Реч на Весна Терселич при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Весна Терселич при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1998г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Макар следвоенната реалност да е жестока, това не пречи на малки местни организации да се опитват да я подобрят. Женският клуб и Младежкият клуб правят всичко по силите си, за да облекчат страданията на хората. Понякога човек просто не може да направи повече от това. Не е случайно, че именно в Женския клуб са най-дейните активисти. Жените обикновено са първите, които се опитват да установят диалог и се осмеляват да изградят наново прекъснатите връзки в обществото.

С наближаването на края на този век, белязан от насилие, бих искала да спомена приноса, който някои хора и организации са дали за прекратяването на войните и страданието. Както и да отбележа, че нашето разбиране за насилието днес е такова, каквото е в голяма степен благодарение на феминистките, които през 70-те години са задали въпроса „кой притежава нашите тела?”. От осъзнаването на факта, че мъжете не притежават женските тела, се е родило цялото движение срещу домашното насилие, което ни помогна да разберем, че почти във всеки квартал по света има малтретирани жени и деца. Които се нуждаят от сила, за да се противопоставят на насилието.

Бих искала да отдам заслуженото и на всички хора, участвали в изготвянето на Декларацията за човешките права, приета преди 50 години. По този начин те ни дадоха инструмент, с който да се противопоставим на насилието с помощта на правните институции на местно, национално и международно ниво. Бих искала да спомена и личностите, които ни дават пример за ненасилие – Ганди и Мартин Лутър Кинг, които са говорили „на властта”, както са казвали квакерите. Тези хора са отивали направо на мястото на конфликта и чрез своето поведение са давали пример за начините, по които можем да се справим с несправедливостта чрез ненасилие. Бих желала да спомена и хората, реботещи сред местните жители по цял свят и опитващи се да изградят култура на ненасилие. Те обединяват своите усилия в мрежи, като Международни противници на войната и Международна дружба за помирение – две организации, основани в последната година на Първата световна война.

Антивоенната кампания Хърватска черпи вдъхновение от тези три източника и обединява защитатата на човешките права и правата на жените и търсенето на мирни решения на конфликти. В същността на нашата работа е даването на права и сила на всяко човешко същество. Още от самото начало всеки, който се приседини към нас, се приема като най-ценния и важен резултат от нашата миротворческа дейност. Всеки нов човек, посветил се на каузата ни, означава още една стъпка към промяната на културата на мълчание и подчинение. Всеки човек, който надигне глас, за да защити своите интереси и права, намалява вероятността властимащите да предизвикат нови вълни на насилие. Не, че няколко стотин души, работещи в различни граждански инициативи срещу преобладаващата нетолерантност, ще успеят да спрат следващата война. Но зад тези хора стоят и много други, които ако се наложи, са готови да действат от свое име и от името на близките си. Защото нещата ще се променят само ако реагираме активно срещу всяка една проява на насилие.

Кой може да си позволи да не се противопостави на насилието? Кой може да си позволи да отвърне очи, когато съседът му бие жена си? Кой може да си позволи да стои безучастно, докато бежанците в Косово биват момбардирани? Кой може да си позволи да бездейства, когато жителките на Стокхолм не смеят да излязат нощем от дома си? Кой може да си позволи да гледа мълчаливо докато девствените гори биват изсичани, за да задоволят неутолимата ни жажда за притежание?

Нормално е понякога да се чувстваме безпомощни и смазани от обстоятелствата – майка ми, например, постоянно пази разни неща „просто за всеки случай”. Запасила се е с храна и сапун „в случай, че избухне нова война”. Когато е била на шест години, италианските фашисти я арестували заедно с братовчедка й, защото двете разнасяли листовки на съпротивата. След няколко минути размисъл пуснали майка ми да си върви. Но братовчедка й Ерна била убита. След като прекарала няколко месеца в затвора. Била е само на 18. Просто една от многото убити през тази война. Майка ми знае, че насилието избухва за секунди и положението може много бързо да се влоши, затова се запасява с разни неща и „винаги е готова”.  Но какъв е истинския начин да бъдеш готов и да се изправиш срещу насилието?

Майка ми се страхува. Много други хора също се страхуват. Страхуват се да се изправят срещу – според мен – най-важния проблем на този век. Страхуват се дори да погледнат в очите насилието. Страхуват се да мислят отвъд насилието. Страхуват се от дълбоко скритата в човека способност да извършва най-ужасни престъпления. Или от източника на истинско състрадание.

Бихме искали да ви помолим да научите, да се опитате да намерите отговора и може би дори да започвате деня си със следните въпроси: Какво мога да направя днес, за да се противопоставя на насилието? Какъв съзнателен избор мога да направя, за да помогна за изграждането на един свят без насилие?

Нуждаем се от нещо повече от облекчаване на страданието или извършването на едно добро дело на ден. Трябва да преживееш болката от видяното насилие, да го назовеш, да го посочиш с пръст и да помогнеш на хората да намерят път. Какво би могъл да направиш самият ти на всяко едно ниво – от личното, до най-високите етажи на политиката? Какво би могъл да направиш ти, за да повлияеш на решенията на правителството и международните организации, които реагираха твърде късно в случая с Босна и Херцговина, едва след като ужасното клане в Сребреница бе вече факт?

Нека не позволяваме същото да се случи и в Косово. Все още има време да се намесят международните власти и да гарантират воденето на един мирен диалог. Но всеки изминал ден на бездействие ни приближава с още една стъпка към поредното масово убийство. Колкото по-голяма власт имаш, толкова по-голяма отговорност носиш за събитията, които си могъл да предвидиш, но не си ги предотвратил. OSCE вероятно няма да успее да се справи, заради ограничените си сили и мащаб на действие; скоро те ще се превърнат само в безпомощен наблюдател на все по-ожесточени битки. Урокът за неефективността на международните организации, действащи без ясна политическа цел и с недостатъчно финансиране, трябваше да бъде научен още в Босна и Херцеговина.

Имаме ли достатъчно енергия, за да се посветим изцяло на своите цели и да предприемем решителни действия? Разбираме ли, че средствата, енергията и времето са нужни сега? Имаме ли нужния творчески подход? Имаме ли куража и волята да действаме?

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.