Хоро (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

На певеца Илия Луков

Хоро е названието на български народен танц, който
навярно може да се счита в известна степен за танцовия
символ на този народ. Нямайки възможност засега да се
запознаем с етимологията на тази дума, можем обаче да
изразим догадката, че тя преди всичко е свързана с др.гр.
дума хорея. С нея в Древна Елада първоначално се е
наричала съвкупността на поезия, музика и танц – както
твърди изтъкнатият изследовател на древногръцката
култура Фаддей Зелинский1 – „триединната зараждаща се
клетка-ядро” на по-късно обособилите се изкуства. С
времето това название като че ли се е разклонило в своето
значение и се е утвърдило и за играта (хореография, хоро,
хоровод), и за една разновидност в съчетанието на поезия и
музика – колективното (хоровото) пеене.
Иска ни се да поставим ударение на първоначалното
значение на думата хорея: вероятно като отглас на
древното триединство в нейното значение българите и сега
говорят за хорото, че те него не го танцуват, а го играят.
Именно първоначалното значение на думата хорея носи
идеята за единство, което бихме желали да отделим и
подчертаем. Хорото е съборност, братско единение
(=събиране < брат > братя), сливане в едно цяло на хора,
които дотогава са били различни и доста разединени,
хармонизиране на техните взаимоотношения и
превръщането им за определен период от време в единен
жив организъм, излъчващ във всички посоки вълни на
радост и щастие, подобно на начина, по който Слънцето
излъчва своите живототворни лъчи. Вероятно не е
случайност, че старославянският езически бог на слънцето
е бил наричан с името Хорс, толкова подобно на думата
хоро. Името Хорс е съкоренно на руската дума хорошо,
която е родствена по смисъл на гореспоменатото понятие
щастие.
Щастието (на руски счастье) е по същността си
хармонично съединяване в едно цяло на отделните части,
тяхното съвместно участие в един (=единен) процес, а
хармонията, по съдържателното и точно определение на
древните гърци, е съгласуването на разногласните части.
Самата дума хармония (на руски гармония) напълно би
могла да бъде у древните гърци съставна и да се състои от
две части: гар-/хар- + монос /един, единен/, т.е.
множественост (нека кажем хоро), съединение в едно цяло.
На гар- много прилича и укр. гарно /добре,
гореспоменатото рус. хорошо/, което също може да се
асоциира с понятието за щастие, радост: ср. укр. веселка
/дъга/ (дума, съкоренна с весел), която на украински има
още едно име райдуга /дъга на рая/ – дъгата е хармонично
съчетание на цветовете от спектъра, което създава усет за
радост и щастие. От това семантично гнездо може да бъде
и думата с гръцки произход харизма /обаяние/, която на
свой ред може да бъде съкоренна с думите очарование и
фр. charme /очарование, пленителност, обаяние/ –
състоянието на щастие на човека, на неговата енергийна
хармонична цялост, излъчваща наоколо вълни на радост.
От само себе си се разбира, че такова състояние
предизвиква и хорото, при което хората, които го играят, са
в състояние на взаимно допълване, за да се получи
цялостност (сравн. цел-цял-изцеление). Дори онези, които
сами не играят, а само гледат хорото отстрана, чувстват
мощната енергия, която се излъчва от играещите.
Прокарвайки червената нишка на идеята за единството,
братството, ще изтъкнем, че тя е характерна за много
славянски народи. Така например можем да си припомним
стария селски обичай, наричан от българите тлака или
меджия, а от украинците – толока. Хората се събират, за
да подпомогнат заедно и безвъзмездно свой съселянин при
извършването на някаква трудоемка работа (обикновено
строеж на дом), която той не е в състояние да извърши сам
за много кратко време.
Тук ни се иска да направим отклонение и да добавим
няколко думи за ефекта, за който за първи път авторът узна
от труда Из жизни идей на споменатия в началото на това
есе Фаддей Зелинский: „Ясен и безспорен е фактът, че
няколко човека заедно могат, при еднаква употреба на
време и труд, да извършат по-голям обем физическа
работа, отколкото ако всеки работи поотделно”.
За такъв точно ефект се говори и в холизма – едно от
направленията на изследователската дейност в
съвременните науки. Един от основополагащите
холистични принципи е това, че показателят на
механичния сбор от частите на някоя система не съвпада с
показателя на тази система в цялост. Този показател на
сбора може да бъде по-висок или по-нисък. Той е по-висок,
когато частите се допълват една друга, взаимно се усилват,
а при хората – когато всеки представител на групата се
стреми към единната цел, както е например при
съгласуваната дружна игра на един отбор във футбола или
баскетбола. Показателят на сбора се оказва по-нисък от
показателя на цялото при нездрава атмосфера в групата,
когато хората отправят негативните си енергии един към
друг и взаимно „се тровят”, пробиват аурите си, не давайки
никаква възможност всеки да разкрива своите
индивидуални способности.
Ако използваме езика на духовността, в първия случай
групата се намира в позитивно енергийно поле на някоя от
светлите същности и представителите на тази група
взаимно се допълват един друг, като много по-бързо се
развиват, ако това взаимодействие се запази по-дълго
време. Във втория случай е налице проявление на
действието на тъмно същество.
Интересно е, че съвсем неотдавна ни се случи да
узнаем за още едно проявление на гореспоменатия ефект,
но вече в техниката. Станислав Зигуненко в своята научно-
популярна книга 20-й век: хроника необъяснимого. Тайны
Космоса разказва, че съвременните астрономи сравнително
неотдавна са се научили да прилагат успешно за целите на
своята работа явлението интерференция – налагането една
на друга и взаимното усилване, увеличаване на
амплитудата, на вълните с еднаква фаза в колебанията.
Всичко започнало с радиоастрономията, когато
възможността за увеличаване на чувствителността на
радиотелескопите за сметка на по-нататъшното увеличение
на размерите на огледалните им антени била практически
изчерпана: стойността на такова съоръжение и на теглото
му нарастват в кубична пропорция спрямо линейните им
размери и днес е нерентабилно да се увеличават размерите
на антените над 1 км. Но пределът, изникнал на пътя за
усъвършенстване на астрономическите средства, бил
преодолян, когато специалистите решили да използват
мощта на няколко радиотелескопа за една и съща цел.
Учените от Австралия, Германия, Русия, САЩ и Швеция
успели да създадат установка, чиято антена е с
диаметър …равен на диаметъра на земното кълбо! А цялата
хитрост тук била в оригиналния научен подход, при който
всички телескопи били обърнати към един и същ обект на
небосвода. Всички приети сигнали се записвали с
отбелязване на точното време, за което бил използван
атомен часовник. Регистрираната информация била
пренасочвана към изчислителния център, където
компютрите я свеждали до създаването на единна
обобщена картина. Така радиоинтерферометрията е
увеличила неколкократно възможностите за изучаване
процесите в Космоса.
Още по-надалеч учените достигнали с поглед в
просторите на Вселената, след като тристепенната ракета
М-5 на 12 февруари 1997 г. излетя в небето над
южнояпонския остров Кюсю. На елипсовидна орбита бил
изведен радиотелескоп с огледална антена с диаметър 8,4
м, изработена от кевларови влакна и обезпечаваща
невероятна разрешаваща способност: за да се получи на
Земята същото изображение с помощта на обикновен
радиотелескоп, би било необходимо да се изгради огледало
с диаметър 20 000 км. Освен това, въпросното огледало
било свързано с десетки други телескопи, пръснати по
цялата планета.
А след това английските астрономи от Кембридж – с
помощта на интерферометрията – извършиха ново чудо с
оптическия телескоп КОАСТ, чието наименование е
съставено от първите букви на английските думи, които в
превод означават „Кембриджски оптически процепен
синтезиращ телескоп”.
По този начин, може да се твърди, че дори в техниката
помага принципът, който отдавна е известен в религията
под името братство, когато частите-детайли образуват
едно цяло.
Връщайки се към хорото – главната тема на това есе,
ще добавим, че не е случайна може би и приликата на
българските думи хоро и хора. У българите, за означаване
на хората в единствено и множествено число по-често се
използват различни думи – човек (человек) и хора (люди).
Думата хора се употребява само в множествено число и
явно като че ли подчертава, че един човек не играе хоро, и
показва, че хората трябва да се разбират помежду си и да
се придържат към съборността1 не само при хорото, а
винаги, изпитвайки взаимно братски чувства и
проявявайки взаимоуважение и взаиморазбирателство,
укрепвайки и подсилвайки се взаимно един друг,
допълвайки се и излизайки при това на нови йерархични,
информационни, енергийни, творчески и други нива.

Украйна, гр. Бердянск, 2001 година
Превод от руски – Невяна Керемедчиева

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.