Що за майка си ти? 9 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

Зекерес изгражда ясни правила за организациите, с които Съюза работи. Всяка група, търсеща подкрепа от него може да изгражда центрове както намери за добре и да работи в която и да е сфера, която смята за подходяща. Но основната им цел трябва да е да помогнат на хората с увреждания да живеят възможно най-независимо и интегрирано в рамките на обществото. Центровете трябвало да бъдат ориентирани към хората с увреждания, а не към служителите, което означавало, че нуждите на инвалидите винаги трябва да стоят на първо място.

Най-важното качество, което трябвало да притежава всеки човек или група, желаеща да създаде подобен център, била „искрената отдаденост”. „Те трябва да се нуждаят да направят това”, казва Зекерес.

Между 1994 и 1996г. Зекерес помага за основаването на седем подобни центъра в Унгария. От началото на 1994г. тя започва да помага и на част от хората с по-леки увреждания да се подготвят за самостоятелен живот в обществото.

Това е изцяло ново предизвикателство. Първият човек, който се опитва да живее самостоятелно, не успява да се адаптира и в крайна сметка се връща обратно в Центъра. С времето Зекерес разработва модел, при който един човек с увреждания започва да живее с двама души без увреждания, примерно колеги, роднини или помощници, които от своя страна получават обучение, съвети и подкрепа от Съюза. След време част от тези хора си намират работа извън съюза в ресторанти, кухни, закусвални или обществени перални.

С разширяването на мрежата на Съюза, Зекерес разбира, че за да окаже влияние върху цялата система, ще е нужно нещо повече от една разпръсната асоциация от центрове. Дори с нарастването на подкрепата за дейността на Съюза от страна на защитниците на правата на хората с увреждания, много здравни служители не са особено впечатлени от него. Зекерес получава обвинения, че е аматьор, който се бърка в неща, в които не е компетентна. „Те не представяха никакви аргументи срещу моята идея”, спомня си тя. „Вместо това просто казваха „Какво знаеш ти? Не си професионалист. Ти си просто родител.”” Зекерес разбира, че за да промени мнението на хората, трябва да покаже, че може да ръководи институция, ориентирана към живеещите в нея и в голям мащаб.

През 1997г. Зекерес получава обаждане от Джоди Йенсен, представител на Ашока за Унгария. Ашока наскоро е започнала работа в Централна Европа и организацията е избрала ограничен брой социални предприемачи от Унгария. Когато Йенсен, която също има дъщеря с увреждания, посещава центровете на Зекерес, тя е изумена от постигнатото. „Повечето хора чакаха да дойдат политическите промени, за да се заемат с нещо подобно”, спомня си Йенсен. „Но Ерзи беше започнала още преди Прехода. Не е можела да чака. Трябвало е да си изгради стратегия, за да осигури нормално бъдеще за сина си.”

„Да бъдеш социален предприемач в Унгария в ерата на комунизма и то в сфера като оказване на помощ на хора с увреждания – това е направо изумително”, добавя Йенсен.

Възползвайки се от стипендията на Ашока и от субсидиите за наемане на работа на хора с увреждания, които правителството отпуска благодарение на глобите, които налага на компаниите, които не наемат достатъчно инвалиди, Зекерес започва да реализира своята визия за изграждане на цялостен комплекс, в който ще живеят и работят стотици хора с увреждания. В комплекса ще има апартаменти, работилници, оранжерии, ресторант и дискотека.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.