В ума ми светна лампичка 2 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

„Без вода, няма производство, обяснява Роса, а без производство, няма приходи. Цялата политическа обстановка зависи от този факт.”

Докато търсел решение, Роса попаднал на книга, написана от бразилски агроном, пътувал до Луизиана през 40-те години и документирал как оризовите ниви там се напояват с помощта на артезиански кладенци. Това накарало Роса да се замисли „Може ли нещо подобно да се случи и в Паламрес?” Първо трябвало да изкарат водата на повърхността, а за да стане това им било нужно електричество.

Това обаче се оказало проблем. Една от многото разлики между Бразилия и САЩ – държави, близки по размер – била, че в Бразилия никога не са осъществявани проекти, подобни на Електрификация на селските райони, който между 1935 и 1950 носи електричество на 98% от американските фермери.

Стандартите за електрификация в Бразилия били създадени по време на военен режим, който обслужвал градовете, индустрията и едрите земевладелци. През 70-те години за кратко време били отпуснати множество кредити за електрифициране на селските райони в страната и в резултат на това цялата система станала зависима от скъпи технологии. В началото на 80-те години цената за електрифициране на една селскостопанска ферма скочила на 7000 долара, което се равнявало на годишния фермерски доход за период от 5 до 10 години.

„Електрическите компании прокарват електропроводи с прекалено голям капацитет и карат средните и дребните земевладелци да плащат за електричество, което няма да ползват”, обяснява Роса. В резултат на това електропроводите просто не били построени. Днес 25 милиона бразилци нямат достъп до електричество, т.е. нямат хладилници, нямат осветление, нямат компютри. Или с други думи нямат бъдеще. Подобно било и положението в Палмарес, където , както установил Роса, 70% от населението – около 9000 души – нямали електричество.

Докато гледал новините по телевизията една вечер, Роса попаднал на интервю с Енио Амарал, професор в Държавното техническо училище в Пелотас, община само няколко часа път на юг. Той бил разработил евтина система за електрифициране на селските региони. Роса знаел, че по време на предизборната си кампания Азеведо бил обещал да донесе електричество на всеки жител на Палмарес. „Наистина исках да постигна това, каза ми Азеведо, но не знаех как.” Затова, когато Роса споменава интервюто на Амарал, кметът му дава 20 долара и ключовете от автомобила си и заявява: „Вземи моята кола и отиди там още утре.”

Роса е впечатлен от подхода на Амарал. За разлика от традиционните системи за пренос на електричество, при които има три жици, Амарал използвал система за пренос на еднофазен ток с високо напрежение. Тази система можела да задоволява ниска консумация на електроенергия, като пренасяла тока само по една жица, минаваща през трансформатор преди да навлезе в дома и след това да бъде заземена. Амарал допълнително намалява разходите, като заменя скъпите материали с по-евтини – използва дървени вместо бетонни електрически стълбове, стоманени вместо медни жици, стоманено-цинкови кондуктори, вместо алуминиево. Използва по-малко електрически стълбове и по-малки трансформатори, а в строежа на електроснабдителната мрежа участват обикновени хора от селата.
„В главата ми светна лампичка”, споделя Роса. „С помощта на електричеството селяните ще могат да извличат вода от кладенците и така да се освободят от високите цени на водоснабдителните компании.”

Фабио Роса е приветлив и добродушен човек с обезоръжаваща усмивка и прецизен ум. Той от типа хора, които бихте се радвали да срещнете, докато изчаквате на летището да се прекачите на следващия си полет след един час. Приблизително толкова ще му е нужно, за да ви обясни основите на електрифицирането на селските райони, отглеждането на ориз, контролираната паша, причините толкова много хора да са безимотни и връзката между бедността и унищожаването на околната среда. След това ще се качите на самолета си и след като излетите ще погледнете земята под вас и тя ще ви се стори по-крехка и по-красива отпреди.

Майката на Роса, Найс, е учителка с неизменно бодро настроение. Баща му, Джералдо, е методичен мислител, управлявал клон на банка в Порто Алегре. И двамата му родители са израснали във ферми и историите, които Роса слушал като малък, винаги били свързани с живота в пампасите. Предците на майка му са свирели в малки семейни оркестри и този образ от миналото винаги е очаровал Роса. „Можеш ли да си представиш, каза ми той, малък оркестър в една ферма, изгубена сред необятните пампаси в края на деветнадесети век!” Родителите на баща му са отглеждали ориз и добитък. Роса обича да слуша историята за срива на пазара през 1929г., когато цените на ориза и добитъка рязко спаднали, но дядо му отказал да уволни дори и един работник.

Любимото занимание на Роса, като дете, било да си играе на двора с фигурки на крави, да им строи огради, мини-язовири и системи за напояване. По-късно, продължавайки семейната музикална традиция Роса сам се научил да свири на китара. В продължение на няколко години сериозно смятал да започне да се занимава професионално с музика, но в крайна сметка първата му любов – към оградите, кравите и язовирите – спечелила.

Връщайки се от Пелотас, Роса нямал търпение да разбере дали подхода на Амарал може да бъде използван за захранване на напоителните системи с електричество. Първо направил хидрогеоложко проучване, за да разбере дали в околността има достатъчно подпочвени води за напояване на ориза. „Имаше вода, спомня си той. Беше твърде дълбоко: средно 23 метра под повърхността. Но беше достатъчно и ставаше за напояване.”

Амарал в прекарал цяло десетилетие в разработване и развитие на системата си и тя вече била напълно функционална. Но щатските и държавните енергийни интереси му пречели да я развие отвъд този начален експериментален проект. „Той непрестанно се сблъскваше с този проблем, обяснява Роса, изобретението му работеше прекрасно, но беше незаконно.”

По това време в Бразилия техническите стандарти се определят от щатските електрически компании. Ако една система не отговаря на „нормите” компанията не пуска електричество. Щатското електроснабдително дружество на Рио Гранде до Сул не вижда причина да променя стандартите си. Роса обаче не бил съгласен: „Ако правителството няма пари, а наложения технически стандарт е скъп, обяснява той, трябва да промениш стандарта.”

Роса се нуждаел от позволение от щатската електрическа компания, за да експериментира със системата на Амарал. Той се обръща за помощ към Ней Азеведо, който е приятел с множество висши представители на властта в Рио Гранде до Сул. Благодарение на влиянието на Азеведо, Роса получава разрешение да продължи.

Енио Амарал пристига в Палмарес, за да даде някои съвети на Роса. Преди да си тръгне му казва „Ще ти изпратя най-добрия си студент – страхотно момче е.” Няколко дни по-късно Рикардо се Суза Мело , електрически техник, идва в Палмарес и до днес двамата с Роса работят заедно.

Роса се сдобива с една изоставена линейка. Слага й нов мотор и привързва вратите с въже. Това се превръща в служебния автомобил на Мело. Двамата разработват план за разпространение на системата на Амарал в няколко стотин домакинства. Мело работи върху техническите подробности, докато Роса се среща с фермерите. Дали те биха помогнали за изграждане на системата? Досега фермерите многократно са получавали лъжливи обещания за прокарване на електричество, затова са скептично настроени. Но уверяват Роса в едно: ако отнякъде все пак изникнат трансформатори, стълбове и жици, те ще ги монтират.

Следващата стъпка: как да направят кладенците?

Традиционните машини за издълбаване на артезиански кладенци работят на трифазно електричество, което липсва. Но Роса открива, че помпи на водно налягане, работещи с дизел, могат да разместят подпочвения слой достатъчно, за да се прокарат през него полиетиленови тръби, стигащи до нивото на водата. Проблемът бил разрешен. Но водните помпи, нужни за изкарване на водата на повърхността също работели с трифазен ток. Роса не разполагал с решение на този проблем, но бил уверен, че ще намери такова.

И точно така станало. „След като издълбахме няколко кладенеца, се появи и решение на проблема с водните помпи”, обяснява той. Естественото налягане изкарва водата на дълбочина около четири метра, което е достатъчно плитко, за да може да се използва електрическа помпа на монофазен ток.

Евтиното напояване вече започва да изглежда като реална възможност.

Един от другите основни проблеми, с които се сблъскват фермерите в Палмарес, бил „червеният” ориз. Червеният ориз е като плевел; семената му бързо се разсяват. Ако земята се обработва продължително време червеният ориз в крайна сметка завзема цялото пространство и унищожава всички други посеви. За да попречат на растежа на този плевел, дребните фермери обработвали само около една четвърт от земята си всяка година, а останалите три четвърти оставяли необработваеми в продължение на три години, преди да ги засеят отново с ориз.

Роса открива по-добро решение. Фермерите могат да заливат нивите си с вода преди да засадят ориза и да продължават да ги поливат, докато той расте. Така в почвата няма да има достатъчно кислород и семената на червения ориз няма да могат да се развият. Трикът се състои в това фермерите предварително да подготвят покълнали семена ориз от желаните сортове и след това да ги пресадят. Така в нивата ще растат единствено онези сортове ориз, които земеделците искат да отглеждат.

До момента в Палмарес този вид отглеждане на ориз, известен като водно засаждане, не се практикувал, защото водата била много скъпа. Но евтиното напояване променило всичко. „Използвайки тази система, обяснява Роса, можем да умножим земята, която всеки фермер използва, по четири.”

Роса свежда всичко до едно просто уравнение: евтино електричество + плитки артезиански кладенци + монофазни водни помпи = евтино напояване. А евтино напояване + водно засаждане = по-ефективно използване на обработваемите земи, по-високи доходи и бъдеще за селските региони.

Роса създава общински отдел, който обучава местните хора на новите земеделски практики. Прибавя към това и кредитен механизъм, за да могат фермерите да подготвят земята си, да направят кладенци и да плащат за напояването.

„Най-накрая, казва Роса, имахме една цялостна система.”

След като разработва подробен план, Роса заминава за Рио де Женейро, за да го представи на Националната банка за икономическо и социално развитие (BNDES), държавната агенция с бюджет от 50 милиарда долара, отговаряща за финансирането на дългосрочни проекти за национално развитие. „Показах им структурата на разходите и те направо подскочиха, спомня си Роса, все едно да продаваш бонбони на някое дете.”

Роса получава силна подкрепа от Алусио Асти, един от анализаторите на BNDES. Асти, който по-късно номинира Роса за член на Ашока, не е фен на празните приказки и мечти; обича всичко да е подкрепено със солидни данни. А Роса разполагал с купчини такива. Имал графики, показващи разходите на фермерите, цената на материалите, капацитета на кладенците, очакваните добиви на ориз и цената, на която ще се продава. И всичко това било подкрепено със сериозни проучвания. Според неговия анализ, инвестицията на банката щяла да се изплати за четири години.

За Асти било очевидно колко организиран и решителен е Роса. Но онова, което го впечатлило най-много, била неговата инициативност. „Самият факт, че в едно малко кметство в Рио Гранде до Сул си имат отдел по развитие на земеделието, си беше нещо ново. Особено като се има предвид, че този отдел работеше с дребните фермери.”
Роса казва на Асти: „Ако не успеем с този проект, жителите на Палмарес ще намерят свое решение: най-лошото решение за всички страни. Ще заминат за големите градове.”

През последните години милиони бразилци, подобно на семейство Джоуди от „Гроздовете на гнева” , изоставят земите си в търсене на работа. Повечето от тях се озовават в гетата в околностите на големите градове, причинявайки огромни социални проблеми, безработица и нарастване на броя на криминалните прояви. Доколкото правителството прави нещо по-въпроса, то е насочено само към смекчаване на симптомите – примерно настаняване на безимотните жители на държавни земи, което е само краткосрочно решение. Роса обаче се борел срещу самата причина за проблема. И Асти разбрал, че ако успее, това ще е наистина ценно за цялата страна.
Асти препоръчва проектът да бъде финансиран.

Все още обаче не всички проблеми били решени. Оставало им да се справят със съпротивата на държавната електрическа компания, Copmphania Estadual de Energia Eletrica (СЕЕЕ), и на производителите на цимент и алуминий. „Не се нуждаехме от подизпълнители за осъществяването на проекта”, спомня си Роса. „Цялата работа щеше да бъде свършена от местната общност с помощта на един електротехник, нает от кметството. Системата на практика си беше напълно независима. И държавната компания знаеше, че ако проектът успее в Палмарес, това ще има и други последствия.”

За да получи политическа подкрепа за електрифицирането на селските региони, Роса се среща с журналисти и посещава кметства в съседните общини, като ги призовава да лобират пред държавните институции. В същото време той купува жици и се свързва с две компании, които се съгласяват да произведат миниатюрни пет-киловатови усилващи трансформатори, от които се нуждае системата на Амарал. Мело разработва график на инсталационните работи. Фермерите се съгласяват да осигурят дървета от своята земя за електрическите стълбове. Роса установява, че три стълба на километър ще са напълно достатъчни, което е само ¼ от стандартния брой стълбове, установен от правителството. Роса успява и да удължи живота на дървените стълбове от три на 30 години, като ги напоява с креозот, вид химически разтвор. Всичко за стартирането на проекта било готово, когато един ден Роса получил писмо от СЕЕЕ, в което пишело, че компанията оттегля разрешението си.

Ней Азеведо незабавно се обажда на Яир Соарес, щатски губернатор, който урежда среща с Роса, Азеведо и президента на СЕЕЕ. Роса ясно си спомня срещата. Президентът на СЕЕЕ, надявайки се да сложи край на проекта Палмарес, предлага сделка на Азеведо. Той обещава да осигури електричество на всички жители на Палмарес, ако Азеведо се откаже от проекта на Роса.

Роса се усмихва, спомняйки си отговора на Азеведо: „Ней му каза „А можете ли да направите това за целия щат?” И отговорът естествено беше „не”, на което Ней отвърна „Не се продавам толкова евтино. Трябва да помислите за този проблем и да се опитате да го разрешите не само в целия щат, но и в цяла Бразилия.””

После BNDES информира щатската управа, че ще спре финансирането си, ако СЕЕЕ пречи на проекта Палмарес. Малко след срещата министърът на енергетиката пристига в Палмарес с хеликоптер, носейки договор, позволяващ на Роса да продължи работата по проекта. „Спомням си тази среща сякаш беше вчера, споделя Роса. Бях много развълнуван да подпиша този документ. И все още го пазя внимателно. Но знаех, че ще имаме и други битки, подобни на тази на Давид срещу Голиат.”

За да убеди селяните, Роса им е обещал, че планът ще осигури на всяко домакинство електричество приблизително на същата цена, колкото струва една крава. Две години по-късно, през 1988г., той и Мело вече са изпълнили обещанието си: 400 семейства, живеещи в селски райони, вече имат връзка с електрическата мрежа. Това е струвало по 400 долара на семейство, което е 1/17 от изчислените от правителството разходи възлизащи на 7000 долара. 75% от селяните си купуват водни помпи; 80% си купуват хладилници или телевизори. Други си вземат машини за обработка на ориз, електрическо осветление, огради и водонагревателни уреди.

В началото повечето фермери изпитвали съмнения към водното разсаждане на ориза, но тези, които преминали към него, били възнаградени за това. Приходите им нараснали от $50 – $80 до 200 – 300 долара. За Роса най-впечатляващо било, че близо 1/3 от домакинствата (130 от общо 400), сдобили се с електричество, били семейства, завърнали се от градовете специално заради проекта Палмарес. Това било изключително и неочаквано развитие: то показвало, че противно на прогнозите, напливът на хора към градовете може да бъде намален и да се осигури достатъчно време за изграждане на нужната градска инфраструктура, която да поеме големия брой нови жители.

Роса прави необходимото, за да достигне информацията за проекта Палмарес до журналисти и висши политици. Скоро на място започват да пристигат техници и специалисти от други райони на страната. „За едно малко и току що създадено кметство бе много вълнуващо непрекъснато да посреща посетители от цяла Бразилия”, спомня си Азеведо. Местните власти в Рио Гранде до Сул молят Алусио Асти от BNDES да организира среща за електрифициране на селските региони, на която Роса и Мело да обяснят как проекта може да бъде разширен.

Но СЕЕЕ все още не са склонни да приемат подобна промяна на стандартите за разпределение на електричеството. „На тази среща всички професори и магистри от държавната компания бяха на една страна, а Рикардо (Мело) и аз – на друга”, спомня си Роса. Последвал спор. Роса твърдял, че е необходим нов законов стандарт за разпространение на електроенергията, но според представителите на СЕЕЕ резултатите били неубедителни. „Няма да успеете да повторите другаде резултатите, които постигнахте в Палмарес”, казвали те.

Близо година след тази среща СЕЕЕ отказвали да променят мнението си. В крайна сметка обаче проектът в Палмарес привлякъл вниманието на наскоро избрания губернатор на Рио Гранде до Сул, Педро Симон, който обещал на избирателите си да помогне за електрифицирането на селските региони. BNDES предлагали заеми за разпространение на системата на Роса. В крайна сметка през 1989г. СЕЕЕ се предават. Техническият стандарт на Роса е одобрен като Норма 025. „Най-накрая, спомня си Роса, можехме да действаме без да нарушаваме закона.”
През 1999г. постих Палмарес до Сул заедно с Роса. През изминалото десетилетие Роса се бе преместил в Порто Алегре и бе разширил обхвата на своята дейност, обхващайки цяла Бразилия. Докато пътувахме покрай оризовите плантации и полята с пасящи крави , Роса бе необичайно тих. Земята бе равна и хоризонта оставаше далеч пред нас.

Заради ограничаващите мандата закони, Азеведо нямал право да се кандидатира отново за кмет след изтичането на мандата му през 1988г. Жителите на Палмарес (които и преди имали електричество) избрали консервативен кандидат, който постепенно затворил създадените от Роса отдели, уволнил електротехниците и отклонил средствата по уредените вече заеми. Спомняйки си случилото се, Роса споделя „Все още нямаме механизмите, от които се нуждае едно демократично правителство. Всеки нов управник идва и унищожава всичко, което е било преди него.”

„Тъжно ми е да се връщам отново тук”, добавя той.

Пътуваме известно време в мълчание и изведнъж Роса ме дръпва за ръката към другата страна на пътя. „Виж”, казва той, сочейки към малка сива кутия, висяща на един стълб. „Монофазен ток.”

Изправям се, за да видя по-добре. Една единствена жица, закачена на тънки стълбове, води до една фермерска къща на около 350м.

„Само една жица. Виждаш ли? Енио Амарал е направил първия си пет-киловатов усилващ трансформатор в метална кутия от прясно мляко.”

Обратно в колата Роса си възвърна доброто настроение. По пътя той постоянно прекъсваше разговора ни, сочейки в една или друга посока „Виж, монофазен трансформатор” или „Погледни там, пак монофазен.”

Посетихме Паоло Сесим, един от първите селяни, сдобили се с електричество, благодарение на проекта Палмарес. Сесим излезе от дома си щом чу колата да спира и се усмихна широко, когато позна Роса. Двамата стиснаха ръце приятелски. „Мина много време”, каза Сесим и в гласа му се четеше истинска привързаност и благодарност към Роса. Сесим ни покани в дома си и ни почерпи с разхладителни напитки. Бях благодарен, че има хладилник. Можех да чуя и телевизора, работещ в съседната стая.

Казах на Сесим, че пиша за дейността на Роса.

„Преди да се сдобием с електричество, обясни той, си организирахме танцови забави и във всеки ъгъл на стаята имаше свещи и керосинови лампи. Когато човек докоснеше лицето на момичето, с което танцува, по него полепваха черни сажди.”

Сесим не говореше за 30-те, а за 80-те години на миналия век. Градските жители и богатите фермери имаха електричество от години. „Когато човек влезеше в дома на някой беден селянин, спомни си Роса, винаги чуваше звука на вятъра, свирещ през жиците. Хората още използваха газови лампи.”

„Когато Фабио говори за първи път с нас за електричеството, ние му казахме, че това никога няма да се случи тук”, споделя Сесим.

Днес той не може да си представи как е живял без него.

Близо до дома на Сесим Роса ми показва каменния мемориал, който местните хора са издигнали в памет на Енио Амарал, починал от рак на 45 години, само няколко месеца след като започва работата по проекта Палмарес. На паметната плоча пише:

„В борбата за един идеал се сблъскваме с измамници, завистници и некомпетентни хора. Ако човек е непоколебим, той не им обръща внимание и не си губи времето с тях. Този, който върви към светлината, не трябва да се тревожи за това, което се случва в мрака.

На проф. Енио Амарал, който благодарение на своя гений, идеализъм и постоянство, направи възможно бедните хора в полята да получат достъп до електричество и ползите, които то носи. С вечна признателност.”

„Енио беше много чист човек”, казва Роса замислено, докато се връщаме към колата. „Един от най-впечатляващите хора, които съм срещал.”

През 1988г. след всичко, което е направил, Роса се оказва без работа. Искал да продължи да развива проекта Палмарес, но трябвало и да изкарва някакви пари. Освен това и наскоро се е оженил. Но дори не знае как да опише себе си в своята автобиография. Бил е агроном, но дейността му далеч надхвърля земеделието. Бил е и инженер, но техническите въпроси са били много малка част от това, което реално е вършил. Работил е за местните власти, но не като държавен служител. Голяма част от времето му е било посветено на това да убеждава хората да опитат нещо ново.

И тогава Алусио Асти от BNDES го номинира за член на Ашока.

Когато Роса среща Дрейтън, той поглежда на себе си по нов начин. „Бил ми помогна да разбера, че съм социален предприемач”, каза ми Роса. „Той ми показа, че ролята ми е да превръщам нещата от теория в практика и да намирам решения на проблемите, които възникват по пътя.”

Стипендията на Ашока – $9600 на година – дава на Роса необходимата финансова стабилност, за да продължи работата си. Той пътува из Рио Гранде до Сул, за да запознае хората с идеята си за електрифициране на селските региони. Наема земя, за да експериментира с различни техники за засаждане на ориз. Знае, че BNDESса предложили на щата заем то $2,5 милиона за електрифициране на селските райони при условие, че той ръководи изпълнението на проекта. Роса изчаква докато СЕЕЕ най-накрая приемат.

След одобряването на Норма 025, Роса организира среща с кметовете на четиридесет и две общини. Във всяка от тях Роса оглежда терена, разработва планове за разпределение на електроенергията и избира местни водачи, които да организират общността. Между 1990 и 1993г. той и Мело осъществяват Pro Luz (Проект Светлина), внасяйки електричество в домовете на 25 000 бедни фермери, живеещи в отдалечени райони. Производителите на царевица, соя и мляко са доказателство за широкото приложение на проекта Палмарес. Поради инфлацията инсталационната такса за едно домакинство е скочила на $600.

Един от колегите на Асти в BNDES свързва Риса с Фернандо Селес Рибейро, професор в университета в Сао Паоло, където се намира най-добрият в страната отдел за развитие на енергетиката. След като се запознава с опита на Роса, Рибейро създава ресурсен център за достъпно електрифициране, а Норма 025 е основният използван стандарт. „Това поставя край на непрестанните твърдения, че този стандарт не работи или че работи само на едно определено място”, спомня си Роса.

През 1991г. BNDES започва да отпуска специални кредити за насърчаване на евтиното електрифициране по Норма 025. Други щати започват да прилагат същия модел. За кратко шансовете голям брой бедни бразилци да се сдобият с електричество изглеждат обещаващи. Но през следващата години икономиката излиза от контрол. Бразилското правителство орязва всички държавни разходи и BNDES преустановява предоставянето на кредити.

За Роса е непонятно как може правителството да оттегли помощта си за една евтина и доказано работеща система, която намалява бедността, насърчава икономическото развитие и спира преместването на хората от селата към градовете. Но именно това се случва и правителството за втори път спира дейността, на която той е посветил години от живота си.

„Чувствах се като Сизиф”, споделя той. И решава да се отърве от зависимостта си от правителството.

През 1992г. Роса създава организация с идеална цел – Sistemas de Tecnologia Adequada Agroeletro (Адекватни агроелектрически технологични системи) или STA Agroeletro и започва да разпространява из Бразилия фотоволтаична соларна енергия (превръщайки слънчевата светлина в електричество). „Много по-лесно е, отколкото да изгубя десет години от живота си в спорове с правителството”, обяснява Роса.

Слънчевата енергия – чиста, възобновяема, децентрализирана, лесна за инсталиране – винаги е имала един огромен недостатък – високата цена. Роса знае, че за да постигне ценова ефективност трябва да я обедини с още нещо, така както е обединил монофазната система на Алмарес с напояването в Палмарес.

Израснал в семейство на гаучоси, Роса знае, че един от най-големите проблеми в селските райони на Бразилия са неадекватните огради за животни. Поради високите разходи за поставяне на стандартни огради, фермерите слагат такива нарядко. В резултат на това пасищата се изтощават от прекалено големия брой животни пасящи на тях. Роса изчислил, че ако соларната енергия се продава в пакет с евтини електрически polywire огради и постове от фибро стъкло, цената на загражданията ще падне с 85%. Така фермерите едновременно ще получат електричество, ще увеличат добивите си и ще подобрят управлението на земите. В Бразилия отглеждането на едър добитък е широко разпространено, така че потенциалните клиенти са многобройни.

Използвайки този бизнес модел за пет години STA Agroeletro инсталира 700 соларни системи и електрически огради в 16 бразилски щата. Роса пътува от пампасите в южна Бразилия до амазонските гори на север; от cerrados (саваните) в централната част на страната до sertao (пустинните земи) в Бахиа и полупустинния североизток. Две-три седмици на месец той прекарва в път. Съпругата му, Лиедже, често го моли да прекрати пътуванията си. Всеки път, когато Роса се прибере по-рано от офиса в работен ден, синът му, Джоао Педро го пита „Пак ли ще тръгваш на път?”

Извън дома си Роса прекарва дните си под слънчевите лъчи, инсталирайки соларни панели, помпи и осветление, измервайки пасища и прокарвайки жици. През нощта спи във фермите. До средата на 90-те години STA вече има план за работа за шест месеца напред и Роса получава национално признание, като водеща фигура в доставките на евтина слънчева енергия.

Докато изгражда STA Роса продължава да защитава Норма 025, предлагайки услугите си като консултант на местните власти. Дори и без кредитите на BNDES местните общини продължават да се стремят към електрифициране на селските райони. През 1996г. Рио Гранде до Сул стартира Pro Luz II, план на стойност $34 милиона за доставяне на електричество до 160 000 души въз основа на Норма 025. По политически причини щатът отказва помощта на Роса. По-късно през същата година управата на щата Сао Паоло дава началото на проект на стойност $240 милиона за електрифициране на селските райони. Проектът се основава на системата на Роса и се очаква да осигури електричество за 800 000 души.

През 1997г., когато срещнах Роса за първи път, той тъкмо бе нает за съветник на проекта в Сао Паоло и бе оптимистично настроен. Две години по-късно обаче той ми каза, че и този проект, както и Pro Luz II не са изпълнили целите си. В Рио Гранде до Сул държавната компания е успяла да обхване 40 000 души. В щата Сао Паоло електричеството е достигнало само до ¼ от планирания брой домакинства. Според Роса и в двата случая причината е липсата на мотивация и поддръжка на вече постигнатото. „Техниците се опитваха да накарат проекта да проработи, докато си стояха в офиса, споделя Роса, а вместо това трябваше да отидат и да действат на място.”

Но до 1999г. политическият пейзаж в Бразилия вече се е променил. Под натиска на Международния валутен фонд местните властни в страната са принудени да организират приватизацията на голяма част от активите си. През 1997г. Роса ми каза, че ще трябва да работи бързо, защото щом електрокомпаниите преминат в частни ръце, те веднага ще изоставят електрификацията на селските райони (по-печелившо е да обслужваш градовете). Това се бе случило по-бързо, отколкото бе очаквал той. В резултат на това електрифицирането на селските райони значително се забавя. „В продължение на години доказвах на правителството как трябва да се действа”, споделя Роса. „Навсякъде в Бразилия ме уважаваха. Но след приватизацията хората, които познавах вече ги нямаше. Всичко беше различно.”

Когато Роса говореше за тази поредна спънка, той не изглеждаше обезкуражен или огорчен. „Контекстът и средата се бяха променили, продължи той, но необходимостта от дейността ми още я имаше. Аз съм предприемач и като такъв винаги съм обсебен от някоя идея. Ако тя не проработи, значи още не си стигнал до края. Трябва да поработиш още. Ако не успееш, работата продължава.”

Но какво правиш когато това продължава 17 години от живота ти?

„Да, много съм ядосан”, призна най-накрая Роса. „Всеки път щом се сетя за това, се ядосвам; искам да крещя. Но се опитвам да превърна това чувство в положителна сила: в решения.”

Не изпитвах съжаление към Роса. Бях развълнуван от начина, по който гледаше на живота: Въпреки всички проблеми, Роса все още смяташе, че той е основната движеща сила и може да накара нещата да се случат. Ефектът, който това имаше върху мен, а предполагам и върху всички хора, които са го срещали, е че поисках да му помогна.

В края на 90-те Роса е инсталирал соларни панели на много места в Бразилия. Той е пътувал до почти всяко кътче на страната и е разговарял с хиляди хора за техните проблеми, а историите, които чува, поразително си приличат. Където и да отиде Роса среща фермери, чиито добиви и приходи спадат.
В национален мащаб милиони бедни хора вече не могат да се изхранват от земята си. В Бразилия възниква ново политическо движение – Movimento Sem Terra (движението на безимотните). Под натиска на това движение в средата на 90-те години правителството дава началото на амбициозна програма за реформа на земеделието, която до 2002г. раздава 18 милиона хектара на половин милион домакинства.

За съжаление правителството не е предприело никакви стъпки, за да осигури на тези хора електричеството, от което се нуждаят, за да създадат една печеливша ферма. В Рио Гранде до Сул, например, правителството просто е преместило много от sem terra (безимотните) в пампасите, където те продължават да обработват земята и да засаждат ориз, жито, царевица и соя. Подобни земеделски практики нарушават структурата на почвата, която защитава естествените пасища от ерозия под действието на вятъра и водата. Това води до унищожаване на околната среда и непрекъсната бедност.

Повечето от семействата преселили се заради правителствената програма едва оцеляват. Една четвърт от тях изоставят земите си през първите две години; останалите едва свързват двата края. В някои райони близо половината домакинства се отказват от земеделието. Проблемите навсякъде са същите, като тези, с които Роса се сблъсква в Палмарес.

Тази спирала на непрекъснато влошаващи се икономически условия и унищожаване на околната среда не е характерна само за Бразилия или за пампасите. Всъщност пампасите и пасищата имат световно значение. Те са втората най-голяма екосистема на Земята и заемат обширни площи от Европа, Азия, Африка, Австралия и Америка. Подобно на дъждовните гори, естествените пасища са застрашени, но рядко се управляват отговорно и на много места по света състоянието вече е значително влошено. Те са ценни не само като естествени пасища и местообитания на различни растения и животни, но и като източник на питейна вода. Алън Сейвъри, специалист по холистично управление на ресурси, нарича водата „ахилесовата пета” на съвременната индустриална и постиндустриална цивилизация. „Количеството и качеството на водата се определя от състоянието на земята, върху която тя пада”, пише той.

Търсейки начин да се справи с част от тези проблеми, Тоса отново търси съвет от „Grass productivity”, класическа книга написана през 1957г. от Андре Воазин, френски фермер и биохимик, станал легендарен с това, че прекарвал часове във фермата си в Нормандия, наблюдавайки как кравите му пасат.
Воазин прави ключовото откритие, че основният фактор при пашата е времето. Ако животните пасат от едно място твърде дълго или се върнат на него твърде скоро, пасището се изтощава.

Воазин създава система, наречена рационална или отговорно управлявана паша, при която пасището се разделя на няколко оградени части и животните периодично се местят от една в друга. Той създава ясни принципи, ръководещи този процес.

Воазин доказва, че управляваната паша носи много ползи. Фермерите могат да намалят режийните си разходи, да прекратят употребата на неорганични торове и добавки, да предотвратят ерозията и в същото време да повишат добива на мляко и месо. Животните обикновено пасат тревата равномерно и оставят върху почвата естествен тор. Биоразнообразието става по-голямо и кравите стават по-здрави. Вместо да бъдат вкарани в затворени помещения, което причинява стрес и болести сред кравите, те могат да пасат на свобода и да си почиват под сянката на дърветата. Фермерите се нуждаят от по-малко оборудване, пестят гориво и е по-безопасно за децата им да се навъртат около тях. Техниките на Воазин се прилагат във Франция и Нова Зеландия. По-късно управляваната паша е въведена и в Африка. През последните години тя се разпространява в Канада и САЩ и най-вече в Уисконсин, където е известно като интензивно управлявана ротационна паша (MIRG). Техниките са доказано по-ефективни от угоителните комплекси и са една от най-бързо разпространяващите се практики за отглеждане на животни. Когато системата е въведена в Бразилия през 70-те години, обаче, резултатите са разочароващи и проектът е изоставен.
Роса подозира, че хората просто не са отделили достатъчно време, за да доизгладят нещата и да се справят с дребните пречки. Той си мисли, че ако успее да докаже, че системата на Воазин работи в Бразилия, това може да повлияе върху управлението на пасищата и правителствената политика за разселване на бедните домакинства. „Невероятно е, каза ми той, че на милиони хектари естествени пасища, защитени от сняг и силна суша, никой не се е сетил да разработи органична система за паша.”

Защо техниките на Воазин не са проработили в Бразилия?

Ключов елемент в системата е ротацията. „Нещата ще сработят само ако с ниски разходи можеш да създадеш множество малки оградени пасища”, казва Роса. „А можеш да създадеш тези малки оградени пасища, само ако имаш електрическа ограда. В Бразилия хората се нуждаят от подходяща технология, за да се справят със земята, климата, растенията и светкавиците.

Нужно е отново да обърнем внимание на детайлите. Когато методите на Воазин се прилагат за първи път в Бразилия, електрическите огради се внасят от Европа. Но в субтропическия климат на Бразилия, растенията стават по-високи, отколкото в Европа – достатъчно високи, за да докоснат електрическата ограда и да прекъснат тока. Една крава би стояла настрана от ограда с 2500 волта, а една овца – не би се доближила до ограда с 3500 волта. Но европейските огради и тези на Роса работят с 6000 волта. Когато растенията докоснели европейските огради, обяснява Роса, силата на тока падала до 2000 или дори до 1000 волта. Затова Роса и Мело разработили огради, при които токът падал само до 5500 волта.

Оградите били модифицирани и спрямо специфични регионални условия. В централна Бразилия например почвата е с ниска проводимост, което означава, че е нужен по-висок волтаж. „Как се справихме с проблема? Благодарение на проекта Палмарес!”

В Бразилия падат много светкавици, което налага допълнителни модификации на оградите. Трябвало да се отчетат и специфичните особености на различните видове растения и животни. Подробности, подробности, подробности. Всичко било различно от Европа, Аржентина, Уругвай, Нова Зеландия и Северна Америка.
Роса съставя ново уравнение: слънчева енергия + polywire + постове от фибростъкло = евтини електрически огради. Евтини електрически огради + управляваната паша на Воазин = по-високи добиви, устойчиво използване на земята и бъдеще за селските райони.

В продължение на няколко години Роса инсталира в различни щати в Бразилия десетки захранвани със слънчева енергия електрически огради и обучава хората на методите на Воазин. Това позволява на селяните в Бахиа да отглеждат кози, пасищата в Рио де Жанейро се възстановяват , отглеждащите биволи в Параня започват да произвеждат органично биволско мляко и сирене моцарела. В повечето случаи добивите на фермерите се удвояват или дори утрояват. На някои места, където състоянието на пасищата е било особено влошено, добивите скачат с 500%.

„Вече доказахме, че системата работи при всякакви условия и много агрономи започват да я прилагат”, каза ми Роса през 2001г. Някои все още изпитват съмнения, прибави той, но това можело да се очаква. „Трудно е в продължение на 30 години да повтаряш, че нещо не работи и после изведнъж да кажеш „О, оказа се, че греша.””
Но този път няма нужда Роса да се тревожи за правителството. Системата се разпространява благодарение на търсенето. „Фермерите искаха да я използват, казва той, защото тя им позволява да произвеждат биомляко и месо. А в днешно време всички и особено в Европа са готови да плащат за това.”

През 90-те години площта, на която се отглеждат биопродукти, се повишава 10 пъти. Световният пазар на биохрани на биохрани носи приходи от над $22 милиарда. Бразилските фермери искат да участват в това, а Роса желае да им помогне.

През 2001г. Роса се оттегля от STA, за да се заеме с изграждането на неправителствена организация, която е основал преди година, Instituto Para O Desenvolvimento De Energias Alternativas E Da Auto Sustentabilidade (Институт за развитието на възмобновяема енергия и самоиздръжка) или IDEAAS.

STA служи за тестване на пазара и разработване на практически модели. А чрез IDEAAS Роса се опитва да приложи тези модели в по-бедните райони, където организациите, стремящи към печалба не биха могли да успеят.
В началото той планира да се фокусира само върху трите най-южни щати на Бразилия – Рио Гранде до Сул, Санта Катарина и Парана, които познава най-добре и където състоянието на пасищата е най-лошо. Той допълнително стеснява фокуса си до южната част на Рио Гранде до Сул, където 250 000 семейства все още нямат електричество. Роса се насочва към 13 000 от тях.

След това той провежда пазарно проучване. Едно от основните открития на това проучване е, че повече от половината от тези семейства харчат поне $13 на месец за дизелово гориво, керосин и батерии. „Установихме, че средствата, които хората харчеха всеки месец за невъзобновяема енергия, могат да бъдат пренасочени към заплащането на месечна такса за закупуване на оборудване за възобновяема енергия”, обясни Роса. С други думи повечето от семействата могат да си позволят да ползват слънчева енергия на пазарни цени, при условие, че им се позволи да наемат оборудването или да го изплащат бавно – от пет до седем години. Селяните, които дотогава плащали под $13 на месец също можели да получат достъп до слънчевата енергия, прибавя Роса, но само с помощта на дългосрочно финансиране и допълнителни услуги. „За тези хора не е достатъчно просто да получат електричество”, обяснява той. „Необходимо е и да повишат доходите си, като променят производствените модели чрез въвеждането на подходящи технологии.”

Роса набира екип от техници, бизнесмени, адвокати и журналисти, които да му помогнат да развие стратегията си. За да достигне до целия пазар, той ще се нуждае от комбинация от канали за дистрибуция, работещи както благотворително, така и за печалба; някои клиенти ще бъдат обслужвани от STA на пазарни цени, а други ще се възползват от субсидиите на IDEAAS.

Те разработват два проекта. Първият, който Роса нарича Проектът Куирон, е инициатива с идеална цел, която е насочена към повишаване на доходите на близо 7000 бедни семейства, като в същото време съхрани околната среда. Това може да бъде постигнато чрез комбинация от слънчева енергия, отглеждане на животни по природосъобразен начин, контролирана паша и други методи за отговорно управление на ресурсите (Гаучусите са особено привлечени от образа на кентаврите в гръцката митология, а Куирон, гръцкото наименование на Хирон е единственият кентавър, известен със своята мъдрост, а не само с грубата си сила.

Вторият проект, който Роса нарича Слънцето свети за всички, е инициатива с цел печалба, насочена към доставки на соларна енергия. Планът е да обхване 6100 семейства, които нямат достъп до електроенергия, но могат да си позволят да плащат за това, като ги вземат под наем. По оценка на Роса, между 42-рата и 48-мата седмица проектът би трябвало да излезе на печалба и да започне да носи на инвеститорите 20-30% възвръщаемост. Освен печалбата проектът ще носи и много ползи за обществото и околната среда (преминаването от керосин към слънчева енергия, например, едновременно ще подобри здравето на хората и ще намали въглеродните емисии).
Роса е особено развълнуван от резултатите на пазарното проучване, защото те показват възможност за достигане до голям брой хора, чрез развитие на един успешен бизнес. „Ако инвестициите в слънчева енергия могат да се отплатят за пет до седем години, това означава, че ще можем да привлечем инвестиции”, обяснява той. „Това е много важно, защото е невъзможно да осигурим електричество за всички хора по света, разчитайки само на дарения.”

Докато слушах плановете на Роса си мислех за археологията на социалните промени: как всяко следващо поколение гради върху основите, поставени от предишните. В резултат на революцията с микрокредитирането през последните 20 години, благодарение на Грамийн банк и други, днес бедните хора по света вече се смятат за приемлив кредитен риск. Грамийн банк финансират строежа на над 570 000 къщи посредством 10-15-годишни ипотеки, като вноските са изключително ниски – понякога само един долар на седмица. Институциите вече установяват надеждни дългосрочни кредитни отношения с бедните хора от развиващите се страни и това не е нещо радикално ново. Вече е доказано работещо. И щом действа при строежа на къщи, може да проработи и при соларните панели или мобилните телефони, или който и да е друг полезен актив.

Това е важна идея. „Купуването на малки вноски променя цялата икономика”, отбелязва Питър Дракър. „Където и да бъде въведено, икономиката се трансформира и вече не се движи от предлагането, а от търсенето, като това почти не зависи от нейното производствено ниво.”

Помислете си само, че два милиарда души – 30% от световното население – все още нямат достъп до електричество, а половината от тях могат да си позволят соларни панели на днешните пазарни цени, ако им се даде възможност да ги изплащат на вноски или да ги наемат. Достъпът на отдалечени селски райони до електричество, би променил не само икономиката, но и образованието и здравеопазването. Би променил и земеделието. Достъпът до електричество често е предварително условие за преминаване от неустойчиви към устойчиви земеделски практики, носещи по-високи добиви. В световен мащаб осигуряването на електричество в селските райони ще облекчи натиска над населението в големите мегаполиси и ще намали недоволството сред гражданите, с което често злоупотребяват диктаторите.

През 2001г. Роса е един от първите 40 социални предприемачи почетени от женевската Фондация Шваб за социално предприемачество, която подкрепя „изключителни социални предприемачи” от цял свят. По-късно през същата година Роса печели и награда Технически музей на иновациите в размер на $50 000 от Техниченическия музей Сан Хосе за прилагане на технологиите в полза на човечеството. Избрани са петима победители от 400 номинирани души от 50 държави.

Изпратих на Роса мейл, питайки го какво е усещането да спечелиш.

„Беше фантастично!”, писа ми той. „Когато отивах да си получа наградата, очите ми грееха, а в ума ми с огромна скорост премина целия изминат до момента път: мрежата, трансформаторите, соларните панели, Енио, Ней, Бил Дрейтън.

После настъпи тишина и трябваше да кажа нещо. Бях много нервен. Казах: „Като младеж прекарах дните си в отдалечени части на Бразилия, осигурявайки на бедните хора достъп до електричество. Обичам технологиите. Вярвам, че те притежават силата да променят бъдещето на човечеството. Всеки проект, за който чух на тази среща, е прекрасен. Щом използваме ума си и знанията си, за да помагаме на хората, значи все още има надежда. Ние сме надеждата, ние сме бъдещето.””

Докато пиша тази книга, Роса е 42-годишен. Прекарва 10-20 дена на месец в пътуване, но би искал да понамали броя им. Желае да прекарва повече време с децата си. „Вече не мога да работя два дена без почивка и без да спя”, казва той.

През 2002г. Роса ме информира, че Солар Дивелъпмънт Груп от Вашингтон са се съгласили да инвестират в Слънцето свети за всички. Фондациите Авина и Канопус пък са му помогнали за проекта Куирон, а той смята да потърси и подкрепата на Фонда на Световната банка за развитие на общностите, основан през септември 2002г. (Фондът насочва частни инвестиции към развитието на проекти, свързани с възобновяеми енергийни източници. В замяна инвеститорите получават въглеродни кредити, които могат да търгуват или да използват, за да отговарят на стандартите за опазване на околната среда. Идеята надгражда една основа, която както ще видим, е поставена още от Бил Дрейтън, когато е бил асистент администратор на ЕРА.)

Роса завършва технически науки и разработва модели за доставка и обслужване на двата проекта. Той планира да проведе пазарно изследване и до април 2003г. да е завършил 70 тестови инсталации. 21 години след като започва работата си в Паламрес, Роса пише „Днес разбирам, че е възможно да се достигне до всички членове на обществото чрез устойчиви модели и дизайн – започвам отново!”

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.