Реч на Камел Будиарджо при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Камел Будиарджо при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.1995

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, уважаеми председател на Наградата за цялостен житейски принос, почитаеми гости,

За мен е огромна чест да бъда избрана за един от носителите на тазгодишната Награда за цялостен житейски принос и бих искала да изразя дълбоката си признателност към Фондацията за цялостен житейски принос. Истинска чест е за мен да следвам стъпките на един от миналогодишните носители на наградата, великият нигерийски драматург и борец за човешки права, Кен Саро-Вива, чиято трагична смърт почетохме миналия месец.

Споделям тази чест с всички, които работят или са работили заедно с мен в TAPOL през изминалите години, както и с множеството организации във Великобритания и по света, които са част от международното движение за солидарност с Индонезия и Източен Тимор.

Трябва да призная, скъпи приятели, че интересът ми към опазването на човешките права възникна едва когато близки до мен хора, съпругът ми, приятелите ми, колегите ми, а накрая и самата аз се оказхме жертви на нарушаването им. Това се случи през октомври 1965г., когато военните завзеха властта в Индонезия, превръщайки страната в арена на масови убийства, мащабни арести и нарушаване на човешките права на милиони граждани.

През първите три години нямах работа, тъй като бях позорно уволнена, а съпругът ми беше в затвора. През септември 1968г. самата аз се озовах в затвора и прекарах там три години. Срещу мен никога не бе повдигнато обвинение, нямаше съдебен процес, нямах дори право на адвокат. Освобождението ми и експулсирането ми от Индонезия ми позволи да се върна във Великобритания, родната ми страна, и да се опитам да направя нещо за съпруга си и за множеството жени и мъже, които останаха в затвора. По онова време политическите арести се бяха превърнали в обичайна практика за последните шест години и въпреки това в Индонезия липсваше движение за защита на човешките права. С изключение на един-двама смели мъже, освободените от затвора никога не се осмеляваха да надигнат глас и да разкажат за случилото се с тях.

Това, което ме шокира, когато се върнах в Лондон, бе че хората не знаеха почти нищо за политическите арести в Индонезия, въпреки че според Амнести Интернешънъл страната бе сред най-големите нарушители на човешките права. И така, малка група от близки и приятели създадохме TAPOL или Британска кампания за освобождение на политическите затворници в Индонезия. През годините това название се промени, защото дейността ни значително се разшири, но името TAPOL остана. То означава „политически затворник”, съкращение от „tahanan politik”, а терминът бе създаден след военния преврат в страната.

Може би е съвпадение, че скоро след създаването на TAPOL индонезийското правителство забрани използването на думата „tapol”, защото според тях в страната нямаше политически затворници, а само престъпници. Военният режим направи много, за да прекрои индонезийския език за собствена изгода, но този закон специално никога не бе приет от хората.

Думата „tapol” никога не е изчезвала от техния речник. Репресивният апарат насочи вниманието си към други „проблемни” групи от населението и така се появиха няколко нови поколения от политически затворници. Първо бяха комунистите, след това студентите, после мюсюлманите, след тях активистите, последвани от хората, защитаващи правото си да притежават земя и хората, борещи за за правото си да се самопределят. Един безкраен поток от „tapols”. Но това не е всичко.

През 1974г. научихме за зверствата, извършвани в Западна Папуа, която бе анексирана от Индоензия през 1964г. Година по късно стана ясно, че Източен Тимор е на прага на ужасна катастрофа, заради заплахата от индонезийско нападение. Знаейки на каква бруталност е способна индонезийската армия, издадохме информационен бюлетин, който разказваше за масовите убийства, извършени в Индонезия през 1965 и 1966г. Искахме да привлечем внимание и да отправим предупреждение.

Немислимото се случи, когато индонезийската армия нанесе своя удар. Ужасът на случилото се в Дили на 7.12.1975г. (годишнина от тази дата отбелязохме вчера) остана скрит в продължение на няколко години. Много от подробностите ни станаха ясни едва когато интервюирахме Мартино да Коста Лопес, пенсиониран водач на католическата църква в Източен Тимор, който посети Лондон през 1984г.

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.