в джинси и синя тениска, разкопчана до гърдите. Така носеше обикновено тениски на Земята, но аз си помислих, Боже, това е рисковано. Така ли се обличат в Рая?

Той се усмихна и можех да почувствам неговото щастие. Въпреки, че не притежаваше същия вид светлина или сила както баба ми, той изглеждаше доволен. Предаде ми съобщение за неговата майка, като ме помоли да й кажа да престане да скърби за неговата смърт, да й кажа, че той е щастлив и върви напред.

Той обясни, че е взел някакви решения в живота си, които са попречели на неговото развитие на Земята. Бил е взел тези решения знаейки, че са грешни, и сега иска да приеме техните последствия. Когато е бил изхвърлен от товарния камион, в който били той, неговата жена и неговия приятел, главата му се е ударила в една скала и е умрял на мига. Когато е отишъл на другата страна, са му дали шанс да остане в духа си или да се върне на Земята. Той е видял, че неговия растеж на Земята е бил спрял и ако се върне би загубил и светлината, която е имал. И затова е избрал да остане в духа си.

Той ме помоли да обясня това на майка му, и аз казах че ще го направя, без да зная как, защото не си бях и помислила, че ще се връщам обратно. Тогава той каза, че има много работа, която го чака, обърна се и си тръгна. Мога да кажа, че беше доста зает, много ангажиран със неща, които бяха жизнено важни за него, които ще му помогнат, но не знаех точно какви.

Погледнах баба и я попитах, защо ме спря да го прегърна. Тя обясни, че това е част от неговото “проклятие”.
Обърках се.

“Силите, които са ни дадени”, обясни тя, “са само-дадени. Ние растем със силата на нашите желания да се учим, обичаме, и да приемаме нещата с вяра, които не можем да докажем. Нашата способност да приемаме истината, да живеем с нея, ръководи нашия духовен прогрес, и определя степента на светлина, с която разполагаме. Никой не налага светлина и истина върху нас, никой не ги взима, освен ако ние не поискаме. Ние сами се управляваме и сами се съдим. Джим, реши да ограничи своето развитие на Земята като се отказваше от неща, които бяха истина. Той нарани себе си и другите като използваше и продаваше дрога. Някой хора бяха тежко наранени. Той имаше няколко причини за да се обърне към дрогата, но си остава факта, че той знаеше, че тези неща са грешни. Той избра тъмнината пред светлината достатъчно често, че да не се обърне към светлината отново. И сега, до степента, в която той беше станал духовно тъмен, той е оставен с определена степен на тъмнина – или липса на светлина – тук в духа. Въпреки това той има воля. Той може да расте. Той все още може да намери всичкото щастие, което иска да приеме, всичкото което е способен да поеме. Но знае, че той няма същите сили да прогресира и да постигне радостта, която други с повече светлина имат. Това е част от неговото проклятие, че неговото развитие е ограничено. Но той избира да расте. И е щастлив.”

Линк: Барбара Уйтфилд

Тогава осъзнах, че в каквото вярвах в миналото може да не е реално. Може би моите вярвания са били погрешни. Може би това беше реално и всичко друго беше илюзия. Като си мислих колко отдалечени са ми били вярванията и като осъзнах, че прегръдката на баба ми е реална, почувствах че се освобождавам от огромна токсична болка. И като почувствах това освобождаване се появи внезапна преиграване на всяка сцена, която аз и баба ми споделихме по време на нашите деветнадесет години заедно в този живот. Не беше просто спомена ми за нея, ами също и нейните спомени за мен. И нашите спомени станаха едно. Можех да почувствам и да видя и да усетя точно какво чувстваше тя, какво виждаше и усещаше. И знаех, че тя усещаше същото нещо от моите спомени. Ние двете бяхме заедно, повтаряйки всичко, което значехме една на друга. Беше прекрасно.

Все още мога да си припомня всеки спомен и те са толкова живи, както когато те се случиха преди двадесет и три години в моето ПБС. Една от любимите ми сценки е когато готвехме заедно. Бях три или четири годишна. Бяхме сами в кухнята, но цялото семейство щеше да дойде за вечеря, и затова имаше очакване във въздуха. Моята Баби издърпа един тежък дървен стол от кухненската маса до печката, хвана ме и ме сложи на него. Тя стоеше отзад, много близко до мен, за да ми помага и да ме защитава. Една по една, тя слагаше малко смес в ръката ми, и аз я правех във формата на топка и я хвърлях в тази голяма тенджера с вряла вода. Тенджерата беше почти толкова висока, колкото аз на стола. Силната миризма на риба беше наситила вече влажния въздух. Аз си слагах ръцете на носа и извиквах, Уфф. А тя се смееше. След като свършихме тя издърпа стола с мен върху него по средата на кухнята. Аз пищях и се смях, защото се почувствах, че съм на пътешествие. Тя избърса ръцете ми с мокър парцал, но аз ги помирисах и извиках Уфф отново. Видях я да взима лимон и да го реже по средата. Притри половината от лимона по ръцете ми и после ги избърса с нейната вече изцапана и мокра престилка. После ме погледна с такава любов в нейните очи и каза, “Не мърдай. Баби ще се върне веднага!”. Тя се върна с нейната четка за коса и започна за заглажда косата ми за толкова дълго време. Толкова добре се чувстваше. После ми направи дълги къдрици, изви всяка къдрица около нейните пръсти. Когато свърши тя ме повдигна и ме сложи на пода, избягах до нейната спалня и се погледнах в огледалото. Изглеждах точно като Шърли Темпъл.

Когато цялото семейство седна за вечеря онази вечер, тя каза на всички, че аз съм направила рибата. Моите лели ме погледнаха, много очаровани. И като я опитаха, кимнаха с глава в знак на съгласие и казаха на майка ми колко добър готвач съм била.

Нямаше го стария човек с дълга бяла брада. Отне ми дълго време да използвам думата Бог. Всъщност не бях използвала нито една дума, докато не видях филма Междузвездни Войни и чух за Силата. Тогава вече четях квантова физика, опитайки се да открия обяснение на това, което проникна в мен и беше мен … и теб … и всички нас. Сега то беше там, и ме държеше. Чувството беше невероятно. Няма думи на Английски, или може би в тази реалност, с които да се опише вида любов, която Бог излъчва. Бог напълно прие всичко докато преглеждахме живота ми. Във всяка сцена от моя преглед на живота можех да почувствам отново, това което чувствах в различните времена на моя живот. И можех да почувствам всичко, което всеки почувства като резултат от моите действия. Някои от тях се чувстваха добре, други ужасно. Всичко това се превърна в знание и аз се учех, о, как се учех! Информацията се пренасяше с главоломна скорост, която може би щеше да ме изгори, ако не беше тази необикновена енергия да ме държи. Информацията идваше и после любов неутрализира съденията ми към мен. С други думи, като преглеждахме живота ми, Бог никога не ме съди. Бог ме държеше и ме пазеше. Получих всичката информация за всяка една сценка, моите възприятия, чувства и възприятията и чувствата на всеки друг, които беше в тази сценка. Независимо как се съдих във всяко едно взаимодействие, да бъда държана от Бог беше най-голямото взаимодействие. Бог вливаше любов във всичко, всяко чувство, всека частица информация относно всичко абсолютно всичко, което се случваше, за да може всичко да е наред. Нямаше добро или лошо. Бяхме само аз и хората, които обичах, опитвайки се да бъдем, или просто се опитвахме да оживеем.

Сега осъзнавам, че ако ме държеше тази Божия Сила, нямаше да имам силите да преживея това, което ви обяснявам.

Аз, ние в този случай, защото ние сме едно, много свещено едно, Бог и аз се сливахме в един свещена личност. Ние отидохме до бебето, което виждах в левия ъгъл в тъмнината. Представете си бебето да е вътре в мехур и този мехур в центъра на един облак от хиляди и стотици мехури. Във всеки мехур имаше друга сцена от моя живот. Като се придвижихме към бебето, сякаш минавахме през мехурите. В същото време ние изживяхме моите тридесет и две години от моя живот в линейна последователност. Можех да се чуя да казвам, “Нищо чудно, нищо чудно”. Сега вярвам, че моето “нищо чудно” означаваше “нищо чудно, че си такава каквато си сега. Погледни какво ти беше причинено, когато беше малко дете”.

Майка ми беше зависима от наркотиците, ядосана, оскърбителна, а баща ми го нямаше през повече от времето и направи малко за да се намеси. Видях цялото си детство в травма отново, в моя преглед на живота, но не го виждам в малки части и детайли, по начина, по които си го спомнях като възрастна. Видях го и го преживях както го бях живяла по времето, когато се случваше. Не бях само мен си, ами и майка ми. И моя баща. И моя брат. Ние бяхме всички едно. Точно както почувствах всичко, което моята баба беше почувствала, сега почувствах на майка ми болката и пренебрегването от нейното детство. Тя не се опитваше да бъде лоша. Тя не знаеше как да обича и да бъде мила. Не разбираше за какво е живота. И тя все още беше ядосана от нейното детство, ядосана, защото те бяха бедни и защото нейният баща имаше силни припадъци почти всеки ден, докато не умря, когато тя беше на единадесет. И тогава тя беше ядосана, защото той я напусна.

Всичко ни заля обратно, включително и безпомощността на баща ми да спре лудостта. Ако моя баща беше вкъщи, когато майка ми избухваше в яд, той би затворил всички прозорци, за да не могат съседите да я чуят и после отиваше навън, при тях на гости. Отново станах свидетел на яростта на брат ми към обижданията на майка ми и после той се обръщаше към мен и я пренасяше на мен. Видях как всички ние бяхме свързани в този “танц”, който започна с моята майка. Видях как нейното физически тяло изразяваше нейната емоционална болка. Видях като пораснах и напуснах къщата на родителите ми, когато бях осемнадесет. До този момент видях майка ми да претърпява двадесет и шест операции, двадесет и пет от които бяха по избор. Видях се като дете да се моли за доктор да й помогне. Една или друга част от тялото й беше винаги в болка. Имаше две гръбначни сливания (fusions) на врата й, и две или три на лумбалния гръбнак. Двете колена, двата лакътя и едната китка бяха оперирани.

Като продължи прегледа на живота ми, отново преживях гладуването на майка ми, защото й беше казано, че е станала “закръглена”. После тя претърпя няколко операции за чревни проблеми и запек и по време на тях в болницата я хранеха с тръби, защото тя беше толкова слаба. Дори си скъси пръстите на краката. Това го наричат операция на деформирани пръсти на краката. Истинската причина беше, че тя имаше огромна колекция от обувки с високи токчета, които бяха в размер четири и половина. (Тя винаги настояваше да носи тънки високи токчета дори при нейния лош гръбнак). Нейните крака растяха (както на всички, когато порастваме), но тя искаше те да останах номер четири и половина. Видях се в един мехур със нея като нейният ортопедичен хирург й каза, “Флоренс, имаш два избора. Да си вземеш обувки с половин размер по-големи или да скъсиш пръстите си!” Той се смееше, но тя избра операцията. Тя беше в в гипс шест седмици, взимайки все повече лекарства, за успокояване на болката и за сън.

Видях я също да минава през психиатрични болници. По време на една от тях, около 1955, не можех да я посетя за три седмици. Бях на около единадесет и бях сигурна, че бях направила нещо погрешно. В един мехур можех да се видя най-накрая да ми е позволено да я видя. Изглеждах голяма за годините ми, по-висока от нея. Тя тежеше около четиридесет килограма. Аз изглеждах яка. Тя живееше с черно кафе, успокоителни и болкоуспокояващи. Аз обичах да ям.

В мехура я молех да приказва с докторите, за да си дойде у дома. Тя каза, “О скъпа. Това е като работа. Нямам нужда да бъда тук, но Тати има три здравни осигуровки и така правя пари докато съм тук. Синият Кръст плаща всички медицински разноски и ние ще запазим остатъка от другите две застраховки”. Сега почувствах да го казва и наистина го имаше предвид. Тя вярваше в това. Продължих да гледам и осъзнах, че нищо не може да помогне на моята майка, защото тя нямаше реално разбиране защо беше тук. Можех да се чуя да казвам, “Нищо чудно, нищо чудно”. И тогава доброжелателната енергия, която ме държеше ме стисваше по-силно и дори с повече любов.

Продължихме да гледаме майка ми в болка, виждайки се с докторите и винаги получавайки рецепти за болко успокояващи, хапчета за сън и други успокояващи лекарства. Единственото ми чувство по това време беше самотност. Почувствам се толкова самотна, когато тя беше в болницата. После я видях да ме малтретира, когато си беше у дома. Сега почувствах, че тя ме малтретираше, защото мразеше себе си. Видях се паднала на колене, да се моля за доктор да й помогне. Това което не разбирах като дете, но разбрах в прегледа на живота, беше, че тя не искаше никой да й помогне. Тя мислеше, че нейната работа в живота е да има доктори и да бъде пациент. И тя се наслаждаваше на грижите за нея в болницата.

Видях как се бях “предала”, за да оцелея. Забравих, че съм дете. Станах майката на майка ми. Изведнъж разбрах, че на майка ми се беше случило същото в нейното детство. Тя се грижеше за нейния баща по време на неговите пристъпи и като дете тя се отдаде да се грижи за него. Като деца, тя и аз станахме всичко, от което другите се нуждаеха. Като продължи прегледа на живота ми, също видях душата на майка ми, колко болнав беше живота й, колко загубена беше тя. И видях моя баща, как той си затваряше очите, за да избегне скръбта за болката на майка ми и за да оцелее. В моя преглед на живота видях, че те бяха добри хора, притиснати в безпомощност. Видях тяхната красота, тяхната човечност и техните нужди останаха неизпълнени в техните детски години. Обичах ги и ги разбирах. Може да си имаме проблеми, но ние все още сме свързани в нашия танц на живота чрез енергийния източник, който ни е създал.

Тогава разбрах, че ние не свършваме с нашата кожа. Ние всички сме в това голямо разбъркано количество от съзнание. Всеки един от нас е част от това съзнание, което наричаме Бог. И ние не сме просто хора. Ние сме Дух. Ние бяхме Дух преди да дойдем в този живот. Сега всички ние сме борещите се Духове, опитвайки се да разберем правилно какво е да бъдеш човек. И когато напуснем това място, ние ще сме чисти Духове отново.

Като продължи прегледа на живота ми, аз се омъжих и имах моите собствени деца и видях, че бях на ръба, да повторя кръга на малтретирането и травмата, която бях изпитала като дете. Бяха ми предписани лекарства. Бях в болницата. Ставах като майка ми. И в същото време тази енергия ме държеше, ме остави в преживяването на всичко това. Почувствах спомените на Бог за тези сцени през очите на Бог точно както аз гледа през очите на баба ми. Можех да почувствах божествения интелект на Бог и бяха поразена. Бог ни обича и иска от нас да се учим и да се събудим до нашето истинско аз, до това, което е важно. Осъзнах, че Бог иска да знаем, че ние изпитваме истинска болка ако умрем без да живеем. И начина, по който да живеем е да даваме любов на нас и на другите. Ние сме тук, за да се научим никога да не задържаме нашата любов. Но само, когато се излекуваме достатъчно, за да бъдем реални, можем да разберем и да даваме любовта, по начин, по който любовта е замислена.

Като продължи да се разкрива живота ми, станах свидетел колко жестоко третирах себе си, защото това ми беше показано и на това ме бяха научили като дете. Осъзнах, че най-голямата грешка, която направих в моя живот през тези тридесет и две години беше, че не се научих да обичам себе си.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.