Животът като процес между противоположностите

Днес е прекрасен ден! Един от тези дни, в които имам чувството, че се извисявам, че съм направил огромен скок в развитието си. Един от тези дни, в които чувствам, че живея и съм просто щастлив.

Всъщност всичко започна от вчера. Бях направил нощна обиколка на кофите за боклук на магазините, за да спася някоя и друга хубава храна от захабяване. Събрахме доста банани (за тях вече разказах тук), домати, праскови, киви, моркови и репи. Приятелите ми взеха също гъби, салам и кисело мляко. Легнах си чак в два. И се събудих в шест. Всъщност трябваше да стана в седем, за да ходим на разходка из планината, но времето се чумереше и набързо написах на кауч-сърфърите, с които щях да ходя, по едно съобщение, че разходката отпада. И се унесох в сладък сън отново. Събудих се към девет, вече по-отпочинал и този път, дори още без да съм си нажабурил зъбите със зехтин и да съм си почистил езика от отделилите се през нощта отрови, станах и изядох четири от въпросните банани. Много вкусни! Или поне така си мислех.

Легнах отново да си чета списание с мисълта, че ще се отпусна в този прекрасен, макар и намръчкан, неделен ден. Вече мечтаех, как ще прочета няколко списания и книжки. Съквартирантът обаче веднага надуши, че съм вкъщи и ме извика да играем футбол. Бях отказал футбола вече от много време, ама имаха нужда от хора, та не се оставих да ме подканва втори път и се съгласих. В последствие се оказа, че всеки е търсил хора, защото нямало достатъчно, та бяхме дори много. Получи се добър мач и се оказа, че далеч не съм в толкова лоша форма, дори напротив. Отново чух радващите ме подвиквания, че с моя природосъобразен начин на живот с всичките му там билки и семена и ходения из планината, няма кой да ме стигне и пак съм бягал най-много. Последно играх преди около година с колегите, ама и технически не бях забравил почти нищо, та бях доволен от себе си. Пък и малко спорт, какъвто не бях правил отдавна, ми дойде добре. Нищо, че днес няма мускулче, на което да нямам мускулна треска и всичко ме боли. Пък и се видях с момчетата на терена и те се зарадваха да играем отново заедно.

След мача хапнах още шест банана. Повече нямаше нужда да ям за целия ден. Бях повече от сит. Вечерта си направих една много бавна разходка и си припомних, какво е да се ходи бавно и правилно, само на възглавничката и пръстите. Бях с петопръстните си обувки, защото исках да дам почивка на краката си, след като на предния ден бях ходил бос около 20 км по чукарите, пък и след три часовия мач с тесните футболни обувки … беше прекрасно, защото се потопих отново в природата и бях в пълно единство с нея. Отдавна не се беше случвало дивите животни, разни птички, мишоци и гущерчета да не бягат от мен. Най-после бях отново във вътрешно единство. Не го бях постигнал напълно дори през последните няколко седмици на прекрасна отпуска. Разходката в парка беше добра и защото посетих нови местенца, където не ми беше стъпвал крака, а и от фестивала на поляната се чуваше прекрасна музика.

Крайната цел на разходката беше една малка ливадка, на която една моя позната празнуваше заминаването си от града – отправяше се на пътешествието на своите мечти, което беше подготвяла цели три години. Беше прекрасно събиране пред раздяла. Дори изпробвах да ходя по въже, опънато между дърветата. Яко. Запознах се с няколко момичета и момчета, хубави, светли хора, като моята позната. В духовния свят, за разлика от материалния, не се привличат противоположностите, а еднаквостите. Всъщност, има си обяснение – чиста физика – теория на торзионните полета. И най-вече – запознах се с една мексиканка, която живее в областта на индианците тарахомара, онова племе на тичащите хора, което не познава война, насилие и размирици и за което, големият Иво Иванов вече писа в ОМ.

Иначе, чудейки се какъв подарък да взема на познатата ми, не взех нищо. Не беше подходящо на човек, тръгващ на път, да се подарява вещ, пък и не обичам. Е, книжка може, ама и тя щеше да натежи на дълго пътуване и беше по-скоро бреме. Храна или нещо за пиене нямах, освен събраното от кофите, ама някак си не ми се вземаше нещо такова. А и магазините не работеха вече. Реших, че ще й подаря хубаво пожелание, което да й е полезно за из път. Не знаех какво ще е, ама бях сигурен, че ще ми дойде на ума. Така и стана:

„Опознавайки света, най-ценното, което ще опознаеш е себе си“

Или нещо такова. Забравих го точно. Нищо ново, де. Ама поне истинско, искрено и с любов. Пък и имаше къде да го напиша, защото едно от лъчезарните момичета на събирането пред раздяла се беше сетило, че едно малко тефтерче за пожелания и записки е добър подарък. И всички си записахме пожеланията там. Отново нищо ново, но пък истинско, искрено и с любов.

Ама чудесата не свършиха дотук. Тя, моята позната (позната, защото сме се виждали само няколко пъти, но пък мой вечен събрат по душа), дори ми даде една книга за медитация, много близка до нещата на Кришнамурти, с чиято велика мъдрост се бях запознал съвсем наскоро през последната ми отпуска преди десет дена и вече прилагах с видим успех. Доста случайно ми беше попаднала в ръцете книжката на Кришнамурти. Не, всъщност няма случайни неща. Има неразбрани неслучайни неща, за които си мислим, че са случайни. Та, бях си взел две книжки за през отпуската, които просто вече трябваше да прочета – бях ги носил с мен през последната ми отпуска, но не бях успял да ги прочета, а бяха много важни за ОМ. В тях става дума за отношенията между хората, работата в колектив и т.н. Но на приятелката, при която спах преди заминаването си, й харесаха много. С нея само с поглед се разбираме, прекрасен човек, с когото сме винаги на една вълна. Не можеше да не й ги оставя, въпреки че тя не ги беше поискала нито с думи, нито с поглед, нито с поведение. Само с душата си. Е, какво път толкова, за десет дена няма нищо да ми стане. Ще ходя по планината, ще лежа на плажа, ще се запознавам с хора, ще похапвам пресни плодове и зеленчуци, ще съм с най-добрия си приятел … притрябвали са ми някакви книги. Е, да, ама ми щукна нещо, дяволчето в мен поиска замяна и направихме търговийката веднага – аз й давам двете книги, ама си избирам две от нейните. Взех една тухла, дето така и не отворих, но пък носих нагоре-надолу и малката книжка на въпросния мъдрец Кришнамурти. Хем нещо за тялото, хем нещо за душата.

Пак се отплеснах, ама така е то – мисълта ми върви най-ясно и точно по обиколния път. Целият ден беше изпълнен с нови и добре забравени стари неща, разнообразие демек. Това, което е в основата на всичко хубаво. И противоположности, ама от хубавите, тези, които се допълват и тези, за които иде реч в тази история. Като мъжа и жената, като деня и нощта, като черното и бялото, като нищото и нещото, като тишината и музиката, като спокойствието и движението, като времето и мига. Все хубави неща, но противоположни. Не говорим тук за двойнствени неща и за противоречиви неща, а за противоположности. За процеса на обединение и единство на тези противоположности иде реч, а не за процеса на разделяне, който е в основата на двойнствеността и противоречието.

Обратно към историята, че ще свърши преди да е започнала. Бяха поставени добри основи за днешния ден. Легнах си отново в два и заспах веднага. Само в просъница усещах, че всичко ме боли, та не се наспах много добре. Всяко завъртане беше трудно. Сутринта не станах рано, но не се бях и наспал. А предстоеше първият работен ден от седмицата. Но това недоспиване от почивните дни не е никак толкова лошо, дори напротив. Кара ме да се чувствам безразличен към напрежението, което иначе съпътства работата ми в понеделник. Такъв ни е бизнесът просто – в понеделник е най-тежката работа. Като ми се спи, не мога да се стресирам, каквото и да се случва. В такива понеделници винаги имам чувството, че не работя много бързо, но не ми пука. И винаги на края на деня се оказва, че съм изработил повече отколкото иначе за два дена. А и съм успял да си свърша и сто лични неща. Не е за вярване, какво се постига, когато на човек не му пука, но в същото време си върши отговорно работата. На това му викам аз добра противоположност.

Днес времето е прекрасно – топло, слънчево, тъкмо за басейн. Излезнах рано от работа, но не знам, защо се отказах от басейна, а уж затова излезнах по-рано. Реших да се прибирам пеша.

О, да, днес определено съм в единство с природата. След като прибирайки се пеша, една сърничка не се изплаши от мен, въпреки че говорех по телефона, сега и една пеперуда реши да влезе на светло в стаята ми. Вън е вече тъмно, прозорците ми зеят широко отворени и никак не ме учудва, че се напъха в стаята. Ама колко голяма пеперуда. Мда … не е пеперуда, прилеп е. Айде, влезна още един. Искам да пиша, не да гледам прилепи. Изгасих и излязох от стаята. След няколко секунди прилепите си бяха отишли. Отново магията на противоположностите, този път светлината и мрака, които ми доведоха двама неканени, но дружелюбни гости.

Да, тръгнах към къщи пеша. Реших да отида до едни зарязани градини да хапна сини сливи, докато не са презрели. Да, ама видях някакви не много узрели дренки и си позаситих глада с тях. И се отказах и от градините. Уф, че тъпо, ни басейн, ни градини, а такова хубаво време. Имах някакви желания, бях си запланувал деня до последната минута и сега изведнъж празнота. Ами сега. Почувствах се нещастен. Останах сам със себе си. Извън времето и пространството. Много гадно. Ама нали уж точно към това се стремят мъдреците, нали уж точно така се развиваме, като живеем за тук и сега! Е да, но такива като мен като не са свикнали и се сдухват. Вместо да използвам мига … Сакън само да не останем сами, като че ли се страхуваме от развитието си. Страх! Да, появи се и страх! От самотата. То не беше самота, а празнота, от хубавата, дето те изпълва и те зарежда, ама като не съм свикнал и вместо да обединя противоположностите, аз разделих единството. И се появи двойствеността. И какво направих? Взех телефона и се обадих на брат ми. За да не съм сам, разбира се, за да избягам от оставането сам със себе си. Да, ама не вдигна! Ужас, точно сега ли не го чу. Няма страшно! Нали затова имам още хиляда телефонни номера. Звъня пак на една приятелка. И тя не вдигна, на един приятел и той не вдигна. Леле, ами сега? Не мисля! А наоколо хора, колкото искаш, ама те, понеже са близо, са ми далечни и търся близостта на тези, дето са далече.

Отказах се да звъня повече. И брат ми ми звънна. Спрях да желая нещо, ама понеже го бях желал силно и го получих. Като искаш да вземеш и не ти се дава. А като нищо не искаш, със сигурност получаваш нещо, дори всичко. И все пак, даването е духовен процес и за да ти се даде, трябва да дадеш. Сега брат ми ще ми даде, после аз на него и така. Поговорихме кратко, защото на него му пречеше шума от улицата, на която се намираше. Всеки с неприятностите, които сам си създава. Аз му звъня, заради тишината в мен, а той се оплаква от шума около него.

Реших, че ако не друго поне ще седна да се попека на слънце за без пари. На басейна нямаше да мина толкова тънко. Не че парите при слънцето отиват … А пък басейнът е в ремонт и не е чак толкова приятно там. Ама така е, природата ти дава, без да ти взема, без да те пита, искаш или не искаш, а ние, хората, често го забравяме и се лакомим да вземем, без да даваме и то отново без да питаме, искаш-не искаш. И така все вземаме един от друг и оставаме много учудени, когато някой вземе, че ни даде. Да не е луд? Сигурно ще е луд, какъв да е! То така сме се побъркали, че лудостта е нормална, а нормалните ги вземаме за луди. То всъщност, що е то нормален и що е то луд? Кой е нормален и кой е луд и има ли разлика? Луд е този, когото го мислят за луд, а нормален е този, който се мисли за нормален. Ми че то тогава всички сме хем луди, хем нормални. Няма оправия! Така е, като разделяме на луди и на нормални. Като разделяме и допускаме противоречия! Природата не разделя, а обединява. И създава противоположности, за да можем чрез грозното да познаем красивото. И дори и грозното е красиво в съвършената си грозота. А при нас дори и противоречието е противоречиво и няма само две страни.

Добре, намерих си пейка. Уф, пак раздвоение. Искам да чета, ама вчера нали играх футбол и не прочетох списанието и сега хем искам да почна една книга, хем да си дочета списанието. Угодия няма! Книгата ми е важна, а списанието е само за кеф. Нали съм отворен за света в собствената си консервативност и започнах със списанието. И си казвам – ще чета по ред, въпреки че в ума ми цареше пълен хаос. Все се опитваме да обуздаем хаоса и все повече хаос създаваме. Чета, ама не ми се чете, щото съм се сдухал. Уж, за да прогоня сдуха чета, но още повече се сдухвам. То така е по закона на привличането. За каквото си мислим, това и ни идва. Не можем да избягаме толкова лесно от мислите си. И колкото повече се опитваме да се борим с тях, толкова по-стремително ни нападат. Като бягаме или се борим с нещо, само го усилваме. Като сме против нещо, не правим нищо. Тя затова майка Тереза беше казала, че няма да участва в никакви коалиции против войната, ама винаги ще се включи в коалиция за мира.

Ами какво ще стане, ако спрем да бягаме от мислите си или да се борим с тях? Ами ще изчезнат, какво може да стане. Като ги оставим, сами ще загубят енергията си и ще загинат. Пренебрежението е по-силно и от омразата, защото омразата се храни от вниманието. Пренебрежението убива всичко, защото не отдава енергия, а вниманието е най-благодатната тор, защото дава енергия. Чували ли ли сте за опита с ориза? Три бурканчета, пълни с ориз. На едното му обръщаме внимание и му говорим само хубави неща, обичаме го. На другото му обръщаме внимание и му говорим само лоши неща, мразим го. А на третото – никакво внимание. Все едно го няма. И след един месец проверяваме какво е състоянието на ориза. Какво мислите? Какъв е резултатът? Оризът в първото бурканче е напълно здрав и става за ядене, даже като че ли белее повече. Или така си мислим. Оризът във второто е започнал малко да се разваля, но още става. Ами този в третото, дето не му обръщахме никакво внимание. Ами, така се е развалил и плесенясал, че мирише от километри!

То така е и със страха и със злото. Мъдреците казват, че такова нещо като зло няма. Създава го страхът, от когото бягаме или с когото се борим. А страхът идва от несигурността, от която също бягаме или с която също се борим. Даже толкова ни е страх, че и се ЗаСтраховаме и ОСигуряваме. А то това е пак борба. Страхът и злото са мисловна конструкция, която идва от разделението. Разделяме доброто и се появява двойственост, някакво нещо, дето е различно от доброто и което не ни се струва много добро. Затова започваме да го гоним или да бягаме от него. А то не само, че седи с нас, ами и все по-близо идва и все по-голямо става и се засилва и се ражда злото. Ех, тези наши мисли. Уж са ни дадени да подредим живота си, а ние умело ги използваме да създадем хаос. Мда … бягаме, гоним, а все на едно и също място седим. Ами да вземем да спрем, белким сме тръгнали.

Добре, видяло се е, че няма да мога да прочета нищо от това, което ми се чете, но съм упорит да му се не знае! Като куче – като захапе и не пуска. Такава е тя мисълта – упорита. Нали мисълта е материална, та затова и е упорита. Като желанията ни. И те са материални и упорити. Материята е много упорита. Не се отказва. То и затова на Духът ни му е дадено тяло, за да може да надделява над материята и да заздравява, да расте и да се извисява. „Щом не мога да прочета това, което искам, то поне ще прочета онова, което не искам“, пак се обади мисълта. Във всеки брой на списанието има едно описание на птичка и на билка. Много хубаво, но като малък толкова съм чел за птички, че не ми се чете повече. А пък билките ги познавам добре, пък и без това ми е пълна с тях главата, я науча нещо ново, я не. Пък и да науча, само да си затормозявам паметта. Ако ми потрябва да науча, ще науча тогава. Този път обаче реших, че ще ги прочета и двете статии. Ако не друго, поне тях ще прочета. Нещо ново.

Да, нещо ново! В това се оказа разковничето. Забравих всичко старо, изпразних главата си. Умрях, заедно със сдуха си. Прочетох нещо ново. Без очакване. Без надежда. Без желание. Без мисъл. Просто така. На чисто. В пълно съзерцание и единство, без да наблюдавам четенето, нямаше разлика между мен и него, бяхме едно. Не наблюдавах, а видях, не мислех, а възприех. И се родих наново в щастието си. То беше част от мен и аз от него. Ние бяхме едно, нямаше раздвоение между нас.

А прочетеното беше добро. Говореше се за птичка и за тревичка, уж. А пък беше за живота. За това, че е процес, едно безкрайно движение, в което има противоположности, които са хубави и го правят красив. Но, в който няма раздвоение, а само единство. Единство в разнообразието. И разнообразие в единството. Птичката не пееше на малките си, а пък пееше най-добре от всички птички, защото малките й се учеха да слушат всички други птици и да им подражават и накрая без родителите им да им пеят, можеха да пеят с гласа на всички други птици. Но не само! Те отиват дори по-далеч и пеят свои собствени песни, прекрасни съчетания от чужди песни, които няма откъде да са чули. И всяка една пее различно. Всяка една за себе си е обединила разнообразието и го е превърнала в прекрасно съзвучие.

Ами тревичката? Тя се оказа отровна. Но клин – клин избива. Отровата й лекува организма като го чисти от отровите му. Ех, че птичка! Ах, каква тревичка! Как ми помогнаха. Колко малки, а колко силни. За това и мъдреците ни учат да уважаваме малките, защото те са най-големи, като децата! Както от едно малко семенце, цяло дърво пораства, така и от малкото радост, се разгръща цялото щастие. Както при дървото – клонче по клонче, пъпка по пъпка, листенце по листенце, цветче по цветче, а накрая такова дърво! И семенце по семенце. И от всяко семенце – ново дърво! Така и с щастието – радост по радост, във всеки един миг и ето, че докато се усетим и вече сме във вечното щастие. А колко много други радости създават тези малки радости, колко нови фиданки на щастието посаждат в душите на събратята ни!

Ами това е то! Това е историята. Историята на живота на противоположностите. Историята на безкрайния отворен и положителен процес. Историята на ОМ. Но това е само една история. А историите са мъртви, ако не ги пишем отново и отново. Историите се създават в мига и умират с него. И когато ги запишем са вече мъртви. Затова се казват и истории. Така е и с идеите. Така е и с думите, освен ако те не са живи, както словото, което идва от птичката, тревичката, семенцето. От отворения, положителен и развиващ се, винаги в движение, безкраен, пълноценен и жив Дух, който винаги обединява. Така е и с ОМ. ОМ е една медия с творби, едни записани истории, които отдавна са умрели. Но ОМ е жива, защото ОМ е много повече от една медия. ОМ е едно общество. Общество от хора, от живи души, обединени в различието си. Обединени от действията си. ОМ е едно общество на действието, на хората в действие, на Духът им в действие. А действието не е като думите и идеите, действието е живо, както и словото е живо, когато е подкрепено с действие. Медията е живо Общество на Действието. ОМ е жив, отворен процес, безкрайно движение, вечно развитие, път на обединение, но път без край. Ние всички заедно, в сговор и любов, сме ОМ. И с действия садим и разпръскваме семенцата на радостта, за да жънем и споделяме плодовете на щастието. За да бъде Любов. Защото е Любов.

Записах историята си под кратки истории, а пък тя взе, че се оказа дълга. Уж щях да я напиша за миг, а минаха безброй мигове. Важното е да се чете на един дъх, пък нека той да е безкраен. Поне е история истинска, искрена и написана с любов. И не, не е моя, а на птичката, на тревичката, на семенцето. Аз само възпрях мисълта си, успокоих и утеших душата си, отворих сърцето си, пуснах на свобода Духа си, възприех я за своя, обединих се с нея и я живея. Сега и завинаги. Тук и навсякъде.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.