Тичай, Лопепе, тичай

Статия на Иво Иванов Канзас

Понякога, когато въздухът е кристалночист и видимостта е идеална, отивам наедно самотно място до езерото Клинтън, за да се вгледам необезпокояван вогромните загадъчни каньони, обвили планината Брадли, и да се запитам отново какви ли древни тайни крият мрачните им сенки. Под тях като хладнокръвно, търсещо плячката си влечуго се вие долината Шрьотер. Но днес гледката, която ме е вълнувала толкова често през годините, отнася мислите ми към малкия петгодишен
Лопепе. В края на краищата нали самият той днес – осемнайсет години по-късно,
твърди, че често е обичал да се вглежда със страхопочитание в абсолютно същите
хипнотизиращи пейзажи.

Питам се какви ли мисли са минавали през чистото му, невинно съзнание? Децата
имат уникалната дарба да виждат света през неопетнена от цинизъм и логика
призма. Наивните им въпроси често са трогателни. Как да отговориш на дъщеря си,
когато излита за пръв път със самолет и те пита кога ще станем малки? Забелязала
била, че самолетите се смаляват, след като излетят от земята, и преценила, че всичко
в тях също би трябвало да стане по-малко. Наскоро и синът ми успя да ме озадачи с
култовия въпрос колко е стара буквата „г“. Друга зашеметяваща загадка, родена от
неговото съзнание, е въпросът от кой отбор е Господ. Единственото, което успях да
му кажа, е, че във всички случаи не е от Англия.

Детската психика е красива, неразгадана тайна и невръстният Лопепе не е бил
изключение. Малчуганът, казват, бил обаятелно дете Добро сърце и широка,
обезоръжаваща усмивка. Може да я види- често дори и днес върху лицето на вече
порасналия мъж. Изгрява някак еднъж, озарявайки чертите му с лъчезарно
излъчване. Усмивката в никакъв случай не е класическа и с огромната дупка между
предни зъба навярно вбесява ортодонтите, но тя сякаш всичко останало върху лицето
му, за да го превърне отново в безгрижния хлапак, обичан безрезервно от цялото селце Кимотонг в Южен Судан.

Миналата година Лопепе най-после се върна точно там, за д а посети
собствения си гроб. От седемнайсет години не беше стъпвал в родното си място.
Купчина камъни – това е всичко, което са могли да си позволят родителите му, за да
отбележат символично гроба му. Не са знаели дори къде да намерят крехките
останки на сина си, за да ги положат в него. „До днес помня калашниците – твърди
Лопепе. – Бяха толкова големи и зловещи.“ Всичко изглежда голямо за едно
шестгодишно дете.

В един кошмарен ден на 1991-ва озверели наемници, подкрепяни от
правителството, нахлуват в малката католическа църква, в която семейството на
Лопепе било на поклонение. Въоръжени до зъби и пръскащи слюнки, оскотелите
фанатици нареждат на всички да легнат на земята. Това, което ги интересува, това,
което е най-конверти- руемо за изкривената им идеология, са децата. Едно от най-
жестоки- те престъпления на нечовешкия конфликт в Судан е отвличането на деца,
промиването на техните уязвими съзнания и превръщането им в роботизирани
военни машини. Бащата на Лопепе се хвърлил да го защити, но бил почти убит с приклад на пушка.
Всички деца от църквата били натоварени като добитък в каросерията на камион,
завързали очите им с превръзки и ги отвели в концентрационен лагер. Военното
обучение се провеждало с часове под жестокото екваториално слънце. Лопепе
попаднал в помещение, в което като сардини били натъпкани 100 деца. Хранили ги с
каша, съставена от смлени соеви зърна и пясък. „Децата около мен умираха всеки
ден от дизентерия, побой и глад – спомня си Лопепе. – Научих се да усещам идващата
смърт. Те някак си лягаха примирени и затваряха очи завинаги. Страхувах се, че
скоро и моят ред ще дойде.“

Но една безлунна нощ три 14-15-годишни момчета, които познавали родителите
му, се промъкнали в стаята. „Ние ще ти помогнем да видиш майка си отново“,
прошепнало едно от тях в ухото му. Единият го хванал за лявата ръка, другият за
дясната и тихомълком го измъкнали от лагера през тайна дупка в оградата. В
продължение на три дни момчетата бягали, преследвани от войниците. „Тичай,
Лопепе, тичай!“, окуражавали го тийнейджърите, но когато не можел повече, го
качвали на гръб и продължавали. Нощем го криели в пещери, докато търсели вода, и
му я носели в чаши, направени от широки листа. Цяло чудо е, че не са били
разкъсани от дивите животни на африканската савана.

Децата продължили на юг и без дори да разберат, преминали на територията на
Кения, където били заловени от граничари. Лопепе бил заведен в огромния лагер за
бежанци Какума, където прекарал останалото си детство. В продължение на десет
години малчуганът живеел в абсолютен недоимък и се борел за оцеляването си с
едно ядене на ден. Лопепе не знае какво е станало с трите момчета, които спасили
живота му, но до ден-днешен ги нарича „моите ангели“. Чарът и добрината му
бързо му спечелили много приятели. Хлапакът обичал да играе футбол с топка,
направена от смачкана на кълбо хартия, делял дажбата си от царевица с по-
слабичките деца и ходел съвестно на училище. То се състояло от черна дъска,
закачена на дърво, а учениците чертаели с пръчки числа и букви по пясъка. Нощем
малчуганите лягали под опръсканото със звезди небе и докато се взирали в него, по-
големите момчета разказвали приказки на по-малките. Лопепе обичал да се вглежда
в небето и да повтаря, че звездите са като семейството. „Те се обичат и разчитат
един на друг. Нищо не може да ги раздели.“ Момчето мечтаело повече от всичко да
види отново родителите си, но било убедено, че семейството му е загинало във
войната, отнела повече от 2 милиона човешки живота. Майка му и баща му също
вярвали, че синът им е мъртъв, и дори направили церемониално погребение.
Лопепе обичал да тича, да се носи свободен и лек като вятър из саваната и в
ритъма на стъпките си да забрави тежкия си живот и осакатеното си детство. Кой
знае – сигурно, докато е бягал от спомените си, е чувал отнякъде и шепота на своите
ангели: „Тичай, Лопепе, тичай!“. Постепенно доброволците в лагера започнали да го наричат Лопес. Лопес Ломонг.

През 2001-ва късметът най-после се усмихнал на лъчезарния младеж и той
попаднал в списъка на 3500 деца бежанци, които били осиновени от американски
семейства. Така тийнейджърът ненадейно се озовал в дома на Роберт и Барбара
Роджърс в щата Ню Йорк – на хиляди километри и няколко века разстояние от
красивото, но примитивно селце, в което бил роден. Пристигнал на летището само с
пликче в ръка, защото оставил всичко, каквото имал, на приятелите си в лагера.
Културният шок бил покъртителен. Лопес не можел да повярва, че семейство
Роджърс имат кола, и мислел, че ще ходят пеша от летището. До самолета в Найроби
стигнал с ходене. Първата нощ спал на запалена лампа, зашото не знаел, че
светлината може да се изключва. Съшо така умирал от студ, тъй като нямал
представа, че температурата на водата под душа може да се контролира. В дома на
Роджърс за пръв път видял хладилник и микровълнова печка. Но Ломонг се
адаптирал бързо и постъпил в гимназия, където демонстрирал забележителен
интелект, а миналата година завърши и университета в Северна Аризона, където бе
един от най-популярните и обичани студенти.

През 2003 година – ново чудо: Лопес научи чрез приятел, че семейството му е
живо и майка му Рита Намана го търси отчаяно в Кения! Няколко дни по-късно
получил обаждане от жена, която за пръв път в живота си използвала телефон.
Тя непрекъснато му повтаряла през сълзи, че иска да говори със сина си Лопепе, без
да си дава сметка, че детето ѝ е пораснало и заедно с него е пораснал и гласът му.
Лопес нямаше нито пари, нито американски паспорт, за да се върне в Африка и да
види семейството си. Но миналата година с помощта на тв канала НВО младежът
най-после се събра отново с хората, с които съдбата безмилостно го бе разделила.
Гледах трогателните кадри, които биха могли да разчувстват до сълзи дори
паметника на Съветската армия в София. Лопес прегърна братчето, което никога не
бе виждал, и се разрида в обятията на майка си. Но това не е краят на тази странна
приказка. Възможно е дори да е само началото…

Какво вижда едно малко дете в нощното небе? Много повече от нас, възрастните.
Съзнанието му е необременено, любопитството неутолимо, въображението -
необятно. Ние често биваме погълнати от цикъла на ежедневието си и стесняваме
кръгозора си, потъвайки в безсмислени детайли. Петгодишното дете се вглежда в
луната и не вижда в нея като мен каньоните на планината Брадли, долината Шрьотер
или кратера Клавиус. За малкото момче луната е красивата бяла зеница на нощта,
която се взира обратно в него с настойчиво, немигащо око. Детето гледа в хипноза
звездите, защото за него те не са просто далечни огнени кълба от газ, а милиони
трепкащи въпроси. Някои ще намерят отговора си, а други може би е най-добре да
останат завинаги неразгадани.

Защо, питат звездите, съдбата толкова често ни подхвърля жестоки шеги? Защо не еподсказала на малкия Лопепе, че в продължение на месеци и той, и майка му са
живеели, без да подозират, в двата противоположни края на един и същ бежански
лагер? И кой е този звяр, спотайващ се в най-тъмните подземия на човешката натура,
който е в състояние да създаде изчадия, способни да посегнат на детски живот? Да
го изтръгнат като жива плът от ръцете на родителите му? Кои са тези животни, защо
съществуват в XXI век и за какво им е това парче месо, което бие в гърдите им?
Но има и други, далеч по-хубави въпроси, увиснали в небето. Като този например
- защо американският олимпийски отбор, пълен догоре с легенди като Фелпс, Коби
и сестрите Уилямс, се събра във вторник и единодушно реши, че на откриването на
олимпиадата американският флаг трябва да бъде носен от един малко известен 23-
годишен бегач на 1500 метра на име Лопес Ломонг? Защо младежът с голяма
усмивка и тежко минало, който едва миналата година най- после придоби
американски паспорт, е толкова обичан и уважаван? Защо точно той, който е
израснал толкова далеч, заслужи да развява знамето на новата си родина? Може би
заради тези негови думи: „Страдам непрекъснато за децата на Судан. Те не мечтаят
да станат доктори или олимпийски атлети. Те просто мечтаят да са живи на
следващия ден. Искам да направя всичко по силите си, за да им помогна“.
В сряда, когато научи за огромната чест, Лопес заяви с треперещ глас, че това е
най-щастливият ден в живота му.

Има и още, малко по-лесни въпроси: какви са например шансовете на нашия
герой за медал? Трудно е да се каже – 1500 метра е непредвидима дисциплина. На
квалификациите Лопес се класира, завършвайки трети, въпреки че бяга с изкълчен
глезен. Потенциалът му е огромен: има и сила, и издръжливост, и стратегическо
мислене, макар че все още му липсва техника. В тази дистанция всичко е възможно
при идеално стечение на обстоятелствата, но в същото време нищо не е гарантирано.
Знам обаче с абсолютна сигурност едно нещо – ако Лопес стигне до финалите,
неговите три ангела, независимо дали все още са живи, или не, ще го гледат
отнякъде с усмивка. И когато влезе, лек като вятър, в последната обиколка, и те, и
ние, и дори Бог, независимо от кой отбор е, ще скочим обезумели на кРака и и
докато всяка негова изстрадала стъпка го води към финалната лента, ще крещим с
цяло гърло и с цяла душа: „Тичай, Лопепе!
Тичай!“

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.