Защо никой не ми е казвал за това досега? 3 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

През 1984г. Ашока прави пробив, когато Питър Голдмарк – който през 1988 става ръководител на Фондация Рокфелер – е помолен от Фонда Братя Рокфелер (RFB) да разработи неин стратегически план за развитие. Голдмарк е един от първите поддръжници на Ашока. Скоро след това RFB става първата Blue-chip фондация, която подкрепя Ашока. Макар и неособено голяма RFB е уважавана организация. След като тя предлага помощта си на Ашока, останалите фондации вече стават по-склонни да направят същото. „Може да звучи ненормално, казва Дрейтън, но те накараха останалите да се чувстват по-сигурни. Рискът бе поделен на две, защото вече всеки можеше да каже „Направихме същата грешка, като RFB.””

Моментът се оказва благоприятен. През 1985г. Бразилия е избрала първия си президент от 20 години насам и Дрейтън желае да разшири дейността си към Латинска Америка. През 1986г. той и Мириам Парел пътуват до Бразилия, за да проучат обстановката и да завържат контакти. Дрейтън вече е научил урока си: никакви комитети повече. Този път те просто ще намерят подходящ представител за страната и направо ще започнат да избират членове.

Съдбата ги среща с Лени Силвърщайн, борбена американка, антроположка, от години живееща в Бразилия. Силвърщайн е на 42 години, има докторска степен от Новото училище за социални изследвания в Ню Йорк, специализирала е в афро-бразилската религия candomble, разработила е първия в Бразилия курс за следдипломна квалификация по темата за половите различия и е въвела в страната женските програми на Фондация Форд. Силвърщайн би внесла една по-различна гледна точка в организацията, доминирана от мъже. Скоро след интервюто с Дрейтън, проведено в един китайски ресторант, тя започва да ръководи Ашока Бразилия от дома си в Рио.
„Беше пълна лудост”, спомня си Силвърщайн. „Хора идваха в дома ми по всяко време на деня и нощта, за да ме разпитват за Ашока. Имах две дъщери. А съпругът ми взе доста да се притеснява.”

Силвърщайн получава достъп до апартамент, който може да ползва за офис, но се нуждае от телефон, а инсталирането на такъв в Рио струва $2000. Когато моли Дрейтън за парите, той не се съгласява.

„Имахме много ожесточен спор”, спомня си Силвърщайн. „Бяхме в едно такси. Помолих шофьора да спре. Излязох навън и казах: „Ако не ми вземеш телефон, напускам!””

Силвърщайн получава телефон. До края на 1986г. Ашока Бразилия вече има своите първи членове.

Майкъл Галагър, който цяла година слуша Дрейтън да говори за социални предприемачи, наистина успява да разбере думите му, едва когато присъства на първия подбор на кандидати в Бразилия. „Тогава си казах „аха!”, спомня си той. „Видях, че Бил подробно е обмислил отговора на въпроса: „Как намираш подобни хора?”” Галагър поема задължението да документира процеса на Ашока за водене на интервюта и търсене на кандидати за социални предприемачи.

През 1986г. Бразилия тъкмо се е освободила от дългогодишния военен диктат. Социални предприемачи изникват из цялата страна – в афро-бразилската общност, в общността на инвалидите, в женското движение. „Моментът беше идеален”, спомня си Кандас Елбъртал Леса, който през 1988 наследява Силвърщайн като представител на Ашока в Бразилия. „Демокрацията едва прохождаше в Бразилия. Мрежата на НПО се състоеше по-скоро от организации, борещи се за социални промени, отколкото от политически движения. Имаше много хора без никакви средства и изведнъж се появи Ашока, която финансираше хора, предприемащи нестандартни действия за преодоляване на статуквото.”

„Но хората бяха и доста скептични”, добавя Леса. „В началото си мислеха, че Ашока е едва ли не като ЦРУ. Кой беше този странен американец, който идва тук и интервюира всички?”

Това е основната грижа и на Питър Лени, ляво-ориентиран преводач от португалски на английски, работещ в Рио де Жанейро, който един ден получава обаждане, че спешно трябва да замести преводача на един дребен северноамериканец.

Първия превод на Лени за Дрейтън е пет-часово интервю с каменоделец, идващ от село в южна Бразилия. „Той бе разработил иновативен метод за превръщане на жилищата на най-ниските слоеве от обществото в доста прилични квартали”, спомня си Лени. „В края на краищата не бе избра; не можеше да се каже, че е точно социален предприемач. Нямаше представа за потенциала на собствената си идея.”

С времето Лени преодолява скептицизма си. Продължавайки да работи с него, започва да открива определени модели в начина му на водене на интервюта. Вижда, че Дрейтън става доста настоятелен, разговаряйки примерно с някой фермер, който знае как да работи с хора, но се отдръпва от учените. Една от любимите техники на Дрейтън е да зададе много конкретен практически въпрос, за да види дали човекът ще отговори също така ясно и практично (което е добре) или ще се отклони от темата, или ще даде теоретичен отговор (което не е добре).
Този опит дава на Лени нещо много повече от способността да разпознава социални предприемачи. Ако не е била Ашока, той най-вероятно е щял да напусне Бразилия и да се върне в Англия.

През средата на 80-те години Лени, подобно на много други бразилци, започва да губи надежда за бъдещето на страната. След края на диктаторския режим, медиите се фокусират изцяло върху корупцията, инфлацията и престъпленията. Изглежда малко вероятно свободните избори и новата конституция да доведат до реални социални промени. „Бразилия е огромна държава”, казва Лени. „Не научаваш за нищо, което се случва на микрониво. Цялата тази идея, че непрекъснато се извършват всякакви социални дейности и е пълно с хора, правещи прекрасни неща, бе напълно непозната. Никой от средната класа не ходи във фавелите (предградията). И ако случайно чуеш нещо за някоя организация, бореща се за социални промени, това е невероятен късмет и информацията най-вероятно идва от таксиметровия шофьор или от прислужницата ти.”

Благодарение на Ашока, Лени научава за дейността на различни социални предприемачи от цяла Бразилия. Хора като Мари Алегрети, която се бори за опазване на Амазонската джунгла, като същевременно осигурява поминък не местните племена и на производителите на гума; Силвия Карвало, учителка в Сао Паоло, чиято организация Кречеплан, помага за подобряване на грижите за бедните деца; Мариела Лазарини, която основава сдружение за защита на правата на потребителите, Insituto Brasileiro de Defesa do Consumidor (IDEC); Хорхе Родригес, който превръща салвадорската перкусионна група Олодум в средство за активизиране на политическото съзнание на афро-бразилците; Суели Карнейро, афро-бразилка, чиято организация Джеледес, полага основите на движението на чернокожите жени; Ана Васконселос, чиято Casa de Passagem насочва вниманието към проблема с детската проституция; Исмаел Ферейра, чиито кооператив Associação dos Pequenos Agricoltores do Municìpio de Valente (APAEB) свързва бедните производители на агаве в селските райони на Бахия с международните пазари; Нормандо Батиста Сантос, чиято мрежа от ръководени от общността училища достига до отдалечени райони в североизточна Бразилия; Вера Кордейро, която основава Associação Saúde Criança Renascer, за да преодолее проблемите в здравеопазването; и Фабио Роса, който осигурява достъп до електричество на бедните жители на селските райони.
„Внезапно, спомня си Лени, придобих тази нова представа за една различна Бразилия. И това се случи благодарение на процеса по подбор на Ашока. Това, което видях за толкова кратко време, нямаше да успя да видя и за десет години, ако само си стоях в Рио де Жанейро и четях вестниците.”

„И си помислих, „Защо никой не ми е казвал за това досега?””

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.