Реч на Хуан Гарсес при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Хуан Гарсес при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1999

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, почитаеми гости, членове на Парламента, членове на журито на Награда за цялостен житейки принос, скъпи приятели,

За мен е огромна чест да бъда тук сред вас по толкова хубав повод и бих искал да благодаря на Председателя на Фондацията за цялостен житейски принос, както и на хората, които ме номинираха за това отличие. Тази награда е признание за всички, които се опитват да направят света едно по-безопасно място, в което не се извършват престъпления срещу човечеството.

Векът, чиито край наближава, бе свидетел на най-големите трагедии в човешката история: Герница, Шанхай, Дрезден, ГУЛАГ, Аушвиц и Хирошима са само част от катастрофите, при които техническото и организационно развитие е било използвано с цел да повиши способността ни да убиваме десетки хиляди души поради идеологически, расови или етнически причини.

Масовите убийства, мъчениятa, избирателният и безразборен тероризъм са част от ежедневието на всеки един континент и са се превърнали в традиционни методи на вътрешна и външна политика.

Тези държавни политики, целящи психическото или физическо унищожение на цели слоеве от обществото, са станали причина за възникването на термини като „геноцид” и „престъпления срещу човечеството” в следствие на ужасите на Втората световна война.

Трябва да споменем, че най-тежките престъпления са били извършвани и продължават да се извършват от хора, които се възползват от държавни ресурси и средства за постигане на жестоките си цели. Същите тези хора се радват на безнаказаност, благодарение на финансовите, политически и военни ресурси на държавата, която ръководят. Те се обявяват за стоящи над закона и никога не получават наказание за престъпленията си. Те дори отричат извършените престъпления, прикривайки ги с фрази като „окончателно решение”, „идеологическо прочистване”, „етническо прочистване”, „безследно изчезнали” и т.н. Опитват се дори да узаконят престъпленията си под претекста на различни доктрини, като национална сигурност, национални интереси, расова идентичност, „lebensraum“ и др.

Ако тези доктрини надживеят създателите си, ще бъдем изправени пред огромна опасност. Семената, посяти от тях, могат да поникнат след години и ще продължават да висят като Дамоклев меч над цели народи. Вътрешният мир, човешките и демократични ценности ще бъдат изложени на риск, докато подобни престъпления продължават да бъдат извършвани безнаказано и докато доктрините, които ги оправдават, продължават да съществуват.

Безнаказаността на извършените от държавата престъпления е неприемлива от морална, етична и правна гледна точка. Но често забравяме, че тези престъпления трябва да бъдат осъдени и от чисто практична и политически прагматична гледна точка. Днес безнаказаността се тълкува като покана за извършване на нови и нови престъпления, което води до една възходяща спирала и един непрекъснато захранващ себе си порочен кръг. А това се превръща в скрита или явна заплаха за световния мир. Държава или държавна институция, основаваща се на безнаказаност за извършените от нея престъпления срещу човечеството, прехвърля тази си доктрина и към външната си политика.

Поколението, което през 1945г. победи държавите, превърнали тези доктрини в своя политика, осъзна това и го заяви в Хартата на ООН. Това бе поколението, което за първи път в Историята превърна Човечеството в отделен субект на Закона и го постави над Държавата и над управляващите власти. Тези принципи са част от международното право от приемането им от Генералната асамблея на ООН на 11.12.1946г. под името „Принципи на Хартата и присъда на Нюрнбергския процес”.

„Гражданите” трябваше да изчкат революциите в края на осемнадесети век, за да бъдат признати за субект на закона, а Човечеството постигна това едва през 1945г. отново в резултат на голям социален катаклизъм. От 1945г. насам общите усилия за предотвратяване и наказване на престъпления срещу Човечеството доведоха до създаването на множество закони, които ни позволяват постепенно да преодолеем препятствията и краткосрочните интереси. Бяха сключени и множество споразумения, които задължават всяка Държава да наказва престъпления, като геноцид и мъчения, както в мирни времена, така и във военни условия.

Важна част от тези Споразумения е признанието на факта, че е много трудно извършените от Държавата престъпления да бъдат наказани от същата тази Държава. С оглед на тази обективна реалност, Споразуменията се стремят да създадат универсална юрисдикция, която се приема за необходимо условие за предотвратяването и наказването на подобни тежки престъпления.

И така, ратифицирайски Споразуменията, всяка Държава поема отговорността да предотвратява и наказва престъпления срещу Човечеството. Следователно можем да кажем, че Държавите не само имат правото да наказват виновните, но и са задължени да го направят.

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.