Десет-девет-осем-линия за деца! 5 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

Джеро открила, че понякога са нужни дни, за да успееш да окажеш на детето нужната подкрепа и защита. В Бомбай имало много агенции, работещи за децата, но те нямали нужните механизми, които да им позволят да работят заедно или да търсят съдействие от властите. Джеро се свързала с някои от организациите и им предложила да координира дейността им, но повечето не били особено ентусиазирани от идеята. „Все още нямаше подходящи условия за изграждане на мрежи от НПО, работещи заедно”, спомня си тя. „Или може би аз не съм била готова да се захвана с това.”

Вместо това през 1991г. Джеро основава организация, наречена Мелджол (Заедно), за да събере деца с различен произход, които да работят заедно, рамо до рамо, по различни проекти с ясни социални ползи: изграждане на детска площадка, почистване на училища, организиране на кампания против пушенето. „Целта беше да изградим у децата един алтернативен начин на мислене и да им помогнем да осъзнаят собствените си сили.”

И през 1993г. Джеро продължава да получава среднощни обаждания. Очевидно е, че децата се нуждаят от телефонна линия за спешни случаи и този път Джеро решава да опита да убеди полицията в Бомбай да създаде такава. След като полицията отказва предложението й, тя се обръща към правителствения отдел по телекомуникациите с въпрос дали има възможност за създаване на безплатен телефонен номер за деца в риск. Отидох в Отдела по телекомуникациите (DOT) и просто се помотах там, заговаряйки различни хора и питайки ги как може да бъде осъществена идеята ми”, спомня си Джеро.

По предложение на един от специалистите по връзки с обществеността на DOT, тя си урежда среща с изпълнителния директор. Заедно с нея е и Армаити Десаи, тогава директор на TISS. „Изпълнителния директор ни каза „Ще си помислим и ще се свържем с вас””, спомня си тя.

„Междувременно Джеро изпраща писма до служители на DOT в Бомбай и Делхи. С подкрепата на TISS искането й стига до Министерството на телекомуникациите. То изпитва съмнения, че децата биха използвали горещата линия. Но Джеро вече е провела собствено проучване по въпроса и почти всички деца от улицата казват, че биха използвали подобна услуга. „Днес в Индия има линии на спешни случаи за жени, за инвалиди, за наркомани”, обяснява Джеро. „Но през 1993г. идеята бе съвсем нова и непозната.”

Всъщност подобна идея е станала възможна само благодарение на три скорошни промени: (1) в големите градове на Индия са поставени множество публични телефонни кабини; (2) броят на организациите, работещи с деца многократно се е увеличил; (3) правителството приема идеята за партньорство с граждански организации.
Следващата стъпка според Джеро е да се подобри координацията. Стотиците организации за деца са разпръснати из града и не поддържат никаква връзка помежду си. Услугите, които предлагат се различават и като качество. Някои се справят отлично; други са некомпетентни; някои проявяват съчувствие; други злоупотребяват. За един социален работник, дори и на пълен работен ден, било много трудно да намери правилната организация, която да окаже помощ на дете в нужда. Как тогава с подобна задача би могло да се справи едно дете от улицата, един полицай или просто един загрижен гражданин? Това, което било необходимо, била система, която да позволи на всеки, натъквайки се на дете в риск, където и да е в Бомбай, да предприеме кратки и конкретни действия, с които да помогне.

Джеро наема екип студенти, които да съставят списък с всички организации в Бомбай, работещи с деца. В списъка влизат стотина организации, включително 24 приюта; организации, предлагащи правни, здравни, психологически и образователни услуги; организации, предлагащи рехабилитация за инвалиди, професионално обучение, лечение на зависимости и много други. След това Джеро организира срещи, за да насърчи участието им в една нова мрежа: Линия за деца.

Тя съставя бюджет и се заема да набере нужното начално финансиране. За първата година се нуждае от 250 000 рупии или $6000 за създаването на два кол-центъра с 15 служители. Първоначалната подкрепа идва от Тръста Ратан Тата и Фондация Грижа за Индия. През май 1996г. правителствения отдел по телекомуникациите дава на Линия за деца безплатен телефонен номер 1098. Месец по-късно линията официално стартира с мрежа от 14 организации.

За да разпространят информация за тази нова услуга, служителите на Линия за деца, членовете на екипи и доброволците, предимно деца от улицата, се насочват към ЖП и автогарите, бедните квартали, базарите и болниците. Организират панаири и занимания на открито. Окуражават младежите да раздават жълти стикери с изписан на тях номер 1098 и да тестват телефона, съобщавайки за налични проблеми. Обръщат се към порасналите деца с молба да научат по-малките. Джеро не била кой знае колко впечатлена от числото 1098, но децата я научили да го произнася като „десет-девет-осем-линия за деца”.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.