Словото-заклинание 1 (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

5. Словото-заклинание
Словото е имало мистично и магическо значение и в
съпоставимите с понятието клетва понятия заклинание и
проклятие. Във всяко от тях са били задействани различни
страни на многоаспектната дума: при клетвата силата й е
била насочвана към себе си от този, който си дава сам
дума, а при заклинанието и проклятието – навън, към
някого другиго. При това действие енергиите на думата
при заклинанието, от една страна, и при проклятието, от
друга, са практически противоположни: при заклинанието
човекът, който го изрича, прави опит да установи
енергийна връзка на симпатия с обекта на заклинанието,
докато при проклятието е точно обратното: той се опитва
да прекъсне вече съществуващата връзка, да се отдели от
обекта на проклятието, да бъде в егрегор, различен от
неговия.
Говорейки за заклинанието, бихме искали тук да
споменем за явлението, дефинирано в израза заклет враг,
където понятията клетва, заклинание и до определена
степен дори проклятие са тясно преплетени. Заклет враг е
онзи, когото даващият клетвата се задължава1 да победи, да
повали, заклева се да му отмъсти за това, че той му е
нанесъл някаква много голяма сериозна вреда. Често
понятието „заклет враг” е гранично с понятието „смъртен
враг”: ср. нем. Todfeind /заклет враг/, където Tod значи
„смърт”, а Feind – „враг, неприятел, противник”; фр. разг.
ennemi juré /заклет враг = смъртен враг/.
С други думи, заклет е онзи враг, когото полагащият
клетвата се задължава да неутрализира, каквото и да му
струва това, дори ако гибел грози самия него – смърт от
ръката на врага или на негов другар. Такъв вид заклеване е
много силно. За постигането на своята цел човекът, който
прибягва към него, отдава себе си изцяло на волята на
духа, към чиято сила се е обърнал. Този дух е бил много
по-могъщ от племенния дух, към когото е принадлежал
даващият клетвата1. И така на практика заклеващият се
(чак до мига на изпълнението на клетвата си) ставал негов
неволник2.
Тук е важно да се отбележи, че понятието „заклет враг”
е характерно както предимно за езическия, така и за
магическо-старозаветния, дохристиянския, начин на
мислене и действие, когато е действал законът на
справедливостта, а не на благодатта – закон, за който стана
дума по-горе3: „око за око, зъб за зъб!” Нека се спрем на
някои особености на това понятие.
От една страна, своебразният обществен „институт на
заклетия враг” е развивал в отделните личности понятието
за чест, мъжество, справедливост. Например твърде
близкият до явлението „заклет враг” феномен на
вендетата, кръвното отмъщение, е служел на усета за
цялостност в рода и семейството, на своеобразния
колективизъм, когато всеки един член на рода
(семейството) е бил опазван и никой не е можел
безнаказано да бъде „взет” от чужди хора.
От друга страна, ограничеността на съзнанието на
хората в онези времена за разбиране действието на
космичните закони е била причината те да възприемат
понятието за справедливост по своему, без да отчитат
множество фактори, включително и обстоятелствата на
едно или друго престъпление.
Поради това ответната мяра на възмездието често
превишавала мащаба на самото провинение. Цената на
възмездието1, т.е. заплащането за злодеянието, би могла да
достигне огромни размери2. Представители на различни
племена от един и същи клон на човешката еволюция
безмилостно се унищожавали един другиго,
осъществявайки с това някои от тъмните замисли на „врага
на човешкия род” и неговите слуги. В историята са
известни много примери, дори в сравнително недалечното
минало, когато убийството на един член от семейството
(или клана) отключвало цяла каскада от насилствена смърт
на невинни хора – каскада за цели десетилетия. А една от
вендетите не прекъснала дори повече от 180 години (!) –
истински пир за същностите, хранещи се с човешка кръв и
страдания.
Съвсем е възможно ритуалът „заклеване на врага” да
предизвика последействие, което вероятно се простира и
върху следващата инкарнация (или следващите
инкарнации) на заклеващия се, утежнявайки кармата му.
Нали при наличието на такава мъст не само не било
възможно развързването на вече създадените кармични
възли, но и се натрупвали нови. Така и вероятността да се
срещнеш със същия заклет враг е много голяма. В Агни
Йога се казва, че около 50% от хората, с които ние се
срещаме в сегашното си въплъщение, така или иначе (в
различна степен) са пресичали в предишни животи своите
кармични линии с нашите: а това ни облекчава значително
при установяването на контакти в сегашния ни живот. И
става въпрос за хора, които не са оставили в
индивидуалната ни карма достатъчно дълбока следа.
А какво да кажем за този, който ни е лишил от най-
скъпия ни човек и с когото сме се заклели да се разплатим
чрез страшна клетва, издигайки го в ранга на „заклет
враг”? Естествено е новата ни среща с този човек да
произведе нова брънка на вражда, подкрепена с нови
аналогични „справедливи” действия. И измъкването от
такъв наистина затворен кръг е вече почти невъзможно без
помощта на някой друг човек, имащ достатъчна за тази цел
духовна сила, който доброволно да извърши
самопожертвуванието, като поеме върху себе си част от
кармата на враждуващите страни и я одухотвори я със
своите страдания.
Впрочем, споменатото по-горе положение от Агни
Йога за 50-те процента може да хвърли известна светлина
върху привидно с нищо немотивираната силна симпатия
или антипатия, на ужасяващата неприязън, възникваща
понякога при първа среща с някои хора. Ние вероятно сме
били или много големи приятели, или непримирими
(включително и заклети) врагове в някоя от предишните си
инкарнации. Понякога за ускоряването на развързването на
подобни кармични възли душите на бившите врагове може
да се окажат в едно семейство: те могат да бъдат или братя
и сестри, или родители и деца, изпитващи огромни
страдания един от друг.
Например, както са споделили някои духовидци, нещо
подобно е започнало да става с душите на индианците,
избити от пришълците от Европа, и с тези техни убийци в
следващите им инкарнации. Получило се е така, че
територията, предназначена първоначално за развитието на
душите на индианците, била завоювана от европейците
заедно с техните животи. И на бившите индианци (за да
продължат своята индивидуална еволюция) не оставало
нищо друго, освен да започнат да се превъплъщават в
семействата на потомците на своите убийци и там отново
да се сблъскат с насилниците си. Ала по силата на много
обстоятелства, обусловени от натрупаната карма,
насилниците сега се оказвали в далеч по-неизгодни
позиции в сравнение с бившите си жертви…
Както вече казахме, по време на заклинанието хората
прибягват към помощта на духовете, чиято сила използват,
за да се постигне неговата цел. Към човека, срещу когото е
отправено заклинанието, се излъчва енергия, която го
обгръща като мъгла и го изтръгва от установените до този
миг душевни взаимовръзки с другите. Заклинателят
омагьосва, насочвайки силата на волята си, към която се
добавя и силата на духа, с чието име си служи при
заклинанието, и принуждава заклинавания човек да
изпълни действието, което самият заклинател желае1.
Подобно заклинание вероятно може да се изпълнява и под
формата на песен: сравнете фр. incantation /заклятие/ и
съкоренните й думи на лат. canto, -āre /пея/, фр. cantatrice
/певица/ и cantique /религиозен химн/ и лат. cantor
/певец/.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.