На гости при Невена

Това пътуване ме теглеше много, много отдавна. Още от времето, когато научих, че Невена си е избрала дом, съвсем близо до родния ми град. Мястото го няма отбелязано на нито една от картите, които проверих преди да тръгна. Още по-малко ще го намерите в bgmaps или Google maps. Моят късмет беше, че имах баща ми, човек с достатъчно свободно време и познавач на Предбалкана между Габрово и Дряново. Че се лутахме, лутахме се, питахме трима души, докато го намерим. Тесният път нагоре се виеше като змия между храстите. Беше асфалтиран, но явно рядко ползван – може би само от местните, защото отстрани е диво обрасло. Зеленото през лятото тук е толкова заслепяващо ярко… Трудно откъсваш очи от различните му ту много светли, ту много тъмни сенки.

Първата възрастна жена, която попитах за пътя, ме изненада директно с въпроса си: „На гости на Теодора ли отивате?” Теодора е дъщерята на Невена, която явно прекарва лятото в майчината къща. Не отговорих на питането, но мислено си казах: „Не, при Невена на гости отивам аз.” Продължихме да се изкачваме още по-нагоре, стигнахме до каменната кариера, за която ни бяха казали и отбихме вдясно. Там пътят свършва и по-високо от него е само небето. Къщите са нахвърляни измежду стръмната гора като детски играчки. Личи си, че са поддържани и има живот в тях, но по един особен начин. Не са стъкнати, за да се продават и привличат туристи, както е примерно в Боженци, а следват планинския дух на обитателите си. За първи път видях каменни плочи, подредени не хоризонтално за ограда, а вертикално. Сякаш се съревновават да надскочат близките скали по височина. Толкова е тихо, че ти става страшно и самотно. Представих си как се отваря някоя порта и непознат горски човек ми казва възмутено: „Вие как се осмелихте да нарушите спокойствието ни?!” Къщата на Невена е на ъгъл, оградена с тънки каменни редени плочи, без звънец и табелка. Спрях се притихнала, за да погледам. Спомних си всичките истории, за които бях чела и слушала, че са се развивали точно тук. Да, мислено бях на гости. Ето една история, разказана от режисьора Павел Павлов в книгата му „Невена Непознатата”:

„В един жарък летен ден, докато сменях листата на пишещата си машина, я дочух да разговаря с някого на двора. Надзърнах през прозореца и що да видя! Приседнала на разкривена, дървена тринога, тя набиваше с чук камъни в дувара и им говореше:
- Тебе тука ти е мястото!… Ти тука ще си живееш!…
- Да не си слънчасала мари, Невенке, та си говориш сама? – попитах я аз.
- Тъй ме е учил мене бай Димитър – отвърна усмихната тя. – Като редя камъните, да им говоря, та да си легне всеки на мястото.
- Че какво ти разбира камънакът от човешка реч?
- Абе, Пава, камъкът разбира повече от някои човешки кратуни.”

Някога, когато учех за кандидат-студентските изпити, се мотивирах допълнително, обещавайки си, че след като ме приемат в университет в София, ще ходя на всичките представления на Невена в Сатиричния театър. Само веднъж да издържа изпитите. Вечерта на 03.06.2000, след усиления преговор на кандидат-студентските теми по литература и история, включих телевизора, както обикновено, за да чуя вечерните новини. И тогава емисията започна с новината, че Невена си е отишла. Без да мога да я видя на живо и без да й отида на гости в театъра. По-късно, мисля, че беше през 2005 г., по време на следването ми в университета в Бон, за семинара по „Филми по произведения от югоизточно-европейската литература” трябваше да подготвя и изнеса реферат. Избрах абсолютно неслучайно романа „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев, превърнат в толкова красив филм с Невена като Лиза в главната роля. Място на действието и снимките – Арбанаси и Велико Търново. Преведох и разписах целия филм на немски, за да може като го гледаме в час, колегите да следят и разбират какво се случва. След като приключи импровизираната прожекция, аз трябваше да стана и да си представя реферата. Не знам как съм изглеждала отстрани. Спомням си единствено последното изречение, което казах и реакцията на професора ми. Завърших с думите, че ако Невена се беше родила в Западна Европа, тя щеше да е по-голяма от Лорен и Бардо, взети заедно. Тогава професорът, лека му пръст, ми каза с усмивка: „Фрау Цонева, да не прекаляваме все пак.”

Хубаво е, че има и други хора като мен, обожаващи и развълнувани от Невена. Не можах да спечеля Хер Потхоф, но журналистът Георги Тошев е от моята порода. Той състави книга, събра фотоси за изложба и направи два страхотни филма за нея.  Единият документален – „Аз коя съм …”, а другият, излъчен в предаването „Антракт”, отразява отбелязването на десетгодишнината от смъртта й през 2010 г. Това„отбелязване” реално е малък празник за душата, защото от кадрите се вижда, че става дума за тържество на волята за живот и на творческия дух. И как другояче може да бъде!

Приживе Невена е избягвала всякаква публичност. Казва пред медиите, че за какво им е на хората да се интересуват от нея като човек. Нека гледат филмите й, те са достатъчни. Предлага й се не един или два пъти да напише книга за живота си, но тя отказва. „Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници),  върху които искам да пиша? Това ли е причината … не знам и аз. Или действително – аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси … откъде накъде? Това е моят си живот.” Отказва с онзи музикалния си глас и необикновен словоред, който заковава. Знаейки добре това, от уважение и страхопочитание, аз стъпвах сякаш във въздуха, за да не я смущавам и бъда тиха. Снимах невероятната природа наоколо, но не и къщата й. Тръгнах си успокоена, че макар и късно, все пак успях да бъда на едно място с Невена: аз – физически, тя – духовно. Няма начин в тази августовска жега да не се е спряла под дебелата сянка на това толкова нейно си, невенино, място.

Последно четох, че актрисата Радина Кърджилова, и тя луда близначка като мен, иска един ден да изиграе ролята на Невена в биографичен филм. Много смела мечта! Но защо пък не? Мисля си, че ще се справи с драматизма и мекотата на образа. Дано това се случи в моето време.

За край на гостуването, ето един цитат от Невена: „Любовта има толкова много лица! Можеш да я откриеш навсякъде, ако очите на душата ти са отворени… Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен“.

ПП. Текстът е посветен на актрисата Невена Коканова.

Подобни творби


About Александрина Цонева

Здравейте, аз съм Александрина, по образование политолог. Освен обществени и социални теми, ме вълнуват и теми, свързани с личностното развитие и самоусъвършенстване. Интересувам се от българска литература и фотография. С мен може да се свържете на имейл: aleks (долна черта) ts (в) yahoo (точка) de.
This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.