Говорим в училище за мечтите си

Като дете имах много мечти … И бях много творчески настроен … С годините училището ги изяде. В университета имах вече само цели и черпех хрумванията си само отвън. Една сутрин, на края на следването ми в университета, установих съвсем съзнателно, че вече нямам мечти и не мога да си спомня ни една … Не защото съм ги осъществил и вече не са били интересни и са загубили валидността си, а защото съм ги забравил напълно. А творчеството ми беше също почти на нулата.

Обаче мечтите са важни и аз се захванах да се развивам Духовно и да си припомням мечтите. Една по една ми изникваха в съзнанието и една по една ги осъществявам и забравям, защото вече са свършили работата си. И имам все повече и все нови и нови, които добавям към тези от детството.

Училището унищожава нашите мечти! А трябва да създава нови (да дава криле) и да гради почвата за осъществяването на старите (корени). Затова днес говорихме с учениците (9, 10 и 11 клас) за нашите мечти. Някои ученици установиха с ужас, че са още на 14 години и вече са забравили всичките си мечти! Няма да забравя как едно момче размаха празен лист без нито една мечта пред всички ни. Очевидно беше силно разочарован от себе си. Учителите трябва да внимават с такива упражнения, за да не предизвикат отрицателни реакции, а напротив – да въодушевят за търсенето на нови мечти. В тази връзка беше важно, че показах, че и аз бях загубил мечтите си, но успях да ги възвърна и сега имах най-дългия списък с такива.

Други ученици пък изброиха цял куп цели, зададени от обществото, мислейки си, че са мечти. Ужасно впечатление направиха и списъците с планове по години – кога ще влезна в университет, кога ще завърша, кога ще започна работа, кога ще се оженя, кога ще имам кола, кога ще имам деца, къща и т.н.

Един ученик изброи и фантазии – да съм батман, спайдърмен и подобни. Това е един типичен пример за липсата на достатъчно заземяване (корени) и липсата на Одуховоряване (криле). Съчетанието от двете липси е доста неприятно и води често до различни психични отклонения и пристрастявания. Не мога тук да не спомена и за книгата на Пауло Коельо „Вероника решава да умре“, в която за истинските луди на обществото се обявяват дори не тези, които живяят в някакъв измислен свят, а тези, които вече нямат мечти и представляват само жалки уреди на съвременния световен ред и общество.

Наред с многото желания за развлечения и повърхностни преживявания (тук е важно да спомена, че педагогиката на вътрешните, Душевни и Духовни изживявания има голямо бъдеще, за разлика от плоските опити за обучение чрез развлечение), имаше обаче и прекрасни истински мечти, които дадоха смелост на всички! И аз самия успях да изброя доста мои мечти (сетих се дори за някои по-скоро сбъднати) и се надявам, че съм запалил учениците да следват мечтите си. Споменах и за мисията на всеки един от нас, но на повечето още им е рано да я открият и да я следват … та то и аз още не съм си я дефинирал достатъчно точно, но поне знам посоката :) Но и няма как да е иначе, защото вече съм в петия си период от живота, след 28, и се счита, че трябва да съм намерил Духовния си път и мисия на Земята.

Важно е също така да се спомене, че имаше само две деца, които споменаха и мечти свързани с доброто на други хора – семейство, приятели, света. При мен това го имаше само непряко заложено, което ми даде ясно да разбера, че и аз имам да работя по още много въпроси, като пълно премахване на егото и егоизма.

В края на часа получих най-добрия фийдбек, който някога съм получавал! Говорете с децата и въобще с хората за мечтите си!

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.