Десет-девет-осем-линия за деца! 2 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

Конференцията бе обучителен семинар членове на екипи на Линия за деца, идващи от цяла Индия. Членовете на екипи са най-предната линия работници на организацията. Зад тях стоят социални работници, младежи, отговарящи на обажданията, осигуряващи информация на други деца от улицата, транспортиращи децата до приютите, болниците или полицейските управления, документиращи обажданията и работещи с партньори на Линия за деца, за да осигурят всички нужни услуги за търсещите помощ. Членовете на екипите не само вършеха голяма част от дейността на организацията, но и определяха нейните приоритети и политики.

„Какво правите в случай на болен от ХИВ или смъртен случай?”, попита Джеро. „Какво правите ако болницата откаже да лекува детето? Или ако полицията отказва да се намеси?”

„Полицейският комисар е член на Консултативния съвет на Линия за деца (САВ)”, обясни член на екипа от Нагпур. „Затова е по-лесно да се работи с тях.”

„Да! Да! Много добре! Всеки град има Консултативен съвет”, каза Джеро. „Това е една от най-важните характеристики на Линия за деца. Ако имате проблем, САВ може да ви помогне.”

„Помнете, прибави тя, говорейки бавно, Линия за деца не може да работи в изолация. Преди смятахме, че сме велики, че можем да се справим с всичко сами. Сега обаче знаем, че не е така. Създадохме САВ, за да улесним нещата. Те включват представители на правителството, здравния отдел, служители на железниците, полицаи. Ние работим с тях. Когато видят, че Линия за деца може да се справи с нещата, с които те не могат и че ние правим тяхната работа по-лесна, постепенно започват да ни сътрудничат.”

Джеро направи кратка пауза, за да позволи на участниците да осмислят казаното, след това продължи със следващия въпрос. „Какво правим в случай на злоупотреба с дете?”

„Спасяваме детето”, отвърна член на екипа от Мадрас (днес вече наречен Ченай).

„Първо гарантираме сигурността на детето”, съгласи се Джеро. „А какво правим с насилника?”

„Нашата цел е да спасим детето”, отговори пак същия човек. „Не е наша работа да се занимаваме с насилника.”
„Не!”, каза тя. „Трябва да се справим и с насилника!” Огледа хората наоколо, за да се увери, че разбират колко сериозен е въпроса. „Първо трябва да спасим детето и да го отведем на сигурно и безопасно място. После трябва да потърсим начин да подобрим положението и да му помогнем да се върне в семейството си. Според политиката ни домовете за деца са само краен вариант, ако всички останали възможности са изчерпани. Но трябва също така да гарантираме, че насилниците получават своето наказание. Дори и ако това означава те да бъдат вкарани в затвора. Нарушителите не трябва да бъдат оставяни да се измъкнат. И ще намерим начин детето да бъде компенсирано по някакъв начин. Като например откриване на паричен фонд на негово име. Нарушителят трябва да бъде принуден да плаща.”

„Линия за деца не е благотворително или социално дружество”, прибави тя. „Ние сме дружество за правата на децата. Ние не помагаме на „бедните” деца. Искам да премахна думата „беден” от речника ни. Ако следваме подхода на благотворителните организации, можем да просъществуваме и 50 000 години и пак да не успеем да променим нищо. Ние сме дружество за правата на децата. Линия за децата трябва да играе водеща роля в тази сфера!”

„Кое е най-важното нещо, което трябва да запомните за Линия за деца?”, попита тя, обръщайки се на 360 градуса.

„ВСЯКО ОБАЖДАНЕ Е ВАЖНО”, отвърнаха 80 гласа в едно.

„Всяко обаждане е важно”, отвърна Джеро като ехо.

„Може да ни се обади някое дете и да ни се стори, че само се шегува и си играе с нас”, каза тя. „Или пък да говори агресивно. Но това може да е само защото детето проверява дали бихме го взели насериозно и дали бихме се отнесли вежливо с него. Някой, който се обажда и просто ни затваря след това, може също просто да ни проверява.”

„И запомнете, прибави тя с усмивка, може да ви се обаждам и аз. Знаете, че понякога звъня, за да проверя как работи Линия за деца. Понякога се обаждам и почвам да говоря гневно или да обиждам, за да проверя услугите, които предлагаме, и хората често също ми отвръщат с обиди!”

Цялата зала избухна в смях.

„Така че следващият път, когато ви се обади някой гневен човек, помнете, че може да съм аз! И така, сега, продължи тя, какво е първото нещо, което правим, когато допуснем грешка?”

„ПРИЗНАВАМЕ СИ”, отговориха всички заедно.

„Да”, каза Джеро. „Признаваме си. Казваме на другите, че сме направили грешка и после я поправяме.”

„Проявявайте страст, прибави тя, но вземайте решения с ума си.”

„Помнете мисията ни: Детето е на първо място. Не работим за правителството. Не работим за някоя организация. Работим за детето. Детето е на първо място.”

Джеро направи пауза, за да позволи на хората да осмислят думите й.

„И така, по улиците има 400 000 силно уязвими деца”, продължи тя. „Това са децата, до които искаме да достигнем. Как ще достигнем всичките?”

„Трябва да им кажем”, отвърна представителя на Хидерабад.

Още едно момче от групата от Хидерабад, стоящо право, подпряно на пръчка, заговори: „Живял съм на улицата. Не искам и други деца да преживяват това, през което съм преминал аз. Затова казвам на всички деца, които срещна, за Линията за деца. Имам малка книжка, която винаги нося със себе си и всеки път, когато разкажа на някое дете за линията, го моля да се подпише в книжката и му давам наш стикер. Вече имам в книгата си 400 имена.”

Джеро вдигна ръце и започна да му ръкопляска.

„Трябва да стигнем до всички тези деца”, каза тя. „Но трябва да помислим как да го направим. Ще говорим за това утре сутринта. Не за професионалистите или за служителите. Този въпрос засяга само децата, които са живели на улицата и знаят какъв е живота там. Как ще достигнем до всички деца? Искам да си помислите за това тази вечер.

А сега е време за ядене.”

Цялата група избухна в ръкопляскания.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.