Що за майка си ти? 12 (Как да променим света)

Как да променим света е книга за социално предприемачество на Дейвид Борнщейн.

Между 1997г. и 2001г. Зекерес основава в Унгария още 13 подобни центъра. Към 2001г. в Центъра в Ксомор вече живеят и работят 300 души с увреждания. Близо половината от тях имат множество увреждания. Зекерес поддържа съотношението между помощници и инвалиди 1 към 6.

Съюзът вече не среща никакви трудности при намирането на поръчки. Зекерес прекарва по-голяма част от времето си, изграждайки средно управленско ниво, обучавайки други участници в мрежата и отзовавайки се при различни спешни случаи, включително неочаквани законодателни промени, които често усложняват или пречат на дейността й.

Много международни организации оказват подкрепа на Зекерес. През декември 1999г., например, специалисти от Европейската комисия посещават Унгария, за да направят оценка на домовете за хора с психически увреждания. Унгария се опитва да влезе в Европейския съюз и за целта спазването на човешките права трябва да отговаря на поставените условия. Едно от изискванията е леглата, подобни на клетка, като това в Пилисворосвар, да бъдат незабавно премахнати. Комисията настоява Унгарското правителство незабавно да предприеме действия за подобряване на условията в приютите и да осигури на живеещите тях по-голяма свобода, включително и правото да се обличат както те решат. (Унгария не е единствената страна, в която държавните приюти за хора с увреждания не отговарят на минималните изисквания. Много домове за психично болни в Ню Йорк също са „изпълнени с мизерия, пренебрежение и ужасяващ хаос и злоупотреби.”

През май 2000г. Арпад Гонз, президент на Унгария, връчва на Зекерес отличие за това, че е подобрила условията на живот на хората с увреждания. Унгарското Министерство на здравеопазването редовно сключва договори за услуги със Съюза и включва Зекерес в консултациите при разработването на проектозакони. Директорите на различни здравни институции посещават редовно Съюза, за да научат повече за начина му на работа. Зекерес си сътрудничи с организации, подпомагащи хората с увреждания, от Австрия, Холандия, Русия и Великобритания.
Въпреки натиска на ЕС и признаването на значимостта на дейността на Съюза от страна на Унгарското правителство, Зекерес се съмнява, че държавните институции ще се променят в близко бъдеще. Тя вярва, че хората, които ги управляват, са прекалено привързани към миналото, за да се променят. „Най-трудното нещо за тях е да приемат, че вижданията за собствената им роля са погрешни”, обяснява Зекерес. „Има огромна съпротива срещу това. Толкова е трудно да се откъснеш от познатото усещане за контрол. Хората смятат откритите и отворени институции, като Съюза, за огромен риск и отговорност. Много медицински сестри предпочитат да се отнасят към хората с увреждания като към техни подчинени, защото смятат, че ще е много по-трудно да се грижат за тях, ако ги приемат за равни. Непрекъснато трябва да доказваме, че нашият подход, който е изцяло ориентиран към хората с увреждания, работи. Едва когато в университетите започнат да преподават неговите принципи, хората ще му повярват истински.”

Зекерес предполага, че ще са нужни десет години, за да могат специалистите по психически заболявания най-накрая да се откажат от вкарването на болните в държавни институции. Следващото предизвикателство ще бъде да се преодолее убеждението, че хората с увреждания трябва да бъдат държани встрани от обществото.

Като част от този процес, служителите и живеещите в Съюза, отделят процент от спестяванията си за закупуване на собствени апартаменти. „Моята идея е следната, обяснява Зекерес, вървите по някоя улица и примерно във всяка пета къща може да живее човек с увреждания. И той да е просто част от обществото.”

Много хора обаче, включително и роднини на хора с увреждания, не приемат тази идея за пълна „социализация” и „интеграция”. Например, когато хората с психически увреждания изразят желание да сключат брак, семействата им често се противопоставят. Идеята хората с психически проблеми да имат деца е още по-противоречива. Когато посетих Центъра, се срещнах с шест деца, които живееха с родители със средна степен на увреждания. Според държавата хората с увреждания са негодни да бъдат родители. Но това убеждение идва от държавните институции. „Не насърчаваме хората да си имат деца”, казва Зекерес. „Но ако все пак решат да предприемат тази стъпка, им осигуряваме консултация със специалист по генетика и им помагаме да обмислят внимателно въпроса от всички възможни гледни точки.”

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.