Що за майка си ти? 10 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

Едно от най-необикновените преживявания, които имах докато събирах материали за тази книга, бе посещението на центъра на Зекерес в Ксомор по-малко от час след като излязох от социалния дом в Пилисворосвар. Спомням си ясно как влязох в основната сграда и видях хора, облечени в дънки, панталони и ризи и всеки си вършеше своята работа, имаше си точно определена цел. Без пижамите и белите престилки беше трудно да различиш хората с увреждания от персонала. Сградата бе изпълнена с усещане за спокойствие и лекота. Един от служителите ми каза „Пространството е изпълнено с духа на Ерзи!” Имаше много слънчева светлина, пъстри цветове, растения и дори музика – в една от работилниците бе пуснато радио, от което звучаха популярни унгарски песни. Преди да бъде създаден центъра Зекерес отхвърля четири от плановете на архитектите. „Искам да бъде светло”, повтаря им тя отново и отново. И наистина е. Поглеждайки от единия край на просторното помещение през прозорците на отсрещната стена, човек вижда необятните житни ниви и селцето Ксомор в далечината.

Докато си водех подробни записки двама диджеи ме помолиха да се преместя, за да могат да внесат тонколоните и осветлението в дискотеката.

„Трябва да дойдете на партито тази вечер”, каза ми Зекерес. „Много млади хора от селото също идват.”

„И хора без увреждания идват в дискотеката?”, попитах.

„Разбира се”

„Как се разбират с хората с увреждания?”

„Много добре”, отвърна тя. „Ще видите сам.”

Но първо обядвахме в ресторанта. Пихме от чаши и ядохме от керамични чинии с прибори от неръждаема стомана, а не от пластмасови чинии и с тенекиени вилици. Седяхме в дървено сепаре, напомнящо университетски стол в някое градче от средния запад в САЩ. На бара предлагаха безалкохолни напитки, сокове и бира. На живеещите в центъра им се позволяваше да консумират алкохол при няколко условия: (1) ако пиеш лекарства, не може да пиеш алкохол; (2) не се напивай и (3) ако се напиеш, не причинявай щети.

„Обикновено не е проблем”, каза ми един от служителите. „А ако все пак възникне проблем обикновено става въпрос за член на персонала.”

На няколко маси през нашата четирима от хората с увреждания, живеещи в центъра тъкмо привършваха обяда си. Преводачът ми Золтан дочу двама от тях да обсъждат плановете си за вечерта.

„Направо на дискотека ли отиваш след работа?”

„Няма начин! Не мога да отида облечен с тези дрехи.”

Сред сградите имаше жилищни блокове, работилници, зала за срещи, оранжерия и две малки къщи. Навсякъде вратите бяха отворени. В работилниците хората отливаха свещи, украсяваха керамични сувенири, шиеха детски дрехи, завеси и възглавници. Хората с тежки умствени или физически увреждания, като Тибор, седяха около маси и сглобяваха различни неща – отделяха частите с различни форми, нареждаха ги на купчинки, сглобяваха ги и ги брояха. Отделните групи сглобяваха предпазни очила за солариум, фасунги за флуоресцентни лампи, закачалки за завеси. Навън част от инвалидите работеха в полето или в оранжерията.

Непознатите не бяха обект на особено внимание. Повечето от живеещите в центъра изобщо не ме забелязваха, но няколко човека ме попитаха какво правя. Когато им казах, че пиша история за Съюза двама души ми казаха, че преди са живели в други институции, които никак не са харесвали. Съюзът бил много по-добър според тях. Най-показателно бе това, че всички бяха погълнати от работата си.

В залата се срещнах с жена със забавено умствено развитие, който работеше в кухнята. Каза, че е прекарала години в различни институции.

„Тук се чувствам много по-свободна”, сподели тя.

„В какъв смисъл по свободна?”, попитах.

Обясни ми, че всеки път, когато й се прииска, може да слуша музика. Може да посещава приятелите си. И когато иска да излезе, не трябва да предупреждава никого или да се връща в точно определен час. Спестяваше пари, за да се премести в апартамент извън Съюза.

Заедно със Зекерес посетих и няколко апартамента. Тя почука на първата врата и попита „Може ли да влезем с още няколко гости?” Отговорът беше едно грубо „Не искам никакви гости.” Приближихме се към съседната врата, но още преди да почукаме един минаващ наблизо служител ни предупреди, че обитателят на апартамента е с приятелката си. Почукахме да следващата врата.

Там ни посрещнаха двама мъже на около 20 години. И двамата имаха средно ниво на умствена изостаналост. Беше края на работния ден и двамата пушеха цигари и слушаха Ролинг Стоунс.

Влязохме в още няколко стаи. Във всеки апартамент имаше по един, двама или трима души, а според Зекерес на всеки човек се падаха по 22 квадратни метра, почти четири пъти повече от законовия минимум. Голяма част от мебелите бяха от дарения. Апартаментите бяха украсени със семейни снимки и плакати на филмови звезди или пейзажи, което силно контрастираше с анимационните патенца и кончета от стените на Пилисворосвар.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.