Десет-девет-осем-линия за деца! 1 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

Джеро Билимориа, Индия: Защита на деца

Докато самолетът се приближаваше към пистата, залепих лице на прозореца, вглеждайки се в огромния бедняшки квартал под нас. Изглеждаше като море от гниещо дърво и ръждясваща ламарина. Отивах в Бомбай, за да интервюирам Джеро Билимориа, основател на Линия за деца – 24-часова гореща телефонна линия и система за реагиране в извънредни ситуации за оказване на помощ на деца в опасност. Милиони деца в Индия живеят на улицата и работят още като малолетни. Докато разглеждах разпрострялото се под мен гето, си представях как по линията пристигат телефонни обаждания от други подобни квартали из целия град – хиляди обаждания – докладващи за наранявания, злоупотреби, изоставяния, нападения, туберкулоза, дезинтерия, жълтеница, СПИН. И не можех да си представя как подобна система може да заработи в хаоса на Бомбай.

Според докладите , с които разполагах, обаче, Линия за деца бе започнала работа още през 1996г. През 1998г. е открила клонове в други градове, през 2001 броя на градовете достига 11, а през 2002 – 30.

Говорил съм с Джеро по телефона само веднъж, за да потвърдя подробностите около пътуването си. (Обръщам се към нея на малко име, както е известна в Индия.) Звучеше така сякаш стои по средата на училищен двор по време на междучасие. Попита ме кога пристига полета ми и каза, че ще изпрати едно от момчетата да ме посрещне. „Той ще те заведе на плажа. Имаме конференция. Късметлия сте. Ще се срещнете с всички момчета.„

Както ми бе обещала, 21-годишният Лексман Халейл ме чакаше на терминала, размахвайки жълт плакат на Линия за деца. Джеро се бе запознала с него преди години в един приют за момчета. Той избягал от дома си, когато бил едва на 11 години и от 1996г. насам бил член на Линия за деца. Лексман грабна чантата ми като опитен носачи и викна едно от черно-жълтите таксита на Бомбай. Минути по-късно се озовахме сред кафявата мъгла на трафика, придружен с непрестанно надуване на клаксони.

След два часа пристигнахме в лагера с двуетажни къщички и гледка към златистия залез над Индийския океан. Таксито спря пред столовата. Чух смеха, ръкоплясканията и разговорите на смесица от езици – английски, хинди, бенгалски, телугу, тамил, марати. Вътре се намираше група от 80 души, предимно младежи, живели с години на улицата, клекнали на земята, притиснати в тясното, протягащи се един през друг. Бяха застанали в широк кръг и цялото им внимание бе насочено към Джеро, 26-годишна, боса, застанала в центъра в традиционното за Индия облекло – salwar kameez и dupatta.

„Когато се обаждате в полицията, с полицаи на какво ниво ще искате да говорите?”, обръщаше се тя на хинди към присъстващите.

„Не трябва да се обръщаме към висшите офицери, а да търсим обикновените полицаи и отговорниците за поделението”, отговори младеж от Джипур.

„Провеждаме семинари съвместно с полицията”, каза Джеро. „Трябва да работим в по-тясно сътрудничество с тях. Какво друго?”

„Когато отидем в някое полицейско управление”, прибави един младеж от Калкута, „трябва да намерим някой полицай, който се вълнува от проблемите на децата и да започнем да работим първо с него,”

„Важно е да започнем първо да работим с полицаите, проявяващи загриженост към децата”, повтори Джеро.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.