Десет-девет-осем-линия за деца! 4 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

През нощта всички се събраха на плажа за, както се изразиха момчетата, „културно събитие”. Небето бе обсипано със звезди, морските вълни се разбиваха в брега. Момчетата запалиха огромен огън. Всички се хванаха за ръце около него и започнаха да танцуват, въртейки се в кръг и преплитайки крака. Нямаше как да се измъкне човек, всеки страничен наблюдател веднага биваше сграбчен от безброй ръце и въвличан в кръга. Скоро танцът стана съвсем хаотичен, момчетата се блъскаха едно в друго и все повече се приближаваха към пламъците. Мигът бе толкова вълнуващ и те изглеждаха така безгрижни.

Джеро Билимориа израства във видно семейство на счетоводители в Бомбай. Баща й, Мехерван, счетоводител в производствено предприятие, бил предпазлив и консервативен човек. Майка й, Хомай, социален работник, занимаващ се с деца от бедни семейства в обществените училища, била предприемчива и свободомислеща. Джеро учила търговия и смятала да се насочи към кариера в сферата на счетоводството, но смъртта на баща й, когато тя била на 20 години, я накарала да преосмисли бъдещето си.

„Баща ми беше много мил човек”, каза ми Джеро. „Искрено вярваше, че човек трябва да се отдава изцяло. След смъртта му открих, че въпреки влошеното си здраве – имаше проблеми със сърцето и белите дробове – е помогнал на много хора, живеещи на улицата без да търси никакво признание за това, съвсем анонимно. Цели редици от хора идваха да изразят почитта си към него. Дори и майка ми не знаеше, че тайно е помогнал на толкова много души през годините.”

Джеро решава да се ориентира към социалните дейности. Записва се в Института за социални науки Тата (TISS), първият колеж за социални дейности в Индия. Там завършва следдипломната си квалификация, а после записва управление на организации с идеална цел в Ново училище за социални изследвания в Ню Йорк. В Ню Йорк Джеро участва активно в дейността на Коалиция за бездомниците, организация с идеална цел, която помага на хора, живеещи на улиците и в приютите. „Бях изключително впечатлена от духа на бездомниците и способността им да оцеляват”, спомня си Джеро.

През 1989г. тя се връща в Индия и в продължение на шест месеца пътува преди да се присъедини към TISS като преподавател. Част от студентите й започват работа като социални работници в приютите на Бомбай. Когато Джето ги посещава, бързо се привързва към децата, защото я привличат тяхната откровеност и издръжливост. „Децата от улицата са много силни и винаги казват, каквото мислят”, обяснява тя. „Когато са тъжни, веднага разбираш. Когато са весели или ядосани, ти го знаеш. Чувствата им са ясни и открити, но те не се вкопчват в тях.”
Децата се нуждаят от малки жестове на признание – усмивка или докосване – и много лесно могат да бъдат наранени, ако се отнасяш с пренебрежение към тях. Освен това са много горди. Много от децата на улицата работят усилено, за да издържат семействата си, живеещи в провинцията. Често се случва да казват на социалните работници: „Не ни съжалявайте. Знаем как да си изкарваме парите.”

Децата наричат Джеро „Диди”, галено обръщение към по-голяма сестра. А тя от своя страна изпитва нужда да ги защитава. Дава им домашния си телефон, за да могат да се свържат с нея при спешни случаи, но скоро започва да получава обаждания всеки ден. „Тогава разбрах колко много обичат телефона децата от улицата”, спомня си тя. Понякога децата се обаждали просто за да кажат „здравей”, друг път, защото се чувствали тъжни или самотни. Но когато обажданията идвали посред нощ, то било защото едно от децата е ранено, или болно, или жестоко бито от възрастен човек, нерядко полицай.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.