Огромна сила 6 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

През първата половина на 70-те години Дрейтън работи закратко в МакКинзи & Кампъни („за да се науча как работят институциите”, казва той), вземайки си отпуска, за да преподава в Правното училище в Станфорд и Училището Кенеди в Харвард. Като консултант по мениджмънт, Дрейтън се фокусира върху обществени въпроси, като безработица, бездомници и икономическо развитие на малцинствата. Той ръководи екип, който преработва механизма за прилагане на законите в сферата на защита на околната среда в Кънектикът, премахвайки стимулите замърсителите да сключват съдебни споразумения – огромна пречка в прилагането на законите. (Част от тези промени стават част от американското законодателство в сферата на околната среда.)

„С каквото и да се заемеше Дрейтън, той се стремеше да разреши проблемите изоснови”, спомня си Картър Бейлс, който го взема на работа в МакКинзи. „Той ме научи да търся нестандартни начини за справяне с даден проблем.”
Постиженията на Дрейтън в Кънектикът, както и политически му контакти – той работи по няколко изборни кампании – водят до назначаването му за помощник администратор на Агенцията за защита на околната среда (ЕРА) през 1977г.

Когато помолих Дрейтън да ми обясни за „балона”, той ми каза, че първо ще трябва да ми разкаже накратко за регулирането на замърсяването. „Представете си една фабрика”, започна той. „Тя изпуска във въздуха фини частици и въглеводороди, които представляват основните замърсители. Във фабриката може да има стотина различни процеса, които причиняват замърсяване на въздуха: боядисване, обезмасляване и т.н. Регулаторната система е такава, че има отделни стандарти за боядисването, за обезмасляването и за останалите 98 източника на замърсяване и всеки от тези процеси изисква дълга административна процедура: предложение, коментари, преразглеждане и т.н.

Типичният резултат е наредба, която се прилага към всички заводи, където се осъществяват операции по боядисване. Междувременно отделна група хора следва същата процедура по разработване на наредба за обезмасляването – при което също се отделят въглеводороди – но те следват съвсем различна технология.
В резултат на това имаме сто различни наредби, които се отнасят до сто различни процеси в едно и също предприятие и тези наредби са написани от различни екипи хора по различно време и при писането на нито една от тях не са взети предвид останалите 99.

Разходите за премахване на един килограм въглеводороди от въздуха са много различни в зависимост от процеса, при който са образувани замърсителите. Нерядко разликата е от порядъка на едно към 100, т.е. при един процес това ще струва $100, а при друг – само $1.

Очевидно е, че ако позволиш на фабриката да отправи контра предложение – да премахва по-голямо количество от въглеводородите, които й струват само $1 и да спре да отстранява тези, които й струват $100 – тя ще спести огромно количество средства. Компаниите имат голям стимул да направят това. Една от ползите при тази практика е, че така разходите за общ спад на цялостното замърсяване намаляват. Намаляването на разходите означава и по-малка политическа съпротива срещу новите мерки. Означава и премахването на множество направо смешни – а следователно и скъпоструващи от политическа гледна точка – примери, които неизменно произтичат от прилагането на наредбите в определени случаи.”

„Балонът” е законова рамка, която ще направи всичко това невъзможно. Основната идея се състои в това да си представим фабриката, като обвита в един балон. В рамките на този балон инженерите трябва да намалят общия обем на емисиите, за да отговаря той на законовите изисквания. Разликата се състои в това, че те могат да предлагат на правителството варианти как да постигнат това намаление. Могат да ограничат емисиите от един източник за сметка на друг, при положение, че нетната им стойност отговаря на държавния стандарт, гарантиращ безопасни условия на живот и чиста околна среда. Всички спестявания, постигнати от фабриката, си остават за нея.

„Балонът” не е нова концепция. Икономистите водят дебати по тази тема от години, но разговорите остават само на теоретично ниво. През 1977г., когато 33-годишният Дрейтън започва работа в ЕРА, той е решен на превърне идеята в реалност. „Когато отидох в ЕРА, имах силното усещане, че околната среда се гради на една политически опорочена и разпадаща се основа”, споделя той. „Имах опит в Охайо, Кънектикът и Ню Йорк. Сферата по-скоро се стремеше да защити постигнатото, отколкото да се придвижи напред. Ако политическият баланс не се променеше и разходите за намаляване и неутрализиране на емисиите продължаха да нарастват, неизбежните последици щяха да се все по-голямо замърсяване на околната ни среда.”

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.