Поклоници на път към Китеш (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

В руското съзнание не е имало ясна разлика между религиозното и социално-политическото. Нападението на монголите може съответно да се наблюдава като Божие наказание. Социалните взаимоотношения също се оценявам повече от погледа на моралното и религиозно чувство. На несправедливостите се отговаря с религиозен ропот. Социални конфликти могат да доведат до религиозни въстания. Справедливото общество се разглежда като осъществяване на истинското християнство. Столетия наред бягащи и онеправдани селяни се отправят в търсене на рая на Земята. За много от тях това е едно поклонение до града Китеш.

След разделянето на църквата през 1667 много староверци отиват най-затънтените кътчета на Русия. Земята отвъд Волга е един от центровете им. Те са тези, които са създали легендата за Китеш в днешната й форма. Данийл Андрйев казва: „Не е учудващо, че легендите пращат този град именно там, на бреговете на езерото Светлояр, в гъстите гори на другия бряг на Волга, където от край време светят кандилата и иконите на служещите на Бога отшелници. Връзката им с външния свят се осъществява чрез град Малък Китеш, символ на историческата църква с нейните човешки грешки. Една църква, чията истинска същност се скрива от православния егрегор.“

Голям Китеш е в такъв случай символа на вътрешната, Духовна, църква, която не може да се намери вече в официалната църква. Тя се търси и до ден днешен от много поколения руски поклонници и правоверни. През 1843 изследователят Меледин публикува за първи път едно описание на легендите и обичаите на пътуващите Богопоклоници. Някои обикалят три пъти на колене цялото езеро и ако душата им е достатъчно чиста чуват камбаните на Китеш или го виждат през водата. 1874 Мелников довършва своя известен роман „В горите“, в който се разказва за живота на староверците в областта на Светлояр. След това много писатели и поети пътуват до Китеш и го използват за мотив на произведенията си.

Достоевски и Соловьов не използват в трудовете си картината на невидимия град Китеш, но и те търсят Духовната църква. Те живеят в едно време, в което философите започват да се замислят за обществения живот. В същото време виждат и как се усилва склонността за употреба на революционно насилие. На тези тенденции те противопоставят руската идея. Достоевски вижда тази идея в прошката и обединението на народите, които руснаците могат да осъществят на основата на братската Любов. Принудата, която осъществява всяка една авторитарна система е противоположността на свободата. За това той говори през 1880 в „Разказ за големия инквизитор“ (част от ромата „Братя Карамазови“). Великият инквизитор осъжда Христос, че е дал свобода на хората, когато те самите предпочитат да бъдат щастливи в собственото си ограничение.

В същото време в лекциите си за Богочовечеството Соловьов говори за развитието на едно Духовно човечество под влиянието на София. Неговата представа за руската идея е следната – човечеството като една общност, в която и самия Христос живее. По-късно той говори за свободна теокрация, в която всички църкви са обединени. В последствие разочарован от църквите като институции, той започва да говори за християнството на светия Дух. В края на живота си вижда, че човечеството първо трябва да премине през сблъсъка с Антихриста преди да се обедини в новата църква.

След смъртта на Соловьов търсенията на обществото на бъдещето придобиват и музикално измерение. През 1903 е представена операта-кантата „Легендата за града Голям Китеш и тихото езеро Светлояр“ на Сергей Василенко. Още по-силно впечатление прави през 1907 операта на Римски-Корсаков „Легендата за невидимия град Китеш и дева Феврония“. Тя може да се разглежда като руски отговор на дейността на Вагнер. Това е разбираемо, тъй като операта има религиозно-литургиен характер. В основата са идеите за саможертвата и спасението чрез Бог.

В операта обикновената девица Феврония излекува принц Всеволод, син на създалия Голям Китеш Юри Всеволодович. На път за сватбата си в Малък Китеш биват проклети от пияницата Гришка Кутйерма. Празненствата биват прекъснати от идването на монголците. Феврония попада в плен, а Кутйерма издава пътя за Голям Китеш. Феврония моли Бог да направи града невидим. В Голям Китеш народът моли Мария да покровителства града. Принц Всеволод загива, а градът бива покрит с мъгла. Феврония освобождава Гришка, който е разказал на народа, че тя е предала града. Така тя поема неговата участ на гърба си. И двамата загиват от изтощение в горите. Градът изчезват под звука на биещите камбаните в езерото. Принц Всеволод и Феврония довършват празненството си в небесното царство на невидимия вече Китеш. Преди това Гришка е помогнал на Феврония да го намери.

През 1918 руският антропософ Николай Белоцветов прави в „Книга за руския Грал“ Духовен анализ на операта. Китеш за него е картината на Божествената общност. Принц Всеволод символизира руския народностен Дух, а Феврония е руската църква. Валентин Томберг запознава средноевропейските читатели през 1931 с легендата. Томберг разглежда легендата като един сън на все още спящата руска народностна душа. Ако я сравним с Фауст на Гьоте, то виждаме не пътя на героя, а този на цялата общност. Феврония поема на гърба си незаслужени страдания в името на бъдещето на града. Томберг казва, че незаслужените страдания са подготовка за бъдещето на човечеството. Китеш ни насочва към идещата руска култура, която ще обедини човечеството. Пътят към тази култура той сравнява с пътя на израелтяните към Обетованата земя.

За ясновидеца Данийл Андрейев Китеш е картина на Свещената Русия. Обгърнатата в музика мистична опера на Римски-Корсаков той наблюдава като най-високо постижение на постоянно развиващата се легенда. Според него легендата показва историческия феномен на разделянето на църквата, схизмата: „мистерията на един народ, на една култура или на отделната душа, чиято вътрешна святост се пази от йерархиите на Светлината.“
Мунин Недерландер също сравнява днешния път към Китеш с пътя на израелския народ. Сега обаче става дума за едно доброволно навлизане в „социалната пустиня“. Това означава, че недостатъчните хранителни суровини ще бъдат разделени с унищожителите на Земята, които издевателстват над нейните права. Отговорът на Небесния ред ще е да „обърне и другата си буза“ и да остави свободни тези, които не признават Духовната Свобода. Вместо мана, човек получава по пътя си храна от собствения си Дух. Недерландер разглежда Китеш като Духовния център на руския манихеизъм.

Новият елемент, който операта на Римски-Корсаков добавя към легендата, е свързан с манихейските традиции на Богомилите. Става дума за промяната и спасението на злото. Феврония се свързва със съдбата на Гришка, за да може и той да бъде спасен. Когато хората свързват живота си с другите, то тогава се образуват съдбовни общности, които помагат на всеки да се развива Духовно и да стане жител на град Китеш. Феврония е Човекът-символ на груповата душа на една общност, която дава възможност на Светата Душа, както я нарича Томберг, да разлива Любовта, Мира и Хармонията в общността. Въодушевлението за тези общности дават Богомилите, които построяват първия Китеш, за да подготвят бъдещата култура на братството.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.