Десет-девет-осем-линия за деца! 3 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

След вечерята говорих с Венкахнабабу Видианагар, момчето с книгата с 400 имена. Той беше на 18 години. Накуцваше с единия крак заради детския паралич. Идваше от щат Андхра Прадеш в южна Индия и говореше телугу и за да мога да го разбера превеждаха първи на хинду, а после на английски.

Венкахнабаби е бил изоставен от родителите си, когато е бил на 13 години, защото били твърде бедни, за да се грижат за него. Една година живял по улиците на Хидерабад, чистейки обувки и работейки на една сергия за чай, където собственикът му позволявал да спи. След това заминал за Бомбай о се сприятелил с момчета, които живеели на ЖП гарата. Те му помогнали да влезе в приют за момчета. След като чул за Линия за деца, станал член на един от екипите на организацията и започнал да получава по 1200 рупии ($30) на месец. Парите харчел за „готини дрехи” и филми. Особено много му харесал Титаник.

Децата от улицата с схватливи и издръжливи, обяснява Джеро, но и много наивни. „Лесно е да бъдат манипулирани и носят в себе си здрава рицарска жилка. Младите момичета могат много лесно да ги прелъстят и да се оженят за тях, защото те изпитват силна нужда да бъдат обичани. Много от тях внезапно се женят и точно след девет месеца се появява и бебе. Постоянно напомням на момчетата в офиса, че не трябва да се женят веднага. Шегувам се, че направо ще ги убия, ако се оженят.”

Когато попитах Венкахнабабу дали поддържа контакт със семейството си, той ми отвърна не. След това ми разказа цялата история: няколко месеца по-рано един непознат човек го заговорил и му казал, че майката на Венкахнабабу е болна. Поискал му 800 рупии ($20) за лекарства. Момчето не поддържало никаква връзка с майка си още от деня, в който било изоставено, но въпреки това дало на мъжа 800 рупии. След това мъжът се връщал още два пъти и всеки път Венкахнабабу му давал още пари.

Още дузина членове на екипа се бяха скупчили около нас, докато разговаряхме. Когато попитах Венкахнабабу дали майка му е получила парите, той каза, че не знае. Никое от другите момчета не прекъсна Венкахнабабу, никой не му каза „Той те мами”, въпреки че тази мисъл премина през ума ми. Попитах го дали иска да види майка си. „Може да намина да я видя някой ден”, каза той. „Но само, когато се чувства добре. Страхувам се да я видя болна и на легло.” Стоеше с поглед, забит в земята, явно искайки да прекрати разговора.

Тогава заговори Дийпак Кумар. Той също бе на 18 години, израснал „някъде в Пенджаб” и избягал от дома си, когато бил на 10 след един побой от баща си. Озовал се на гарата в Делхи, където се сприятелил с няколко момчета, които го научили как да припечелва пари, събирайки продавайки бутилки и счупени стъкла. Един полицай го хванал и го отвел в дом за малолетни, чиито ръководител наказвал децата с бой с различни инструменти, включително стик за крикет. Дийпак избягал от там и се върнал на гарата в Делхи. Накрая един дружелюбен социален работник му помогнал да бъде настанен в по-добър приют. Дийпак смята работата си за Линия за деца за „важна и заслужаваща си”.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.