Словото-сътворение 2 (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

Световно известната теософка Анни Безант в книгата
си, озаглавена Древната мъдрост, е написала: „Ние
признахме, че изворът, от който произхожда вселената, е
проявената божествена Същност, наричана Логос или
Слово. Това име, взето от гръцката философия, по
съвършен начин изразява древната идея: Словото,
разнасящо се от Безмълвието, е Глас, Звук, посредством
който световете се извикват в битието.”
А в труда си Загадките на живота и как теософията
им отговаря Анни Безант посочва: „Целият всемир е не
нещо друго, а произнесено слово… И в космоса, и в човека
еднакво е вложено това свойство на звука, без който не
може да има никаква форма, на звука-сътворител на
формата, защото той я поражда. Всеки звук има отделна
форма и включва в себе си трояко свойство: едно поражда
формата, друго я запазва, а трето я разрушава.” Да си
припомним от физиката, че звуковете, когато се сменят
един след друг, променят и конфигурациите на дребните
песъчинки, поставени върху пластинка до източника на
звука: всеки звук образува своя форма.
Подобни размисли могат да намерят потвърждение в
езика. Така например лексемите слово /дума/, славяни1,
слава, руските думи слыть /минавам за някакъв/,
слышать-слушать-слух са от едно гнездо.
Възможно е да се допусне, че общ произход с
лексемата слово имат и групата думи посол /посланик/,
слать /изпращам/2, сулить /обещавам/.
Ако се има предвид редуването на звуковете с/з, л/в,
к/х, не ще бъде трудно нито сложно да се види, че думите
слух и звук са двата полюса на едно и също понятие. Това
съвпада с положението в езотериката, според което
светлината е създала окото, а звукът – ухото. С лексемата
звук имат общ корен и думите звуча, звън, звъня, звънтя,
зова, рус. звать /викам/ и называть /наричам,
наименувам/, лат. vox, имаща едновременно следните
значения: звук; глас; дума, реч, слово, език.
Като синоним на называть може да се приеме
лексемата именовать, съкоренна с руския глагол иметь и
старославянския имати /вземам, взимам/, които са
свързани с думите име1 и обем, който на свой ред е свързан
с формата, в която обитава същността-дух, носител на
името.
Лексемите обем /рус. объём /, снимане
/фотографиране – рус. съёмка/, заем, рус. приём /метод,
приемане/, ёмкость /вместимост, обем, капацитет/ имат
основа -ём- /-ем-, образувана от старосл. глагол имати
/това, което е събрано/.
Към тази група се присъединяват и думите с основа на
ять2, която основа е еднокоренна със старосл. имать:
взять /да взема; да отнеса, да отведа/, объять /да обхвана,
да обгърна/, обойма /пълнител/, разнять /да разделя, да
разглобя/, отнять /да отнема, да извадя/, снять /да сваля,
да премахна…/, изъять /да иззема, да извадя/, внять /да
отнеса с внимание/.
Еднокоренни с тях са и думите внимание3 и понимать
/разбирам/. Така е и с българския глагол разбирам, имащ
общ корен с рус. глагол брать /вземам, поемам/. Без
насочване на вниманието към обекта на изучаване1 не може
да има и разбиране, а съзнателната ни памет има само
онова, към което ние специално сме обърнали вниманието
си, което сме взели с рецепторите-ръце на съзнанието ни:
цялата останала информация отива към областта на
подсъзнанието. С думата име имат общ корен и думите
имущество и имение2.
По този начин звукът, думата, формата и името3 са
тясно свързани помежду си. Същото нещо четем в
относително известната книга Основи на науката за духа4
на Владимир Шмаков: „По своята онтологична природа
всяко име е п р е д м е т н о … Да познаваш реалното име
на предмета означава да познаваш неговата същност, да го
сътворяваш в прекия и пълен смисъл на думата…
Ведението (знанието – А.Б.) на името е не филологически
подход и не е механично произнасяне на звуци, а сливане с
ритъма на индивидуалното естество, срастване с Логоса…
Името е формата на духа.”
Забележителната теософка Нина Рудникова5 в труда си
Слънчевият Път. Арканите на Таро е посочила: „Думата е
формула, групираща по определен начин вибрациите на
творческата сила.” Думата е и средство на мисълта, но и
средство на сътворяването – от миналото към бъдещето.
Можем, по думите на един от титаните на руската
философско-религиозна мисъл Павел Флоренский, да
кажем, че текстът е разгърната дума, а думата – свит текст.
Можем да отделим своеобразни йерархични смислови
нива, образуващи единна система: звук – сричка – дума –
изречение – пасаж – текст – език.
Всяка дума – както и звукът – носи в себе си енергия,
дори ако не е изречена, а написана. Гръцката дума енергия
произхожда от гр. дума ergos, ergon /работа, дело/, която
присъства и в думите хирург /работещ с ръце/, литургия1,
демиург /създател/2. Енергията, вложена в думата, започва
да извършва своята работа при контакта
(съприкосновението) с онова съзнание, което реагира на
нея, и предизвиква верижна реакция, причинно-следствена
(кармична) връзка.
Думата може да бъде сравнена с гена в биологията. По
своята природа генът е своеобразна кристализация на
вибрациите на душата, програма за разгръщане на нейната
същност, за реализиране във физическия свят на вложените
в нея възможности. Генът е посредник между духовните и
материално-веществените нива, той е като мъничкия отвор
в пясъчния часовник – през него небесното се влива в
земното. Словото, или езикът на народа, е неговият
генетичен код, на базата на който се съграждат
манталитетът, културата и историята му…
Функциите на гена на различни нива – племе, народ,
наднарод, човечество – се изпълняват и от митовете в
тяхното метаисторическо разбиране. Първоначалното
значение на лексемата мит /гр. mythos/ е „слово,
предание”. Това, което сега (поради продължителното и
последователно въздействие на „недоброжелателите на
човешкия род”) се възприема от повечето хора като
илюзорно3, митично, реално е ключът към разгадаването
на много тайни на битието, мостът към духовните светове,
съхранените откъслеци от дълбинни езотерични знания,
които в нашата епоха са пренебрегвани и профанирани.
Преобърналите всичко надолу с главата материалисти-
атеисти твърдят, че митовете са измислени от невежи
люде. Но всъщност митовете, както и езиците, са били
давани на човеците отгоре, от Йерархиите, които
ръководят еволюцията на планетата. Те са били предавани
посредством посветени, в устна форма. Поети-посветени са
обличали тези митове в стихотворна форма, която запазва
по-надеждно цялостното съдържание на мита и значително
облекчава процеса на запаметяване на информацията.
Същевременно, благодарение на формалната структура
на стиховете, по този начин се свеждали до минимум
възможностите за изопачаване на смисъла от новаци, които
още недостатъчно задълбочено са схващали същността на
предаваните им в стихове езотерични знания.
Уместно е да се цитира мнението за значението на
митовете на изтъкнатия поет-ясновидец от средата на ХХ
век Даниил Леонидович Андреев1. В своя епохален
духовен труд Розата на Света, в трета глава на книга
втора, поетът отделя голямо внимание на сложната
езотерична природа на мита. Според него митът е „втората
реалност”, стояща над нивото на човечеството, в която
неговото съзнание „навлиза с част от своето същество и в
която се намират ръководството на формирането и
развитието му и корените на съдбата му”.
С други думи, митът е Словото, което подпомага
човечеството да еволюира както цялостно, така и по раси,
народи, нации и т.н. Това е огромната мисъл-форма,
егрегорът на Създателя за човечеството с всичките му
части.
Всеки народ, имащ – освен общочовешките – и свои
специфични национални задачи, има и свои национални
митове, подкрепяни от Небето, информацията за които по
всяка вероятност е заложена и в националния език,
формиращ манталитета на народа и направляващ го в
определена посока на развитие.
Може да се твърди, че Словото, първопричината – в
сакралното значение – е триипостасно понятие (като
Светата Троица), където единият ипостас е Първословото-
ейдос на Върховният Творец, вторият ипостас е словото-
звук, посредникът между духовния свят и материално-
физическия свят, атрибут на човешката реч, а третият
ипостас е въплътеното слово, светът на материалните
форми.
Като своеобразно потвърждение на тази мисъл може да
послужи и авестийската религия, в която срещу
Върховното божество Ахурамазда (Ормузд), предвождащо
силите на Доброто, е противостояла троицата на силите на
Злото: Ангро-Майню, Друджа и Айшма. Името на първата
сила означава буквално „Злата мисъл”, на втората – „Злата
дума”, а на третата – „Злото дело”. Тука виждаме същата
триипостасност, но вече от страната на Силите на Мрака,
които, впрочем, изграждат своите светове по аналогия на
световете на Силите на Светлината.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.