За авторите 1 (Към сиянието на истината през глъбините на словото)

Към сиянието на истината през глъбините на словото е книга на Андрий и Ольга Будугай. Представлява сборник от статии с лингво-езотерични изследвания и е най-задълбоченото разглеждане на Духовните корени на българския език.

Андрий Будугай в последното си въплъщение, кой
знае защо, се е родил на 23 септември 1966 г.– в деня на
есенното равноденствие. Както по-късно е узнал от майка
си, така се случило, че в утробата й специално е дочакал
този ден: по законите на биологията трябвало да се роди
няколко седмици по-рано. Вероятно тази дата е била сама
по себе си нещо важно за неговото раждане, както е било
важно и мястото, където се е родил – Ставрополският край
в Кавказ (Русия), където родителите му се преместили да
живеят малко преди да се роди синът им. А на десетия ден
след раждането му семейството пак се върнало в Таврия – в
село Бердянское (Бердянски район в Запорожка област).
Родители на Андрий станали работниците Олександр
Будугай и Ганна Кривобороденко.
През ранното си детство Андрий живее в село
Бердянское с баба си по майчина линия – Василиса
Кривобороденко, която е чистокръвна българка, жена на
украинеца-ковач Яков (през моминството си се е казвала
Арабаджийска). Родителите му, една година, след като се
върнали от Кавказ, се преселили в град Бердянск и Андрий
остава да живее „самотен, ала горд” с баба си (вече
вдовица), като вижда родителите си само през почивните
дни. Не общува изобщо с други деца: в детска градина не
ходи и е изолиран от съседските деца. В замяна на това пък
има възможността да научи един от диалектите в
българския език – онзи, на който се било говорело в селото,
където била израснала баба му. Очевидно е, че тези
условия са предвидени свише, за да бъде възможно, при
тази своеобразна изолация, в душата на момченцето да
бъде заложена способността да възприема света доста по-
различно от другите и да придобие склонността да се
отдава на размисъл.
Родителите вземат Андрий да живее с тях в града,
когато той е на шест години и половина. Тръгва в детска
градина и се сблъсква с огромна трудност – почти не може
да общува с връстниците си. След като посещава градината
само няколко месеца, на 1 септември 1973 г. нашето
„казаче” тръгва на училище – със същите тези свои
връстници, с които е било в детската градина, а това
увеличава още повече трудностите му за общуване с тях и
то съвсем се затваря в себе си. След няколко години
Андрий забравя български, тъй като живее вече
изключително в рускоезичната среда в Бердянск.
Годините, които преживява в училище, са подобни на
нещо като състоянието анабиоза и с нищо по-особено не се
отличават до мига, в който, когато Андрий бил в VІІ-и
клас, в това училище постъпва като учител по физкултура
Сергий Дмитрович Христенко. Забелязал той, че Андрий в
часовете стои отделно от всички други и не взема никакво
участие в спортните игри. Завежда го в стаята със спортни
пособия и му показва няколко упражнения с щанга. Казва
му, че отсега нататък във всеки час по физкултура може да
идва в тази стая и да се занимава самостоятелно…
Този ден бил повратен в съдбата на Андрий и станал
начало на неговото съзнателно самооформяне като
личност: в началото на физически, а след това и на духовен
план. Успоредно с влечението си към спорта, той започва с
огромно желание да чете книги, които „не са включени в
учебната програма”: художествена и научно-популярна
литература. Трябва да се уточни, че Андрий по принцип не
чете това, което е предвидено в учебната програма. А и
въобще към учението той се отнася „без никакво усърдие”:
учителката му в началните класове, още от първите
няколко седмици, така създала у него „алергия” към
учението, че той през всичките останали години в училище
преживявал някаква вътрешна форма на протест срещу
учебната програма, с изключение само на математиката.
След завършването на VІІІ-и клас Андрий постъпва в
Бердянския техникум по лозарство и винопроизводство.
През последната година и половина в предишното училище
той вече е успял, чрез работа върху себе си, да постигне
нивото, което ще му позволи в техникума да бъде наравно
с останалите си връстници, а не да се чувства като някакъв
„неприет и отхвърлен чудак”. Бедата е само в това, че той
никак не е искал да учи точно в това учебно заведение –
просто не той, а родителите му избират техникума поради
това, че е близо до дома им. Но затова пък юношата вече
достатъчно решително е започнал да се самообразова и
макар почти слепешком, вече е тръгнал към това, което по-
късно ще стане смисъл на живота му.
Когато е в ІV курс, започва успоредно да посещава
курс за шофьори категория С при ДОСААФ. Доста
трудничко му се удава тази материя (техниката съвсем не е
вълнувала душата му), но и в това сякаш има Божий
промисъл, за което ще стане въпрос малко по-нататък.
През последните две години на учението му в техникума на
„нашия герой” му се случило да направи и първите си
доста неумели опити в стихотворството…

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.