Що за майка си ти? 7 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

Един ден, докато Зекерес обикаля една държавна институция, вижда един човек с увреждания, който носи чаша. „Всеки би си помисли, че човек, който носи чаша, иска нещо за пиене”, обяснява тя. „Но тук, когато той подаде чашата на един от служителите, служителят си помисли, че това е нещо като игра и му я върна обратно. Продължиха да си разменят чашата и накрая мъжът се ядоса, стана агресивен и се наложи да му дадат успокоителни.”

Защо на служителя изобщо не му хрумва, че мъжът е жаден?

Защото служителят смята хората с увреждания за „изцяло различни”, смята Зекерес. „И когато помислих по-сериозно по въпроса, осъзнах, че контекстът изисква служителите да гледат на нещата точно по този начин. В противен случай как би оправдал факта, че хората с уврежданията са държани заключени без никаква свобода и право на личен живот?

Всички имаме едни и същи нужди. Но хората с умствени увреждания по-търдо изразяват чувствата си. Ядосват се, нещата се натрупват и в един момент избухват и всички си казват „О, те имат увреждания. Какво друго очакваш?”
Хората с увреждания предизвикват силни емоции и у околните. Зекерес открива, че много хора се чувстват неудобно в присъствието на Тибор. Някои се изпълват със съжаление. Други се отдръпват инстинктивно, сякаш увреждането му е заразно. Но Зекерес попада и на такива, които са естествено привлечени от компанията на Тибор. Те се отнасят към него с уважение. Това, което всички тези хора притежават, е емпатия, гъвкав ум и „голяма вътрешна сила.”

За всеки човек, работещ с инвалиди, това са важни качества, но държавните институции не ги вземат под внимание. Когато Зекерес набира „помощници” за Съюза, т.е. служители, които ръководят работните групи и помагат на хората с увреждания (самите те са избрали да ги наричат „помощници”), тя се ръководи от тези принципи, които за нея са по-важни от квалификацията, препоръките и опита. Всъщност Зекерес избягва да наема хора, работили в държавните институции, защото намира за прекалено трудно да промени отношението им към инвалидите. Тя открива и че са необходими педагози, социални работници и медицински служители, които да помагат при конкретен проблем, но не и в ежедневния живот на хората с увреждания.

„Радваме се много на факта, че всички тук са обикновени хора”, добавя Зекерес. „Хората с увреждания не се нуждаят от професионални грижи за извършване на някакви ежедневни дейности. Нуждаят се само от любов, нежност, някой, който да е до тях, подобно на майка или по-възрастна жена; някой, който обича да играе футбол с теб или да ти помага в някои неща.”

Почти всяко умение, включително езика на жестовете може да се усвои с времето, казва Зекерес. Но „голямата вътрешна сила” не може.

Нужно е да наблюдаваш нов служител само няколко дена, за да разбереш дали е подходящ за тази работа. Зекерес разработва специално три-седмично практическо обучение, последвано от три месечен изпитателен период, по време на който новите служители работят редом до по-опитните. Всеки ден те пишат доклад в свободен текст, описвайки работата си, а Зекерес ги следи, за да предвиди евентуалните проблеми, които може да възникнат.
Един ден примерно един от помощниците беше написал „Тази седмица Золи прекара три следобеда, гледайки телевизия, въпреки че обикновено не гледа толкова много”. Това изглежда просто като страничен коментар, но точно това търси Зекерес.

„Помисли си, казва тя на помощника, ако никой няма право да ти казва как да прекарваш свободното си време, защо ти да имаш право да казваш на другите как да прекарват своето?” И „предлагате ли им друга форма на развлечение освен гледането на телевизия?”

Една от проверките й се състои в това да види как помощниците реагират на грешките си. „Ако някой помощник допусне грешка, която повлияе на човек с увреждане, той трябва да му се извини. За някои хора това е много трудно. Но ако не се извинят, просто нямат място при нас.”

В края на трите месеца помощникът решава дали иска да остане и общността решава дали иска да го задържи.
„Хората с увреждания много добре усещат кога някой се опитва да упражнява контрол върху тях”, казва Зекерес.
В приюта в Гьод, Тибор първоначално е настанен в стая с още три други момчета. С времето стаята става все по-пренаселена и накрая в нея вече живеят девет души. Младежите рядко получават индивидуално внимание. Въпреки че в институцията има 200 служители, които се грижат за 200 инвалиди, повечето от служителите работят в администрацията, поддръжката и медицинските екипи. През деня един човек се грижи за 14 инвалиди, а през нощта на всеки 70 души се пада по един член на персонала. Мотивацията е ниска. Понякога целият дежурен персонал излиза на вечеря, заключвайки вратите на приюта. Един от служителите често дразни Тибор, като му казва, че майка му няма да дойде в деня, в който той я очаква. Когато Зекерес влиза в стаята на Тибор, го намира разплакан.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.