Езотеричният аспект на поезията 4 (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

Информацията, зад която е скрита агресията,
значително по-трудно ще премине през този стих-щит, а
понякога е дори невъзможно да го пробие.
Но стихотворната форма може да се използва и от
агресорите за нападение, както това днес често се прави в
рекламата, която не толкова ни информира за стоката,
колкото ни я натрапва. Самата дума реклама води
началото си от лат. reclamare, където re- е „отново” и
clаmo, -аre – „крещя; обявявам (извиквам)”.
Крясъкът в природата се възприема от много животни
като еквивалент на силата, оръдие на нападение или,
напротив, защита от него. При някои видове в двубоите
между мъжките самци предимството се определя от силата
на гласа – победата е на най-гласовития (= най-силния).
Подобен маниер на изясняване на отношенията помежду
си често възприемат и представителите на човешкия род,
като се опитват да победят в спор, „да докажат своята
правота” с повишаване на тон или с вик, надвикване.
Силата и очарованието на поезията неколкократно
нарастват при нейното съчетаване с „изкуството на музите”
– музиката. Мелодията (мотивът) добавя още едно
измерение и разширява сферата на влияние на
стихотворението, издига „словото” на ново енерго-
информационно ниво1. Красивата песен представлява
достатъчно устойчиво и жизнеспособно образувание, което
може да живее в съзнанията на хората относително дълго –
десетки години, а понякога и няколко поколения. Всеки
отделен народ може да бъде сравнен с организъм, който се
различава от другите народи-организми по определени
свои индивидуални особености, отразени в песните,
танците, облеклото, архитектурата, традициите и т.н. Със
стихотворната форма са свързани игровият фолклор,
хороводните песни, украинските коломийки и др.
За тясната връзка на песента и поезията говори и
фактът, че у много народи майсторството на поета и
певеца2 често е обединявано в едно лице: ацтекските
куикани (в превод „поет, певец”), гръцките аеди (гр.
aoidos /певец/), келтските бардове (келт. bard /певец/),
скандинавските скалди (др.сканд. skald /поет, певец/),
украинските кобзари и лирники, провансалските
трубадури, немските минезингери, руските гуслари.
Често тайните на изкуството на поета-певец са се
предавали чрез специална система на посвещение, а самите
певци са организирали духовни ордени със свои йерархии,
закони и традиции. Например кобзарите са имали своя така
наречен лебийски език (от лебий /старец, странник/). Той е
бил известен само на онези, които са били приемани за
членове на ордена-цех, които след вземането на изпит,
наречен „визволки”, ставали посветени на този орден.
Лебийският език позволявал да бъде разкрит самозванецът
и така помагал да се запази чистотата на ордена, което
било изключително важно.
Гореспоменатият Новалис отбелязва, че „поезията в
строгия смисъл на думата е сякаш почти промеждутъчно
изкуство между живописта и музиката.” [3, с. 34] Да си
спомним при това езотеричното значение на звука като
създател на формата, а също, че образите, с които оперират
както поетът, така и художникът (скулпторът, архитектът),
представляват сгъстени мисъл-форми.
„Поезията проявява своята художествена автономия,
като сътворява „втора реалност”, свързана с разположения
наблизо свят чрез множество асоциативни канали.”
[9, с. 556] Думата асоциация произлиза от фр. associer
/обединявам/ и показва, че асоциативните връзки
съединяват в едно цяло образите-пространства, които по-
рано в съзнанието на непосветените са могли да не се
пресичат, съществували са разделени. Това издига
съзнанието на качествено ново, по-високо ниво на
разбиране на мирозданието, прави душата по-цялостна1.
Тук е време да си припомним принципа на холизма:
цялото не е механичен сбор от съставящите го части. Тоест
цялото може да бъде или по-голямо, или по-малко от сбора
на частите. Цялото ще стане по-малко само когато има
дисхармония в композицията: тогава частите активно
противодействат една на друга, взаимно се потискат и не
позволяват една на друга да се разкрият.
А противоположният полюс – полюсът на хармонията2
– действа, когато съставните части си сътрудничат,
взаимно се допълват една друга, буквално взаимно се
„изпълват”, правят се взаимно по-цялостни, по-пълни. Така
те образуват структура от по-висш порядък, способна да
изпълнява задачите на следващото йерархично ниво. Както
пише ученият от царска Русия Фадей Зелински, „няколко
души заедно могат при еднакъв разход на време и труд да
свършат повече физическа работа заедно, отколкото ако
всеки би работил поотделно.” [11, с. 339]
Осъществява се взаимно усилване и частите се
превръщат в органи на организъм с по-високо ниво на
организация. Задачата на поета-посветен е да построи
такъв организъм на духовни принципи, без да допуска при
това в композицията, съединяваща частите, никакви
подмени, или поне да ги сведе до минимум.
При изграждането на композицията, за да се предпази
от някакви подмени, поетът може да си послужи с „метода
на аналогиите”, който е основен в езотериката, – метода на
обединяване по пътя на проследяване на паралели, търсене
и сравняване на идентични форми и процеси: „И това,
което е горе, е също подобно (аналогично, а не равно) на
това, което е долу, за да се изпълнят чудесата на едно-
единствено нещо.” [13, с. 20] Гръцката лексема analogia
има значението „съразмерност, пропорция1, съответствие,
съобразност; подобие, сходство”. Методът на аналогиите
(съответствията) в древността е бил измежду най-щателно
скриваните от профаните (непосветените) тайни и
представлява подсказка, ключ към загадките на Вселената
и човека като нейна съставна част – микрокосмос в
макрокосмоса.
Призванието на индивидуалното съзнание, вървящо по
духовния път, е да изобразява в себе си, като микрокосмос,
хармонията на Духовния Свят на Вселената, като разполага
частиците на своето съзнание аналогично на структурната
композиция на съответстващите на тях части на Космоса.
Задачата на поета (както и на всеки друг творец) е колкото
е възможно по-пълно, по-обемно и по-точно да предаде в
своите произведения принципите на небесния ред (=
законите на Небесния Дом), да вмести максимално
количество взаимовръзки от Света на Отца.
Изобразяването в стихотворението на правилните
(високо духовни) взаимовръзки довежда до изцеляване
(съединяване в едно цяло, което е единно) на съзнанията на
онези, които не притежават ниво на знания, подобно на
това на поета. По такъв начин поетът с помощта на думите
(а всеки друг творец – със средствата на избраното от него
изкуство) в буквалния смисъл лекува, изцелява.
Истинският поет е и врач (лекар, лечител) 1.
Композицията на всяко едно произведение (в това
число и поетично) трябва да бъде правилна, т.е. цялостна,
хармонична, да притежава определено2 количество
съставни части и нужната, подобаващата, взаимовръзка
между тях, точното тяхно взаимно разположение. Като
пример ще разгледаме филма на полския режисьор Ежи
Хофман Знахар, в който един от героите, в резултат от
нещастен случай, остава инвалид: счупените кости на
краката били неправилно наместени от недобър лекар и
зараснали така, че юношата вече не може да ходи и започва
да мисли за самоубийство. Главният герой на филма
Антоний3 чупи местата, където костите са съединени
неправилно, и ги намества както следва4. Юношата става
практически здрав и жизнерадостен.
Ще отбележим, че понятията цел, здрав, пълен често
могат да бъдат съпоставени с понятието щастлив.
Щастието (тоест съ-частие) представлява хармонично
съчетание на необходимия брой съставящи. А сродството
на лексемите цял – целувка – изцеление сочи, че
изцелението-щастие не може да бъде постигнато, ако в
образуването на композицията (цялото) не достига една от
съставните части. Отрицателен резултат ще има и в случая,
когато всички съставни части са налице, но тяхната
взаимовръзка не съвпада със замисъла, предопределен от
Небесните Сили. Съответно всяка част има своето време и
място, където да се прояви, свой срок и функции, в
зависимост от качествата, които е вложил в нея нейният
демиург и които са присъщи именно на тази съставна част.
Такова съответствие на мястото, свойствата и функциите
на всяка част можем да наречем с езика на изтъкнатия
философ Григорий Сковорода нейна „сродност”.
Следва да се отбележи, че построяването на аналогии,
взаимовръзки, различни ментални преходи е характерно не
само за поезията, но и за високия хумор. Неслучайно
шутовете, както и придворните поети, са заемали особено,
привилегировано положение при кралските дворове. И
едните, и другите в интерес на развитието на държавата е
трябвало да се намират със своето съзнание не само в
социума, но и над него, да бъдат в някаква степен
небожители.
Истинският хумор също притежава целебна природа и
неслучайно казват, че няколко минути искрен смях дават
на организма същата жизнена сила, която може да даде
един килограм пресни плодове или зеленчуци. Тайната на
хумора е в разкриването на незабелязани или забравени от
другите хора взаимовръзки, в търсенето на неочаквани
съпоставки и сравнения. Тези съпоставки довеждат до
изцеляването и освобождаването на душите. Именно това
свойство на хумора води до попадането му под забрана в
тоталитарните режими.
Духовният хумор, както и духовната поезия, е насочен
срещу подмените и изкривяванията. Той се стреми към
освобождаването на душите, попаднали в поставените от
тъмнината ментално-енергийни капани поради своето
невежество, поради използването на неправилни мерки,
пропорции, неизползване или недостатъчно използване на
закона на аналогиите (= съответствията) и съразмерността.
Демонизираният хумор, както и демонизираната поезия, е
насочен против целостността и се опира на използването на
различен вид извъртания, уловки и подмени, на
нарушаването на космичните закони, мерки и
съразмерности. Неслучайно три от седемте философски
откровения на антична Елада, написани на Делфийския
храм, се отнасяли до мерките, а Григорий Сковорода учи:
„Във всичко най-добре се придържай към мярката.”
[15, с. 171]
Следователно едно от главните качества на поета е да
бъде отчасти, подобно на същия този Григорий Сковорода,
над светската суета, да усеща пулса на животворната тъкан
на мирозданието, да вижда взаимовръзката между нейните
компоненти-органи и да намира аналогии, следователно, да
притежава синтезно светоусещане. Според признанието на
Новалис „няма нищо по-поетично от всички преходи и
разнородни смесвания.” [3, с. 33]
Творчеството на истинския поет хармонизира вече
получените от читателя отделни късчета знание, образува
нови асоциации, разширява съзнанието. С това той
подпомага делото на еволюцията (букв. „разгръщане”),
разтварянето на цветовете на душите, тяхното разгръщане,
развитие (< вия се). Поетът, подобно на скулптора,
извайва своята рожба. Семантиката на този процес добре
се предава и от руската дума ваять, еднокоренна на
лексемата вить (= спирала)1.
Спиралите са положени в основата на цялото
мироздание. Този факт е отразен в думи от много езици.
Ще дадем няколко примера. Лат. spiritus /дихание, дух,
живот; полъх на вятър/ прилича на думата спирала. Укр.
світло /светлина/, по всяка вероятност, можем да
съпоставим с лексемата виться. Рус. время /време – от
др.рус. веремя, има същата основа, както и вертеть
/въртя/. С тях е свързано етимологично и остарялото вития
/оратор/ < ст.сл. веть /съвет, слово/ и т.н. Идеята за спирала
предава и латинската дума за стихотворение versus
/стихотворение; ред, линия/, произлизащо от лат. verso,
versare /въртя, усуквам/ и свързано с фр. ver /червей/.
Възможно е родството с тях на лат. veritas /истина/ и лат.
verbum /дума; глагол/.
Към спиралата сочи и литературоведският термин троп
(< греч. tropos /обрат, завой, направление2/, по своята
семантика подобен на лат. verto, versum /завивам/.
Различните видове тропи помагат вещите и явленията от
живота да бъдат виждани от различни страни и да бъдат
намирани нови взаимовръзки. За това свидетелстват дори
имената на някои тропи: синекдоха < гр. synekdoche
/съотношение/, метафора < гр. metaphora /пренасяне/,
метонимия < гр. metonimia /преименуване/, всъщност,
своеобразно разширяване на границите на името, алегория
< гр. allegoria /иносказание/, хипербола < гр. hyperbole
/преувеличение/.
Правейки равносметка, можем да кажем, че истинската
поезия прави човека по-цялостен, по-щастлив, учи ни да
хармония с нея, ставайки нейна пълноценна и пълноправна
част, извисявайки се до нивото на сътворци на Йерархията
на Силите на Светлината.

Украйна, гр. Бердянск, 1998 година –
гр. Переяслав-Хмелницки, 2008 година

Литература
1. Андреева А.А. Жизнь Даниила Андреева, рассказанная его
женой / Андреев Д.Л. Русские Боги. – М.: Московский рабочий, 1993.
– С. 5-26.
2. Андреева Н.Н., Арапова Н.С., Баш Л.М. и др. Словарь
иностранных слов: актуальная лексика, толкования, этимология. – М.:
Изд-во „Цитадель”, 1997. – 319 с.
3. Аникст А.А. Хрестоматия по зарубежной литературе ХІХ века.
– М.: Учпедгиз, 1955. – 783 с.
4. Безант А. Древняя мудрость. – Минск: Издательство
Белорусского фонда Рерихов, 1997. – 304 с.
5. Безант А. Загадки жизни и как теософия отвечает на них. – М.:
СП Интеграф Сервис, 1994. – 271 с.
6. Библия.
7. Блаватская Е.П. Теософский словарь. – М.: Сфера, 1994. – 638 с.
8. Ганшина К.А. Французско-русский словарь. – М.: Русский
язык, 1982. – 912 с.
9. Гром’як Р.Т., Ковалів Ю.І., Теремко В.І. Літературознавчий
словник-довідник. – К.: Академія, 1997. – 752 с.
10. Дворецкий И.Х. Латинско-русский словарь. – М.: Русский
язык-Медиа, 2003. – 846 с.
11. Зелинский Ф.Ф. Из жизни идей. – СПб., 1995. – 464 с.
12. Ключников С.Ю. Ожившие пирамиды / Хейч Элизабет.
Посвящение. – М.: Сфера, 1997. – С. 3-6.
13. Мёбес Г.О. Курс энциклопедии оккультизма. – К.: София,
1994. – 400 с.
14. Рудникова Н.П. Солнечный Путь. Арканы Таро. – М.:
Беловодье, 1995. – 400 с.
15. Стадниченко В., Шудря М. Наш перворозум Григорій
Сковорода на портреті і в житті. – К.: Спалах, 2004. – 178 с.
16. Флоренский П.А. Столп и утверждение Истины. – М.: Правда,
1990. – 839 с.
17. Шмаков В.М. Основы пневматологии. – К.: София, 1994. –
703 с.
18. Шюре Э. Великие Посвящённые: Репринтное издание. – М.,
1990. – 419 с.

Превод от руски – Бойко Златев
За първи път на български това есе е публикувано в
електронното списание „Палитра”, бр. 2 (39), 2010 година:

http://www.palitrabg.net/39ab.htm.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.