Двата вектора на съзнанието (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

Как човекът придобива знанията, нужни му за
изграждането на съответните композиции (съчетания и
напасвания) в живота си? Според моите разбирания това
зависи от разширяването и същевременно от извисяването
на нашето съзнание, което работи едновременно по два
вектора, в две посоки – навътре и навън. И тук ще
отбележим, че съзнанието веднага разпределя дейността си
в тези две посоки, но центърът му се фокусира поред ту
към микрокосмоса – своя вътрешен свят, ту към
окръжаващия го макрокосмос. Тази взаимовръзка на
вътрешното и външното се определя от това, че всеки от
нас, всяко съществуващо съзнание, е съставна част от
Вселената.
Самото име на Вселената подсказва, че тя е обитавана
от безкрайни множества различни същества, едно от които
е отделното съзнание, а това означава и всеки човешки
индивид. Ще подчертаем, че думата индивид1 е свързана с
лексемите индивидуум и индивидуалност. Преведена от
латински, думата индивидуум означава „неделим” – най-
малката съставна част на Вселената, която наричаме
съзнание. А думата индивидуалност ни насочва към
идеята, че съзнанието се проявява с нещо особено, което го
отличава от останалите съзнания.
С течение на времето, чрез нашето съзнание, ние
усвояваме все по-нови и по-нови области от
пространството. Да си припомним думите на Иисус
Христос: „Познайте Истината и тя ще ви направи
свободни!” Като възприема и запомня нещо ново, правейки
го „свое” 1, усвоявайки неговите компоненти и принцип на
изграждане, съзнанието придобива за себе си нова степен
на свобода. Не случайно давам тази смислова редица. Вие
навярно забелязахте, че в нея присъстват близки една на
друга думи: свое, усвояване, свобода. В славянските
езици те са етимологично сродни и в основата им е
залегнал принципът на принадлежността. Към такъв извод
ни насочват и съкоренните с тях лексеми свойство,
особеност2, особа, способ, способност, приспособление.
Ще отбележим, че за да се развива хармонично,
съзнанието трябва последователно да променя
фокусирането на вниманието си. Като открие нещо
интересно навън, привличащо вниманието му (явление,
предмет или друг обект), и след като го проучи до
определена степен, то „потъва” в себе си и с течение на
времето намира там някакво подобие на този външен
обект.
Редом с този вътрешен аналог на изучавания обект
съзнанието забелязва нещо друго, което се превръща в
поредния обект за проучване. Това го импулсира отново да
премести своя фокус навън – за да получи допълнителни
сведения, да ги обсъди с други съзнания или да реализира
възникналите около изучавания обект идеи.
Ще отбележим, че развитието на съзнанието по два
вектора – навътре и навън – съответства на принципа на
Хермес Трисмегист, известен в езотериката като метод на
аналогията. Той гласи: Както долу, така и горе, както
вътре, така и отвън.
Редуването във фокусирането на съзнанието навън-
навътре вероятно може да бъде сравнено с редуването на
десния и левия крак при ходенето или с редуването на
качествата „ин” и „ян” в даоската монада. Тук бих искал да
повторя думите на специалиста по китайски език и култура
Ленчо Димитров от София за това, че в знака Ин-Ян
трябва да се съзира не само проявлението на дуализма чрез
мъжките и женските качества, но и триадата, троицата. Тя
се явява път към целостността1, която се състои именно от
тези две качества, а те пък, от своя страна, се проявяват
единствено в нея. Както е казал Лао-Дзъ, ако говорим за
кокошката, длъжни сме да помним за петела и обратно.
Тоест петелът и кокошката се явяват като двата полюса на
единното цяло, което за нас се проявява в този вид птици –
кокошките.
Връщайки се към редуването във фокусирането на
съзнанието, можем също да кажем, че е възможно то да
бъде сравнено и с дейността на лявото и дясното
полукълбо на главния мозък2 или пък с конкретното и
отвлеченото (абстрактно) мислене.
Един учител по виетнамски вид кон-фу учи, че
конкретното и абстрактното в идеала трябва да се вземат
във взаимовръзка, тоест все пак цялостно. Ако говорим за
нещо конкретно, нужно е при това да прибегнем и към
абстрактното, за да направим обобщение. А когато човек
говори за отвлечени категории, ще трябва да се постарае и
да свърже тези категории с конкретните им проявления, с
примери. Иначе може да ни изненадат следните две
опасности.
Ако зациклим в конкретното, можем неусетно да
загубим връзката си с духовното, силно да се „заземим” и
нашата същност да стане материалистична. А ако наблегне
на абстракцията, човек може да се откъсне от реалния
живот и от придобиването на материален опит, който също
е част от програмата на неговото въплъщаване.
Именно световете с по-плътна груба материя са
предназначени да ни дават възможността да проявяваме и
доказваме на практика кои са нашите идеи и доколко
съответстват на Истината. Ще илюстрирам това с примера
с архитекта, даден от Макс Хендел в книгата Космогония
на розенкройцерите.
В главата на архитекта се ражда идея за красиво здание
и той се заема с чертежи. И след време установява, че на
някои места е допуснал грешки, които чертежите му
помагат да открие. Залавя се да преработва своите
пропуски, а при започване строежа на това здание също
може да се открият някакви грешки или недоизпипани
работи. В хода на отстраняването им този „творец на
музика в камъка” се приближава все повече към идеалната
идея на замисленото от него здание. Именно този процес
(пренасяне на съответния проект от света на мислите във
физическия свят) ни помага да разберем колко е нужен
светът на материята и колко е необходимо да възприемаме
света комплексно и цялостно.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.