Реч на Херман Дейли – част 1

Реч на Херман Дейли при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1996

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Неикономически растеж: Противоречащи си парадигми

„Онова, което изглежда като богатство, може да се окаже просто позлатения връх на безкрайни руини…!” – Джон Ръскин, Unto this Last, 1862.

I. Неикономическия растеж в теорията

Икономистите толкова харесват растежа на Брутния национален продукт, че го наричат „икономически” растеж, отхвърляйки по този начин възможността за „неикономически” растеж на БНП. Но априори не съществува причина, поради която пределните екологични и социални разходи да не са по-големи от ползите, които носи производството. Всъщност според икономическата теория би следвало да очакваме, че в един момент ще стане точно това. Според закона за намаляващите пределни ползи на приходите първо задоволяваме най-належащите си нужди, а всяка допълнителна единица приходи (производство) се използва за задоволяване на по-маловажни желания. И така пределните ползи на растежа намаляват. По същия начин според закона за повишаващите се пределни разходи първо използваме най-продуктивните и лесно достъпни производствени фактори (най-плодородните земи, най-концентрираните минерални залежи, най-добрите служители) и започваме да използваме по-неефективни производствени фактори, само ако растежът го налага. Следователно пределните разходи на растежа нарастват. Когато повишаващите се пределни разходи се изравнят с намаляващите пределни ползи, достигаме до оптимално ниво на БНП и последващ растеж би бил неикономически, защото разходите ще нарастват повече от приходите. Защо това просто приложение на основните правила в микроикономиката звучи немислимо на макроикономическо ниво?

II. Неикономическият растеж е факт

Човек би могъл и да приеме, че на теория неикономическият растеж е възможен, но в същото време да твърди, че това е без значение от практическа гледна точка, защото дори не се и доближаваме до оптималния мащаб. Ползите от растежа все още може да са огромни, а пределните разходи пренебрежими. Икономистите са съгласни, че БНП не е създаден да измерва благоденствието, а само дейността. Въпреки това те приемат, че благоденствието е правопропорционално свързано с дейността и следователно растежат на БНП води до увеличаване на благоденствието макар и не на всеки отделен идивид. Това е все едно да вярваш, че пределните ползи от растежа на БНП са по-високи от пределните разходи. Това твърдение може да бъде проверено емпирично. И резултатите ще покажат, че то не е вярно.

III. Двете парадигми за неикономическия растеж

Според стандартната нео-класическа парадигма, неикономическият растеж е аномалия. Няма да срещнете и думичка за него в който и да било учебник по макроикономика. Но в рамките на парадигмата за екологичната икономика, неикономическият растеж е очевидна възможност. Нека видим защо.

Според пред-аналитичната визия на стандартния нео-класически модел на икономиката, тя е цялостна система и природата, доколкото се взема предвид, е сектор от икономиката (примерно добивен сектор – мини, кладенци, гори, риболовни стопанства, земеделие). Природата не се разглежда така, както я вижа екологичната икономика (като обвхащаща, осигуряваща и поддържаща цялата икономика), а просто като икономически сектор, който по нищо не се различава от останалите сектори. Ако продуктите или услугите на добивния сектор намалеят, предполага се, че икономиката би преодоляла този недостиг, като го компенсира с повече продукти от останалите сектори. Ако замяната е трудна, ще бъдат създадени нови технологии, които да я улеснят.

Емпирично доказателство за маловажността на природата в този смисъл можем да намерим в спадащия дял на добивния сектор в БНП. Отвъд осигуряването на неразрушими основи за строителството, природата просто не е важна при този нео-класически възглед за икономиката. Според екологичната икономика обаче процентът на БНП, включващ ресурсите, представя невярна индикация за тяхната важност. Човек би могъл да каже също така, че основите на сградите не са важни, защото представляват само 5%от издигналия се над тях небостъргач. БНП е сумата от добавената стойност. Ресурсите са това, към което се добавя стойност – основата, върху която се гради небостъргача. Важността на основата не намалява с нарастване на височината на структирата, която се крепи върху нея! Ако растежът на БНП се дължеше само на нарастване на добавената стойност на постоянно количество ресурси, тогава растежът щеше да е икономически. Но не това се случва на практика.

Според екологичната икономика това, което в действителност се случва, е, че икономиката нараства главно трансформирайки околната среда или естественият капитал в  произведен от хората капитал. Този процес на трансформация се осъществява в рамките на околната среда, която е ограничена, ненарастваща и разполага с крайно количество ресурси. Слънчевата енергия задвижва биохимичните процеси, но тя също е крайна и ненарастваща. С растежа на икономическата подсистема, тя става все по-голяма спрямо цялата система и следователно е подвластна на нейните ограничения – крайност, липса на растеж и ентропия. Дори и според неокласическата теория за взаимозаменяемост на природните ресурси с произведени от хората материали, растежът на подсистемата в крайна сметка е ограничен от размера на  цялата система. Но ако произведеният от хората капитал и природният капитал са добълващи се, а не взаимозаменяеми, тогава растежът на икономическата система е още по-ограничен. Защото не би имало смисъл да превръщаме природния капитал в такъв, произведен от хората, ако капацитетът на оставащия природен капитал не е в състояние да го допълва и поддържа. Какъв е смисълът от повече рибарски лодки, ако в морето вече няма риба? Преди риболовът е бил ограничен от броя рибарски лодки (произведен от хората капитал), но днес той е ограничен от оставащите в моретата рибни пасажи (природен капитал).

Когато два фактора са допълващи се, този, който недостига, се явява ограничаващ. Ако двата фактора са взаимозаменими, нито един от тях не може да е ограничаващ. Според икономическата логика трябва да икономисваме и да инвестираме в ограничаващия фактор. И тази икономика никога не се е променяла, но преминавайки от един „празен” към един „пълен” свят, ролята на ограничаващия фактор постепенно се измести от произведения от хората към природния капитал или от рибарските лодки към количеството риба в морето, от броя триони към оставащите гори, от системите за поливане, към наличните водни басейни, от броя петролодобивни станции към оставащия в земята петрол, от двигателите, изгарящи гориво, към способността на атмосферата да абсорбира въглероден диоксид и т.н.

Оптималния мащаб на икономиката е толкова по-малък, колкото по-голяма е: (а) степента в която се допълват произведения от хората и природния капитал; (б) желанието ни да имаме пряк досег с природата и (в) оценката ни за стойността на останалите видове. Колкото по-малък е оптималния мащаб на икономиката, толкова по-скоро физическият растеж става неикономически.

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.