Словото-воин 1 (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

7. Словото-воин
Ще започнем с това, че съгласно нашите догадки, лат.
дума vox2 е дала начало не само на споменатата в
предишната глава дума враг /изпращащ заклинание/,
косвено свързана с понятието воин, но и на самото понятие
воин, имащо в древнорус. език формата воя. Воя е
съкоренна на лексемите война, войска, завоевател. В
руските етимологични речници има различна трактовка на
произхода на думата воин. Само Павел Черных3 посочва,
че Измаил Срезневский привежда случаи, в които думата
вой (в ед.ч.) се употребява със събирателно значение –
войска, рат.
Воят и виковете са били използвани от воините като
средство за психически натиск върху противника в
началото на боя. Подобно използване на звука може да се
наблюдава при някои видове животни в двубоя между
самците за правото да обладаят самката. Аналогично са
използвали силата на гласа героят от руските билини
Соловей-разбойник, а в древногръцката митология
сирените1 и бог Пан, чийто страшен вик прогонвал
титаните по време на битките, които боговете водели с тях.
Явно още от онези времена се е появило понятието
панически страх, което може да се отнася както за
отделното индивидуално съзнание (ако страхът го е
обхванал на всички негови равнища), така и за група хора
(когато страхът заразява цялата група).
В средновековна Япония дори е имало тайна школа за
единоборство, в която воинът е могъл да оглуши (да откачи
слуховия рецептор), да извади противника от равновесие и
да парализира действията му със силата на гласа си,
познавайки и владеейки окултните качества на звука. В
украинския език има дума наголос със значение
„ударение”, като че ли гласът се свързва с удар. А в руския
език има дума наглость /наглост/, която подсказва сякаш,
че наглият потиска волята на другите със силата на гласа
си.
Викът на воините е имал за цел, от една страна, да
укрепи духа за настъпление2, а от друга страна, да сплаши
и евентуално да предизвика срив в психиката на врага. В
езическата епоха виковете вероятно са служели, за да се
определи кое племе има по-силен дух-покровител:
войската, която има по-силен и по-мощен вик, има и по-
могъщ покровител и съответно по-силен егрегор, а това
означава, че шансовете за победа са на нейна страна.
Забележително е, че и в съвременния свят на шоу-бизнеса
се използва прийомът за определяне на победителя по
силата на виковете на зрителите. А в спорта
запалянковците, със своите викове, оказват енергийна
поддръжка на любимия си отбор и се стараят да потиснат
спортистите и феновете на противниковия отбор.
Аналогично е било използването на силата на виковете и
при гласуването в Новгородското вече /Общо събрание/:
приема се онова решение, за което най-силно крещят
представителите на населението.
Един изследовател на историческите събития е проявил
интерес към причината за голямата – неколкократна –
разлика между броя на убитите в битките воини сред
победителите и сред победените. Проучвайки значително
количество архивни документи, включително и в
библиотеката на Ватикана, той стигнал до извода, че от
огромно (понякога от решаващо) значение е бил факторът
психическа атака.
Говорейки за значението на психиката, ще споменем
един пример: и в нашата епоха има случаи, когато ранени в
боя войници продължават да настъпват, не обръщайки
внимание на раните си – дори когато тези рани са много
тежки. Щом раненият насочи вниманието си само към
раната, силите му веднага го напускат и той загубва
всякаква боеспособност.
Не по-малко значение е имала психиката и в
древността. Затова онази войска, която бивала сломена
психически от мощния натиск на виковете и от
заплашителните цветни и други атрибути на противника
си, не е била в състояние да му окаже здрава съпротива и
дори се разбягвала. Тогава на победителите не оставало
нищо друго, освен да догонват и доубиват сломения
психически и изпаднал в паника бягащ враг. Именно с това
по всяка вероятност се обяснява и голямата разлика между
броя на загиналите от двете страни. А армията на Древния
Рим, извоювала множество победи през цялата история на
съществуването на империята, се е отличавала и с висока
дисциплина и с добро синхронизиране на действията на
бойците.
Всички знаем какво представлява явлението резонанс,
когато вълните, наслагващи се една върху друга,
придобиват колосална сумарна сила. Именно затова на
войниците от минаваща по мост войскова колона се
заповядва да не маршируват, за да не се срути случайно
мостът. А когато римляните са издавали неистови викове в
синхрон и същевременно удряли оглушително с мечове по
щитовете си, придвижвайки се в равни редици, можем да
си представим какво потискащо въздействие е оказвал на
противника този грамаден звяр, чието огромно единно тяло
било съставено от толкова много бойци.
За връзката между силата на войската и силата на
гласа, както и за връзката с духа-покровител –енергийния
заряд на егрегора – в определена степен свидетелства и
един факт от живота на бандитските групировки в Русия –
така наречената братва. Всяка група, освен тренирани
качки-мордовороты, има и приболтушник1, който умее
да говори с бандитски понятия. „Качките” естествено
насочват почти цялата си енергия към мускулите, а не към
умствения си апарат. Те са ударната сила на бандата.
Интелектуалните задачи не са по техните възможности и
трябва да се решават от главатарите и от
„приболтушниците”.
Само последните се специализират в усвояването на
методите за водене на спорове и постигане на надмощие,
като използват подмяна на думи и манипулиране със
значенията им, както е при софизмите. Така се получава, че
понякога един хилав и мършав на външен вид
приболтушник може да „върже” само с думи няколко
мордовороти, които го презират, но същевременно се боят
от него.
Когато между групировките трябва да се разпредели
някаква територия за сфери на влияние или за някаква
друга цел, по принцип конфликтът започва да се разрешава
не със силови методи, а от всяка банда се излъчват за дуела
приболтушниците. Скоростта в техните словесно-мисловни
двубои е много голяма: скоростта е едно от най-важните
средства да не позволиш на противника си да се опомни и
след като той потъне в някоя от менталните предварително
скалъпени уловки, всичко се оказва като предопределено.
Загубата в такъв своеобразен дуел с това именно и
решава съдбата на цялата групировка: нейният егрегор се
пробива и бандата, стояща зад приболтушника-победител,
довършва започнатото от него. От само себе си се разбира,
че най-рафинираният „ментален борец” струва по-скъпо, и
естествено е, че такъв може да си осигури само по-
голямата групировка-банда.
В известна степен подобна на приболтушниците
функция в древността са изпълнявали и във всяка от
сражаващите се армии бойците, които индивидуално са
участвали в двубой преди битката. Те излизали пред очите
на всички от двете армии. При това за такива двубои са
били предпочитани не най-силните, а най-опитните, най-
изкусните във военното дело воини.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.