Реч на Херман Дейли – част 2

Реч на Херман Дейли при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1996

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

IV. От позволяване, през изискване, към ограничаване на растежа

Неокласическата парадигма позволява растежаът да продължава вечно, но не изисква това задължително да е така. В исторически план задължението за непрекъснат растеж идва в отговор на въпроси, повдигнати от Малтус, Маркс и Кейнс. Растежът е бил общото решение на трите проблема – пренаселване, несправедливо разпределение на богатствата и нежелана безработица. Пренаселването би могло да бъде разрешено чрез демографски преход, стартиран от растежа. Несправедливото разпределение на богатствата би могло да бъде направено по-поносимо от растежът, който носи ползи на всички. Безработицата би спаднала при повишаване на търсенето, което би могло да бъде постигнато чрез насърчаване на инвестициите. Продължавайки тази потвърдена от времето традиция, в доклада за световното развтие на Световната банка от 1992г. се твърди, че по-големият растеж ще помогне за решаването и на екологичните проблеми. Но при всички положения това твърдение е било приемано при условие, че растежът е икономически, т.е. прави ни по-богати, а не по-бедни. Но днес растежът вече става неикономически. Неикономическият растеж не може да поддържа демографския преход, нито да предложи решение на проблема с пренаселването на земята. Той не може да коригира несправедливото разпределение на богатствата, нито да помогне за намаляване на безработицата. Не може и да осигури допълнителни богатства, които да бъдат използвани за възстановяване на околната среда.

Днес се нуждаем от по-радикални и преки решения на проблемите на Малтус, Маркс и Кейнс: контрол на населението, който да реши проблема с пренаселването; преразпределение на богатствата, което да премахне прекаленото неравенство; реформиране на еко-таксите, което да повиши производителността и заетостта. Всичко това трябва да бъде превъплатено в национални политики. Утопично (или антиутопично) е да си мислим, че може да бъде създаден световен орган, който да се заеме с тези задачи. Много държави са предприели важни стъпки за ограничаване на прираста на населението си, за ограничаване на неравенството в приходите, както и за намаляване на безработицата. Някои държави вече са повишили производителността на ресурсите, правейки така, че цените на стоките да отразяват напълно социалните и екологичните разходи. Тези важни стъпки, предприети на национално ниво обаче се подкопават от идеологията за глобализацията. Световната икономическа интеграция чрез свободна търговия и свободно движение на капиталите на практика премахва значимостта на националните граници, превръщайки една федеративна общност от нации в едно космополитно множество от глобализиран индивиди, които не могат да бъдат наречени общност. Някои от тези „индивиди” са огромни транснационални корпорации, т.е. юридически лица.

При глобализацията всяка държава се стреми да се разрастне отвъд ограниченията на собствената си екосистема и пазар, като заеме част от екологичното и икономическо пространство на всички останали държави а също и световните общи блага. Глобализацията се движи от конкуренция, която непрекъснато сваля стандартите, като намалява заплатите, прехвърля върху друг екологичните разходи и намалява режийните социали разходи в полза на общото благо. Но всичко е много по-лошо от една нереална световна мечта – тя намалява способността на отделните държави да продължават да се борят със собствените си проблеми, свързани с несправедливо разпределение на богатствата, безработица, пренаселване. Трудно е да си представим, че някоя държава ще продължи да контролира раждаемостта или да включва социалните и екологични разходи в цените на стоките и услугите, при положение, че другите страни не правят същото и резултатите от това се отразяват пряко върху тях.

Глобализацията е последният еликсир, забъркан от алхимиците на вечния растеж. Растежът, задвижван от износа, е новият философски камък, който превръща оловото в злато чрез алхимията на свободната търговия. Със съживяването на алхимията се завръща и логиката на меркантилизма: богатството е злато и за да могат държавите без златни мини да се доберат до него, те трябва да изнасят повече стоки, отколкото внасят и да получават заплащане за разликата в злато. За да изнасяш повече, отколкото внасяш, трябва да намалиш заплащането за работниците. За да поддържаш заплащането ниско, ти трябва излишък от работна сила, постигнат чрез миграция или висока раждаемост сред работническата класа. Следователно, за да бъде една нация богата, глобализацията изисква гражданите й да са бедни, да стават все повече и живеят в една непрекъснато влошаваща се околна среда.

Джон Ръскин наистина предвиди ерата на неикономическия растеж, време, в което:

„Онова, което ни се струва като богатство, може реално да е просто признак на стари руини…”

 

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.