Реч на Медха Маткар – част 2

Реч на Медха Маткар при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1991

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Правителството продължи да прибавя нови временни принципи и разпоредби към първоначалното си решение, приемайки, че местните жители с готовност ще се преместят да живеят другаде. Но то никога не направи оценка на мащаба на това изселване, никога не направи планове за осъществяването му. Дори и днес едва 150 000 хиляди души се признават за изселени, докато истината е, че поне още 200 000 са засегнати от строежа на канали, инфраструктура, буферни зони и залесяване, които също са част от SSP.

Екологичната оценка на проектите също е далеч от реалността. Твърди се, че проучванията се проведени едновременно и Министерството на околната среда и горите трябваше да обяви това за неприемливо и да отмени условното разрешително, дадено на проекта.

Как може един проект да бъде определен като „полезен” след като тези предварителни условия към оценките не са спазени? Пълните с тиня резервоари и наводнените буферни зони около други язовири в Индия са свидетелство за бъдещето, което очаква SSP, ако проектът бъде изпълнен по този начин – без надеждни проучвани и с лошо планиране. Кой ще плати цената?

И за кого ще за ползите?

Каквото и да твърди правителството и Световната банка, целта на този проект не е да утоли жаждата на жителите на Сауращара или Куч. Твърденията за осигуряване на питейна вода за главоломно нарастващия брой селища (от нула те изведнъж станаха осем хиляди!) просто не са верни. Планът как ще се случи това и бюджетът за осъществяването му не са част от проекта за строежа на язовирната стена. При оценката на потенциала за напояване, трябва да се вземе предвид, че притока на вода към Нармада ще спадне с 15%, от което най-много ще пострадат насажденията от захарна тръстика, които носят и най-много приходи. Какво ще получат тогава засегнатите от сушата райони в Гуджарат? Ще са им нужни 17 години, за да осъзнаят, че индустриалците и земевладелците в „главния коридор” на Гуджарат са им отнели техния дял, а пресъхналите земи не могат да бъдат поляти със светена вода.

Това е само част от неизказаната истина за „мечтата на един живот”, в която непрекъснато се опитват да убедят обикновените хора. Полагат се непрекъснати усилия въпроса около строежа на язовира да се политизира, както от страна на нашите банкери, така и от световните заемодатели, които се наричат не просто Банка, а Международна банка за възстановяване и развитие. От 1979г. насам Световната банка не само подкрепя малки проекти, но и така изгражда легитимност и доверие не само към себе си, а и към множество многостранни и двустранни агенции. Без съмнение тя е изчислила, че възвращаемостта от проекта ще е 13%, но анализа на риска сочи, че чистите ползи ще клонят към нула.

Банката постави принципи и правила, а след това промени крайните срокове, за да може да не следва същите тези правила. Тя все сочеше към докладите за мониторинг, докато един ден не се оказа, че те съдържат информация, която я злепоставя.

А проектът продължава… дори и когато официалните власти отменят санкциите, които трябва да бъдат наложени, дори и когато се води независимо разследване, инициирано от Световната банка, дори и когато хората от долината са готови по-скоро да умрат, отколкото да се изселят… До момента са изхарчени едва 10% от невероятните 120 000 милиона рупии, предвидени за проекта и смъртоносният капан вече е заложен. Но все още има надежда за спасение. Все още не е прекалено късно. Ако правителствата и министрите, то поне обикновените хора нямат друг избор, освен да спрат, да се вслушат и да действат.

Днес все още пее гласът на борбата; утре ще се чува само звънът на траурните камбани.

Днешният свят е изправен пред една все по-остра криза. В продължение на десетилетия няколко доминиращи държави и малък елит във всяка развиваща се страна са владели света и са експлоатирали човешките и природни ресурси за своя изгода. Днес потиснатите и лишените започнаха да надигат гласа си по въпроси, които не са пряко свързани с непосредственото им оцеляване.

Без съмнение проблемите и борбите са тема на множество доклади и ще намерят своето отражение и в конференцията на ООН през 1992г. Но въпреки тази суперструктура, реалността ни кара не просто да се тревожим, но и да губим търпение.

Какво си причини Индия, следвайки сляпо модела на западната икономика и политика? Унищожихме над 50% от земите си, които загубиха своето плодородие, поради прекомерната употреба на торове и пестициди.

Богатството на горите ни спадна до по-малко от 10% от сушата. Всичко това води до неизбежни икономически последици, които засягат най-бедните и потиснатите. Именно те се сблъскват с неочакваните странични ефекти от така нареченото „развитие”, което уж беше в името на справедливостта и равенството.

Но растящият ни БНП не отразява тези загуби и щети. Ненапояваните земи и незиползваните язовири се „използват” от правителството и заинтересованите заемодатели. Но само ние, жителите на Индия, знаем как и защо много от обещаните схеми за питейна и поливна вода или спират да функционират, или носят ползи само за „неприоритетните” луксозни индустриални отрасли. Списъкът ни със селища, които нямат достъп до вода, обаче, продължава да нараства. Още няколко десетилетия ще можем да се хвалим, че произвеждаме достатъчно зърнени храни. Но в същото време ни е срам да обявим официалните данни за починалите от глад.

Очакваме с нетърпение 21ви век, но не и милионите жадни и гладни хора, които този век ще донесе. Индия има все повече 5-звездни хотели, но и все по-голям брой гладни деца, които би трябвало да стоят в основата на нашето бъдеще. Подобна е реалността в почти всяка страна от Третия свят, включително и в Южна Америка. Всички сляпо очакват да ги огрее късметът, наречен развитие и модернизация. Но единственото, което ще получат са все по-големи заеми от Световната банка и МВФ; заеми, които след това ще трябва да връщат.

Ако наистина ни е грижа за ценности, като равенство и справедливост, всичко това трябва да се промени. Едва когато по-голяма част от народа е нахранен и облечен, ще можем да мислим за своите приоритети и да поставим тях на мястото на моделите, които Западът се опитва да ни налага. Тези западни модели включват обезчовечаване и пълна зависимост от машините, все по-дълбока пропаст между хората и природата; експлоатация на своите и чуждите природни ресурси и превръщане на цялата земя в бунище. Тяхното неуважение към коренното население трябва да се помни, особено днес, когато се навършват 500 години от завладяването, а не откриването, на Америка. Колониалните и неоколониалните амбиции на някои хора продължават да вредят на развиващите се държави, чрез погрешните политики на оказване на международна помощ. Многостранните агенции подпомагащи мега-проекти, нансят само щети, като понякога използват за това дори и сферата на образованието.

Единственият ни шанс е дадем ново определение на думата „съвременност” и да си поставим нови цели за развитие, защото устойчивото развитие не се отнася само до околната среда, но и до изграждането на едно устойчиво, равнопоставено и справедливо общество, основаващо се на хармония и взаимно уважение както между хората, така и между хората и природата. Нямаме право да проявяваме нито политическа навиност, нито апатия, нито да си играем с невидимата ръка на свободната икономика.

Трябва да достигнем до жертвите на развитието, да ги активизираме и да ги организираме в едни неправителствени движения, способни да влияят върху политиката на страната. Тези движения ще се основават на властта на хората и ще бъдат носители на една нова идеология и съзнание, което може да бъде наречено Природен демократичен социализъм.

Не само зелените, а зелените и червените идеи взети заедно, могат да ни посочат правилния начин на живот. Техните семена са все още живи в много племенни общества, които сме длъжни да спасим от унищожение. Ако искаме светът да оцелее, тези хора трябва да кажат „НЕ” на злоупотребите с природните ресурси и културното им богатство. Стрелите и лъковете не помагат. Ненасилствената съпротива срещу мега-проекти, подобни на Нармада, и превръщането на душите ни в оръжия, защитаващи начина ни на живот, са нашият скромен опит да спасим не само вечната Долина, но и човечеството.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.