Що за майка си ти? 11 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

Онази нощ, дискотеката на Съюза бе тъмна, а музиката силна и с високи басове. Танцуващите бяха осветени от пъстроцветни светлини. Мъж в инвалидна количка се поклащаше в такт с музиката. По-стеснителните наблюдаваха от разстояние. Една от служителките се опитваше да привлече някои от тях към дансинга, докато друга се измъкваше от прегръдките на мъжа, който от няколко песни насам все искаше да танцува с нея. Потърсих с поглед Тибор, но ми казаха, че той е дошъл е дошъл по-рано и вече си е тръгнал.

Няколко тийнейджъра от Ксомор бяха оформили малка групичка пред дискотеката, сякаш се готвеха да нахлуят на чужда абитуриентска вечер. Не танцуваха и не общуваха с хората с увреждания, но и доколкото успях да разбера не ги зяпаха. Просто бяха излезли в петък вечер. Попитах ги какво мислят за дискотеката.

„Добре е”, каза един от тях, свивайки рамене. „Готина е.”

Ресторантът в другата зала беше препълнен с хора. Във всяко сепаре имаше по пет-шест човека. Въздухът бе изпълнен с цигарен дим. Много от хората разговаряха, използвайки езика на жестовете. Забелязах няколко човека, които пиеха бира, но на бара се поръчваха най-вече сода и ядки.

Пред дискотеката срещнах Кати Магони, която всички наричаха „Smiley” и двете й дъщери на тийнейджърска възраст.

Магони беше една от най-известните помощнички в Съюза. Беше в него вече шест години, а преди това е работела в пекарна. Научила за Съюза в агенцията за безработни. „Първия ден, когато дойдох тук, един мъж със средна степен на увреждане ме заговори и не спря да ми говори в продължение на четири часа. Чувствах се така, сякаш някой е изсмукал целия ми мозък. Докато вървях към нас си мислех за това какъв късмет имат децата ми, че са родени без увреждания. В същото време знаех, че по всяко време всеки от нас може да се превърне в инвалид.”
Работата на Магони е разнообразна: помага на хората с увреждания да се мият и обличат, да решават лични и сексуални проблеми или проблеми, свързани с работата, придружава ги при посещение на лекар или ги води на кино, или просто разговаря с тях за живота, за страховете и мечтите им.

„Целта ни е просто да помагаме”, казва тя. „От каквато и помощ да се нуждаят, ние им я осигуряваме. А когато не се нуждаят от помощ, не се намесваме. Не унижаваме хората като вършим вместо тях неща, с които могат да се справят и сами. Какъвто и да е проблемът – личен, сексуален, каквото и да било – ние можем да помогнем, защото сме много близки с тези хора. Но всичко е само в рамките на това, от което се нуждаят хората с увреждания. Вероятно хората, които приемат и харесват подобна работа, вътрешно усещат нещата и са на същите вълни.”

„Няма лесно решение”, добавя тя. „Трябва да си тук и да опознаеш всички. Най-важно е да установиш стабилна връзка с тях. Повечето от тези хора с години са живели в институции в среда, в която не са имали никакви стимули, а нуждите и желанията им са били напълно потиснати. Доверието се изгражда бавно. Човек трябва да е търпелив.”

През по-голяма част от времето Магони намира работата за приятна. „Ако дойда тук в не особено добро настроение, до края на деня обикновено вече ми е минало. Това е заради откритостта тук. Хората с уреждания са способни да обичат силно и да изразяват обичта си. Те не страдат от задръжките и предразсъдъците на обикновените хора.”

Но тук не е за всички, добавя бързо тя. „По-голямата ми дъщеря, която е на 18, приема факта, че работя тук, но казва, че самата тя би полудяла, ако трябва да живее в подобна обстановка. По-малката ми дъщеря се чувства много по-добре тук. Казва, че иска да научи езика на жестовете.”

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.