Реч на Весна Терселич при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Весна Терселич при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1998г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, Дами и Господа, уважаеми колеги, скъпи приятели,

За мен е огромна радост да бъда тук днес. Изключително съм благодарна, че дейността на стотици хора, работещи за мира, човешките права и правата на жените, получава подобно признание. То означава много и лично за мен, защото е доказателство за това, че дейността на Антивоенната кампания Хръватска не е била напразна. Благодаря ви.

Когато тръгнах на училище, все още съществуваше практиката на учениците да се показват филми за Втората световна война. Филмът, който си спомням, беше за Козара[1] и показваше реки от хора, бяхащи от родните си села малко преди нападението на нацистите. По това време бях на осем и не разбирах защо съучениците ми приветстваха с възторг действията на партизаните и освиркваха тези на нацистите.

Разбира се, дълбоко в себе си усещах, че трябва да съм на страната на партизаните, но някакси се чувствах неловко в тази атмосфера, напомняща футболен мач. В началото филмът описваше ужасния живот на бежанците, а след това показваше как партизаните печелят част от битките си срещу противниковите войски. И в този момент започваше отмъщението. Внезапно на екрана изникваше картина на ослепени нацистки войници, препъващи се из гората. На мястото на очите им имаше кървави дупки. Сред съучениците ми настъпи вълнение и някои от тях викаха „да, да, заслужихте си го”.

Аз започнах да плача и не можех да спра. Наложи се да ме изведат навън и да извикат психолог. Макар картината на умишлено осакатените войници да бе достатъчно тежка, това, което ме шокира най-много бе реакцията на другите деца.

Големият проблем за мен се състоеше в това, че те приемаха насилието. Ослепяването на нацистките войници бе нещо нормално за децата, защото в техните очи то бе форма на въздаване на справедливост. Бях по-ужасена от тяхната реакция, отколкото от факта, че отмъщението на партизаните бе така жестоко.

Предполагам, че в днешния свят децата се сблъскват с вълни от насилие – отчасти виртуално, но и отчасти напълно реално – сцени на масови убийства в различни части на света достигат всеки ден до домовете ни, благодарение на телевизията. За децата насилието не е нещо отблъскващо само по себе си, а по-скоро е част от историята за „победители и победени”. Техните нива на чувствителност спрямо насилието, извършено от деца или възрастни, са поставени на изпитание. С намаляването на чувствителността им, те започват да приемат убийствата, мъченията и осакатяването за нещо нормално просто защото ги виждат да се случват твърде често.

И продължавам да се питам какво ли още можем да приемем. Можем ли да приемем, че насилието е част от живота? Можем ли дори да започнем да приветстваме насилието? Аз лично имам нужда да тегля чертата някъде. Сигурна съм, че не мога да приема клането в Сребреница. Все още не знам как просто да продължа да живея нормално след случилото се. Бях там само веднъж, през 1996г. Гледах пустите поля, напълно лишени от смисъл. Нямаше и следа от съжаление. Нямаше дори и една малка свещ, запалена край пътя, оказал се последен за хиляди души.

Днес там живеят хора от Сараево. Живеят сред руините и канавките, в които са били захвърлени телата на убитите. Само след няколко минути просто избягах от там, опитвайки се да избягам и от въпроса как можеш да върнеш достойнството на хората, живеещи на подобно място. Как можеш да гарантираш, че децата, растящи сред руините, ще уважават околните, след като всеки ден са заобиколени от спомена за клането? Можех само да си представям какво ще е нужно, за да могат тези хора отново да водят нормален живот. Но не хранех никакви надежди, че това може да бъде постигнато в обозримо бъдеще.

Приемайки съдбата на Сребреница щях със сигурност да се превърна в част от мълчаливото множество, което само наблюдава, но не прави нищо по въпроса. Ако човек не надигне глас, той по някакъв начин допринася за съществуването на един свят, в който стават твърде много убийства. Едно ясно „НЕ” може да ви се струва доста безпомощно, но всъщност е много по-силно от мълчанието.

Смятам, че изправянето пред насилието, разбирането на причините за него и заставането срещу него е важна задача. Тази задача се състои във възстановяване на човешкото достойнство. И в поддържане на една малка свещ, която да гори дори и сред бурния вятър на разрушението. Всичко, което прави Антивоенната кампания Хърватска е един скромен опит за изграждане на острови на ненасилие и здрав разум сред кървавата река на лудостта, наречена война.

Спомням си ранното си детство, когато виждах как реки от хора бягат от домовете си в началото на войната през 1991г. и по времето, когато основавахме Антивоенна кампания Хърватска. Беше се събрала малка група от хора, които се опитваха да направят нещо, за да предотвратят разрастването на войната, защото вече бяха изгубили илюзиите си, че ще успеят изцяло да я спрат. В крайна сметка не успяхме да я спрем изобщо.

През 1991г. бяхме само 20 души, които макар да не знаеха как да се противопоставят на насилието, бяха сигурни в едно – че ще се посветят на ненасилието и че са готови да се учат. В оказването на подкрепа на хора, които отказват да убиват, не се нуждаехме толкова много от умения, колкото от огромен кураж. За защитата на човешките права вече ни бяха необходими повече знания и дейността ни започна по-сериозно през 1992г.

През тази година нашите усилия получиха допълнителна подкрепа, когато от мечтата на двама души се роди Центъра за мир – Осийек и бързо привлече около себе си много хора. През онова лято от чужбина при нас дойдоха доброволци, за да работят с децата в бежанските лагери. Така се роди проектът Сънкокрет. През декември група жени основа Център за жени, жертви на война, който оказваше директна помощ на бежанки и техните деца.

През 1993 се проведе първото обучение по ненасилствено разрешаване на конфликти. По-късно по същата програма бяха обучени общо 5000 преподаватели. 1993 бе годината на новите неща и това бе много вълнуващо, особено заради стартирането на Доброволчески проект Пакрак – първият ни опит за изграждане на мир в град, разделен на две от демаркационната линия. Като казвам изграждане на мир, нямам предвид опит за помирение преди да бъдат решени проблемите, свързани със справедливостта. Диалогът, дори и да е на висок глас и да е изпълнен с конфронтации, е повече от добре дошъл. Уроците, които научихме в Пакрак, по-късно бяха използвани в Горни Вакуф/ Ускоплие и Травник в Босна и Херцеговина. В Хърватска ние ще продължим обученията по изграждане на мир на основно и на по-високо ниво; ще продължим да подкрепяме хората, които отказват да воюват и ще работим за спазването на човешките права.

Преди да дойда тук посетих отново Пакрак. Този път водех със себе си телевизионен екип, който да документира каква е ситуацията там в наши дни. Целта беше да видим как върви процеса по изграждане на мир след края на войната. А истината бе, че той не върви никак. Тази област, както и цяла Хърватска, беше етнически прочистена. Останаха много малко сърби, а завръщането на други не е безопасно. Въпреки усиленото строителство на нови сгради там, дори и хърватите предпочитат да живеят в други, по-развити места. Възможности за намиране на работа почти липсват. Това със сигурност не е бъдещето, което си представяха първите доброволци, които дойдоха в града, за да се опитат да установят диалог.   


[1] Козара – планина в западна Босна и Херцеговина (бел.пр.)

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.