Духовност и пари 1 (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

Не си събирайте съкровища на земята, (…)
но събирайте си съкровища на небето, дето
ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не
подкопават и не крадат; защото, дето е
съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.
[Мат. 6:19-21]

В Евангелието от Лука е описана сцената на едно от
изкушенията на Иисуса Христа от първосвещениците и
книжниците. Като се страхували открито да посегнат на
Месията, те „изпратиха съгледвачи”, които задали на
Иисуса следния въпрос: „…позволено ли е нам да даваме
данък кесарю, или не? А Той, като разбра лукавството им,
рече им: що Ме изкушавате? Покажете Ми един динарий:
чий образ и надпис има? Те отговориха: на кесаря. Той им
рече: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието
Богу.” [Лук. 20:22-25]
Именно по този начин Господ предлага да решим
проблема за духовността и парите – проблем, който е
вълнувал човека в продължение на не едно хилядолетие и
който се възправя особено остро в днешното време,
представляващо преходен период към Ерата на Водолея и
наричано в християнската традиция Апокалипсис или
Армагедон, а на Изток – Кали-Юга, Черна Епоха. Още
Вишну Пурана, която е на няколко хиляди години, дава
следната характеристика на нашето време: „Имуществото
ще стане единствено мерило. Богатството ще бъде
причина за поклонение.” (цит. по [6, с. 76])
В по-широк смисъл проблемът за парите – това е не
само въпросът за богатството, колкото проблемът за
отношенията, в съзнанието на човека като микрокосмос,
между неговия духовен свят и неговия бит, материалната
страна на живота. Да намерят златната среда между
материалното и духовното са се опитвали редица дейци на
философията, религията, науката, изкуството. Нека си
спомним такива произведения на художествената
литература като романа Престъпление и наказание на
Фьодор Достоевски, комедиите Сто хиляди и Стопанин на
Иван Карпенко-Карий, комедията Венецианският
търговец на Уилям Шекспир, пиесата Скъперникът рицар
на Александър Пушкин, повестта Гобсек на Оноре дьо
Балзак, драмите Живогълтачът, или Паякът и Олеся на
Марк Кропивницки, комедията Скъперникът на Жан-
Батист Молиер, поемата Мъртви души и повестта
Портрет на Николай Гогол, новелите Огърлицата,
Милион, Плетачката на столове, Ръка на Ги дьо Мопасан
и др.
Няма да се опитваме да обхванем необятното и не
поставяме пред себе си задачата да създадем еликсир
срещу бацила на Златния Телец. Всеки човек с Божия
помощ създава този еликсир за себе си индивидуално.
Бихме искали само да споделим някои мисли на тази тема,
възникнали у нас по пътя на търсенето на Истината.
Преди всичко да определим какво именно разбираме
под думата духовност. Съществуват много определения,
които в различна степен успешно или неуспешно
дефинират този термин. В нашето схващане духовността
започва с преодоляването, от страна на съзнанието, на
чувството за егоцентризъм, за „духовно собственичество”,
и влизането на това съзнание в Йерархията на Силите на
Светлината като сътворец, „създаден по образ и подобие на
Господа Бога”, Върховния Творец. Естеството на Бога –
това е всеобемаща и всепроникваща Любов и процес на
сътворяване-раждане на все по-ново и по-ново, все по-
съвършено и по-съвършено, възлизащо на нови висоти на
хармония. Развитието на съзнанието позволява на човека
да стане сътворец-помощник на Демиурга: неслучайно
името человек означава „чело-съзнание, вървящо през
вековете-вечност”1. За развитието на съзнанието
способства материалният свят, в който то се въплъщава. А
материалният свят – това е преди всичко светът на
формите, в които са затворени частиците дух (душите,
всяка от които притежава свое индивидуално съзнание).
Именно отношението на всяка душа към коя да е друга
душа, група от души или към всички души, взети заедно,
към макрокосмоса, определя както нивото на нейното
съзнание, така и това, към лагера на кои сили – светлите,
тъмните или сивите – принадлежи тя.
Различията между трите духовни лагера се определят
не само от наименованията и „цветовата характеристика”,
но и от вътрешното устройство както на самите лагери,
така и на отделните им представители. Така, за лагера на
Силите на Светлината е характерно чувството на духовно
равенство между душите независимо от това, на какво
йерархично ниво се намира съзнанието на всяка от тези
души. Всички взаимоотношения в този лагер се изграждат
върху принципите на целесъобразността и свободната воля
на всяка от братските души. Всяко съзнание твори на
своето ниво, като доброволно внася своята лепта за общото
дело на еволюцията на макрокосмоса-Вселена.
Отношенията в лагера на тъмните сили представляват
пълна противоположност на отношенията в предишния
лагер и са построени върху насилието, желязната
дисциплина, безпрекословното изпълнение на заповедите
на висшестоящия йерарх и забрана на личната инициатива
и творчеството. При това съзнанието на всеки от
представителите на този лагер се стреми да погълне-всмуче
в себе си всички останали души, да ги притежава, като по
този начин стане единственото и най-огромно „аз” в цялата
Вселена, като подчини на себе си и Върховния Творец.
Лагерът на сивите – това е по-скоро не лагер, а
сборище от души, към които спадат и повече от 9/10 от
човешките души. Съзнанието на сивите1 е близко до това
на тъмните по потребителството и желанието за
притежаване, но се различава по стремежа да се избяга от
каквато и да било отговорност. С други думи, това е
сборище от „професионални предатели”, които само чакат
удобен момент да заграбят нещо, но същевременно не
искат да рискуват нищо.
За принципите на изграждане на трите лагера добре е
написал изтъкнатият руски духовидец Даниил Андреев
(1906-1959) в своя фундаментален труд Розата на Света в
главата Произходът на Злото. Мирови закони. Карма
[2, с. 85-91]. Ние ги споменаваме, за да ни бъде после по-
лесно да изложим отношението на представителите на тези
три лагера към материалния свят и в частност към парите.
Още през VI в. пр.н.е. изтъкнатият древнокитайски
философ Лао Дзъ формулира следния духовен принцип:
ние владеем само онова, от притежаването на което сме
се отказали. В книгата Дао дъ Дзин този мъдрец казва:
„Няма по-голям грях от желанието, няма по-голямо
проклятие от недоволството, няма по-голямо нещастие от
това, да искаш нещо за себе си. Ето защо онзи, който знае,
че достатъчното е достатъчно, винаги ще има достатъчно”
(стих 46). Римският стоик Епиктет е считал за свободен
само онзи човек, който желае единствено онова, което
може да получи. През XVII век английският философ Джон
Лок наричал „свободен” човека, който умее да управлява
своите страсти.
С други думи казано, ние имаме само онова, към което
не сме привързани, и което, притежавайки го физически, не
се боим да изгубим, а не притежавайки го физически, не
изгаряме от страстта да го придобием. Именно този
принцип дава според нас ключа към разбирането на
проблема за парите. Един от крайъгълните камъни на
същността на тъмните е чувството за собственост1, което и
представлява проявление на желанието за притежание –
подчиняване на дадена душа, затворена в някоя от
формите, на своята лична воля.
Съзнанието, вървящо по пътя на Светлината, не е
привързано към нищо, защото се доверява на Божията
Воля и знае, че Бог, когато е нужно, ще му даде всичко
необходимо за неговото по-нататъшно развитие, а онова,
което вече не е нужно – ще предаде на онези съзнания, на
които то ще бъде необходимо за настоящото им ниво на
развитие. Докато съзнанията на тъмните и сивите се
стремят към натрупване на все по-голямо количество
форми и поробване на затворените в тях души: разликата е
само в това, че тъмните го правят по пътя на откритото
разбойничество, а сивите – предимно по метода на
кражбата. А парите, които първоначално са възникнали
като своеобразен еквивалент на труда, на разхода на
физическа и психична енергия за изработване на стоката,
опосредствано способстват за постигането на тази цел на
притежаване-поробване.
Струва си да отбележим, че парите сами по себе си
притежават определена магическа сила, която на първо
място е насочена към разпалване на страстта за притежание
у сивите и нападение, с използване на малодушието и
предателството на тези сиви, срещу лагера на Силите на
Светлината. Като пример можем да вземем серията книги
Мисли и забогатявай, които не предлагат на човечеството
нищо друго, освен занимание със сива магия.
Човекът е поискал да притежава определена сума пари
или някаква вещ и започва постоянно да мисли за нея, като
насища създадената от него мисъл-форма с еманациите на
своята психична енергия.
Отваря се енергиен вихър, чиято сила нараства според
това, как човекът го подхранва с все нови и нови психо-
енергийни еманации.
На определен етап силата на вихъра става достатъчна,
за да засмуче той онова, което неговият създател е пожелал
да притежава: духът от бутилката излиза, за да изпълни три
желания (= пробив на трите слоя на аурата на създателя на
такава мисъл-форма) и да стане притежател на душата на
нищо неподозиращия „самоук маг”. При това създаденият
от него вихър всмуква, отнема желаното от онези, които го
притежават физически, но имат по-малко сили от силите на
вихъра.
Самият създател на вихъра като че не е виновен за
случилото се: той не се е стремил да отнема нищо от никой
конкретен човек и като че ли не е отнемал (както на него
му се струва и както изглежда на непосветения човек), а
жадуваната от него вещ „сама” е дошла при него. Но
такова „очевидно” оправдание не е нищо друго, освен
фикция, която съвсем не освобождава крадеца от
възмездие: тъмните само временно отсрочват обратния
удар. И колкото по-дълго този удар остава ненанесен,
толкова по-силен и по-неочакван ще бъде той
впоследствие: да си спомним известната на всички
поговорка „Когото Бог обича, него повече наказва”,
изкривено разбирана от повечето хора. Върху чистата
повърхност веднага става видимо всяко петънце и е по-
лесно то да бъде отстранено, а върху мръсната – едно
петно повече или по-малко не се забелязва и за да бъде
очистена тя, са необходими много повече сили и време,
отколкото за леко зацапаната повърхност.
След първата победа-придобивка на начинаещия сив
маг неговата сила нараства и възниква желанието за
притежаване на нещо по-голямо, отколкото е пожелал
първия път. Идва втората, после третата „победа” и злият
дух влиза в душата му. Способността му да концентрира
своята психоенергия-воля и да се съсредоточава върху
мисъл-формите нараства. Сивият маг усеща усилване на
своята магическа сила и се решава вече на открит грабеж,
превръщайки се в черен…
По този начин се извършва поетапно така наречената
„продажба на душата”. При това мракът използва сивия
маг като своеобразна врата за внедряване в сферата на
хората, прави от него Юда-предател – та нали тъмните не
могат да се внедрят непосредствено в човешката сфера и
им трябва някакъв посредник, който да „отвори нощем
вратите на врага”, като се продаде за 30 сребърника.
Наистина паричната сума или нейното вещево
съответствие няма задължително да съответстват на
назованата сума, станала вече нарицателна, а ще се равнява
на величината, която по определен начин е съизмерима с
потенциала и нивото на съзнание на предателя и за която
той самият е съгласен да се „продаде” (при това, нека
отбележим, винаги оставайки измамен).
Когато говорим за парите, трябва да отбележим, че те,
бидейки рожба на размяната на една стока за друга
(бартер) – създадени за облекчаване и ускоряване на
размяната, – след време са станали едно от най-важните
средства за подмяна: първоначално относително
равностойната размяна се превръща в измама-подмяна.
Ще поясним как става това. Парите са възникнали на
определен етап от размяната-търговия като своеобразна
парична стока: първите пари са били изработвани от
благородни метали (злато и сребро), които сами по себе си
били стока. Според свидетелството на Херодот и други
древни автори изработването на първите монети1
започнало в малоазийската страна Лидия през VII в. пр.
н.е., като материал за тях служел електронът – сплав от
сребро и злато. След няколко десетилетия започнало
монетосеченето в гръцкия град Егина. От Лидия и Егина
монетите бързо се разпространили из цяла Гърция, в
нейните колонии, в Иран, а след това у римляните и сред
славянските племена [5, с. 110]. Монетите от благородни
метали били точен изразител на природата на парите:
монетата притежавала едновременно и парична, и стокова
стойност.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.