Словото-вяра (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

3. Словото-вяра
Един от най-известните мъдреци на човечеството, Лао-
Дзъ, живял през VІ-V век пр.н.е. в Древен Китай, в своя
философско-поетически трактат Дао Дъ Цзин4 е казал:
„Истинските думи не са изящни. Красивите думи не
заслужават доверие. Добрият не е красноречив.
Красноречивият не може да бъде добър. Знаещият не
доказва, доказващият не знае” (стих 81).
А в 18 стихотворение Лао-Дзъ е написал: „Когато
напуснаха великото Дао, появиха се „Жен”5 и „И”6. Когато
се появи мъдруването, възникна великото лицемерие.
Когато възникна раздорът в семейството, появиха се „Сяо”7
и „Цъ”1. Когато зацари смутът в държавата, появиха се
верните слуги” [Прев. от китайски на български Ленчо
Димитров2].
По аналогия3 можем да добавим, че за здравето човек
започва да мисли и говори едва тогава, когато заболее от
някаква болест. Когато процъфтява беззаконието, говорят
за справедливост. Когато набират сила лъжата и
вероломството, хората говорят за правда и вярност.
Последните две понятия по своята семантика са
достатъчно близки: справедливостта етимологично е
свързана с лексемите правда /истина/, правило,
управлявам, направление, право4.
Верността е свързана с верен, вяра, доверявам,
поверявам. Лексемата доверявам подразбира в известна
степен вярата в този, който вече е „оправдал доверието”
/предверието на вярата), който върви по правилния път –
пътя на правдата, пътя на Истината, Божия път.
За вярата, която по думите на св. апостол Павел5) е
„осъществяване на очакваното” и е „от слушането, а
самото то е от Словото Божие”, може да се говори като за
пряка противоположност, антипод на лъжата и измамата,
зад които винаги стоят Сатана и неговите съмишленици и
помагачи. Не случайно в някои народи (например
караимите) името на Сатана в буквален превод е „баща на
лъжата”, а светците-християни го наричали „баща на
гибелта” или Лукавия.
Двете последни определения по своята семантика са
доста близки едно до друго. Така лексемата гибел има общ
корен с руските думи сгибать /свивам, прегъвам, огъвам,
превивам/1, губить /погубвам, унищожавам, съсипвам/,
сгинуть /да изчезна/, гнуть /огъвам, прегъвам, превивам/,
согнутый /огънат, свит/, а думата лукавият е съкоренна
на руските думи излучина /криволица, рязък завой на река/
и лук /лък за стреляне, извит, крив/, а също на украинските
лексеми лякати /плаша, заплашвам2/ и переляк /уплаха”3).
В украинския език има антоним на думата правда –
това е одухотвореният герой от народните приказки
Кривда /лъжата/4. Има още един украински антоним на
лексемата правда – това е просторечната дума брехня
/измама, лъжа, заблуда/, която по всяка вероятност е
свързана с немския глагол brechen /чупя, руша, развалям/.
Руските думи направо-правый /надясно-десен/,
правильный и прямой /прав, пряк, откровен, явен/ са с
един и същи корен5 и в дадения контекст са
противоположни на думите лъжлив, рус. обманный
/измамнически/, кривой /крив, извит, неправилен,
несправедлив/ и окольный /околен/.
Откровеният и искрен човек, вървящ по „правия път”1,
се намира под Бога и постига спасение на душата:
истинското религиозно чувство, вярата в Бога започва с
искреността2. Да си спомним руската поговорка „в тихом
омуте черти водятся” (дяволи се въдят в тих гьол), която
нерядко се отнася за потайния, неискрения човек. А между
неискреността и лъжливостта често може да се постави
знак за равенство.
Да цитираме думите на известния певец и автор на
песни от Русия Виктор Робертович Цой (1962-1990) за
това, че всичко ще ни простят, но няма да ни простят
неискреността – думите, които са били изглежда кредото
на целия му кратък, но достатъчно ярък живот.
Неискреният тъй или иначе – независимо дали осъзнава
това, или не – служи на Дявола и върви по „пътя на
гибелта” на душата, който ще го доведе до дълбоки
духовни страдания-разплата.
Този, който измамва, не само пречупва и погубва себе
си, руши съзнанието си, но и изкривява и руши и
обкръжаващия го свят, взривява пространството – тялото-
плът на Космоса. Източната мъдрост гласи, че
разрушавайки нещо вън от себе си, ние рушим и самите
себе си. А разкъсвайки някакви връзки вътре в себе си,
взривяваме аналогичните връзки и във Вселената,
неотменна част от която сме и самите ние1.
Интересно е, че в украинския език думата сказ
означава „бяс, ненормалност, душевна болест”, а
преносното й значение е „ярост, силна злоба, настървеност,
изстъпление, вилнеене”. Думата сказ е съкоренна на лат.
casus /случка, произшествие; случайност, риск; участ,
положение/ и вероятно causa /причина/.
Ст.сл. дума казати е имала значение „говоря”2, а
др.рус. дума казити – „изопачавам, обезобразявам,
развалям”. Следователно може да се разбира, че в руския
език искажённый по принцип е този, който е „заразен от
бяс, смахнат или полудял”. Явно за това значение
свидетелство е и думата проказа, която в ст. слав. език е
имала значението на „зло, вреда, магия, злодеяние, зараза”,
тоест това е показвало, че някакъв зъл магьосник е
изпратил към болния зловредни мисли (порча на руски
/уроки, урочасване/)3.
Всъщност лъжата и невярната, изопачена информация
в известна степен е изпращане на зловредни енергии към
онзи, когото мамят (насочват явно по неверен път) или за
когото разпространяват някаква лъжа. А хората, които
вярват на лъжата за друг човек и я разпространяват по-
нататък, вземат участие в колективната (=събирателната)
порча-зломислие (груповото урочасване), стават
съучастници1 в това духовно-космично престъпление и
нарушаването на Божиите закони. Според нас дълбок
смисъл има твърдението, че лъжата и предателството от
памтивека са били смятани за едни от най-тежките грехове.
И така, лъжливият и вероломен по своята природа
Дявол е този, комуто никога (!) не трябва да се вярва,
чиито думи са измамни и изначално неистинни и могат да
бъдат „поломени” в който и да е миг – най-неподходящия
за нас, но съвсем удобен за „Княза на този свят”. И
обратно, Словото на Бога, Който именно чрез Него,
Словото, сътворява този свят и чрез Него утвърждава в
света Своята Воля, е здраво и непоколебимо, твърдо2.
Божието Слово не само винаги е твърдо и истинно, но е
и законно: лат. lex /закон/ < гр. logos > лат. lexica
/речниковия фонд на езика като сборник на неговите думи-
части-микрозакони, от които се съ-ставя, съ-бира
композицията-цялото, стройната система на езика/.
Интересно е при това да се отбележи, че гр. дума
система е означавала „цяло, състоящо се от части (теми)”,
а рус. дума собирать е непосредствено родствена с бълг.
дума разбирам /прозирам замисъла на думата от
„събраното цяло/3.
Със споменатите по-горе думи композиция и система
по своята семантика и конструкция са съзвучни и такива
думи като синтез (съчетание на теми-тези-части), сложно1,
концепция, конструкция, концерн, конвенция, конгрес,
синклит, слав. „счастье-щастие” (< со-частие).
Правилното съчетание на частите прави възможно
духовното щастие, добрата участ, късмета, щастливата
съдба2. А благодарение на разнообразието на частите-
„думи”3 се образува многобагрието на света.
С вътрешното съдържание на лат. дума lex е сродна и
лат. дума fatum /съдба, участ, предопределение/4.
Лексемата fatum има общ корен със санскр. думи
Bhagavan /Творец/ и bhagavati /въздействам, създавам,
творя, буквално ставам причината за съществуването/ и с
лат. думи facio, facere /правя, изготвям, строя/ и for, fari
/говоря/ > фея.
Фатумът е бил предначертан свише, от волята на
боговете, която не е било възможно да се оспорва, да се
заобикаля и пренебрегва. В дохристиянския свят, както
свидетелства Данте Алигиери (1265-1321) в Божествена
комедия, Небето не приемало молитвата на човек за някого
другиго и всеки е бил отговорен само за себе си. Всъщност
по онова време отделният индивид не е имал духовни сили
да дърпа още някого и всеки е носел само своя кръст,
своята карма.
Даже Лао-Дзъ – феноменална духовна личност – е
казвал, че дори „съвършено мъдрият не състрадава”, т.е. не
може да поеме грехове-страданията на другите хора –
трябва и той съвсем сам да се справя със своите собствени
страдания.
В света е господствал старозаветният закон „око за око
и зъб за зъб”, законът на справедливостта, а не законът на
благодатта, който започнал да действа с идването на Иисус
Христос за вярващите в Него и Неговото Учение. Именно
поради това отделният човек-езичник можел само да
приема волята на боговете. Както са казвали римляните,
„съдбата води покорния и влачи непокорния”, няма трета
възможност. От думите на боговете са зависели всички и
всичко, върху тях са се изграждали и животът, и законът, и
вярата, а даже и Истината.
Философът Павел Флоренский1 е извършил значителна
работа, съчетавайки филологическите, богословските и
философските изследвания. Неговият задълбочен анализ
изяснил голям брой фундаментални духовни понятия. Сред
тях са и понятията за вяра и истина. Той посочва, че рус.
думи вера-верить /вяра-вярвам/ и лат. дума veritas
произхождат от корена var, от който идва и лат. дума
verbum /глагол, слово, реч в широк смисъл/.
По свидетелството на този философ „авторът на
латинския етимологичен речник А. Суворов посочва
глаголите говорю /говоря/ и реку /изричам/ като
изразяващи първоначалния смисъл на корена var-. Но е
несъмнен фактът, че ако var- действително значи „говоря”,
то е именно в този смисъл, който е давала на тази дума
цялата древност – в смисъл на „мъдра, прозорлива и
силна дума” – както проклятие, така и молитва.”
В руския език думите верно, правильно и истинно са
синоними и без съмнение са свързани с неоспоримостта и
ненарушимостта на Словото Божие. Подобна връзка е била
установена не само в руския език. Например Павел
Флоренский пише: „Древният евреин и семитът въобще в
своя език е закрепвал …необичайния момент на
проявяването на идеята за Истината – момент исторически
или по-точно теократически. Истина за него винаги е било
Словото Божие. Неотменимостта на това Божие обещание,
неговата вярност и надеждност – това именно за евреина го
е определяло като Истина. Истината е Сигурност. „По-
лесно е небе и земя да премине, нежели една чертица от
Закона да пропадне.” (Лука, 16:17) Този безусловно
неоспорим и неизменен закон е това, с което Истината се
представя в Библията.”
Интересно е, че в др.рус. език думата закон1 е имала
значение на „вяра, вероизповедание”, думата истина е
означавала „законност, справедливост, правилност”, а
етимологично родствените с нея истовыи /усърден,
ревностен/ и неистовыи /необуздан, яростен, бесен/ са
имали значения съответно „истински, действителен” и
„безумен”. Този, който е бил без истина, е бил и без ум – и
обратно!
Така в своя изначален смисъл словото е било много
тясно свързано с понятията истина и вяра. И само с
времето, в резултат на старанията на „врага на човешкия
род” и неговите „съдружници”, както и поради
невежеството и немарливостта на хората, между тези три
основни понятия-китове са се образували огромни
разстояния, които често вече са прекалено тежко
преодолими поради изостаналостта на човешкото съзнание
и падението на общото ниво на духовността на хората.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.