Дванайсетте сирачета

Статия на Иво Иванов Канзас

„Мога да кажа, че сме приятели… Мога да кажа, че сме приятели… Мога да кажа,
че сме приятели.“ Случвало ли ви се е дадена дума или фраза да нахлуе неканена в
главата ви и невъзмутимо да измести всичко останало? Обикновено здравият разум
прави опит да надделее, но в повечето случаи всяка съпротива е излишна. Спомням
си например как веднъж сатанинската безсмислица на група „Диана експрес“ „Две
праскови посях и две череши“ долетя по радиовълните и като някакъв изгладнял
екзотичен вирус унищожи всички останали мисли в главата ми. Цяла седмица не
можех да започна или завърша изречение, без да спомена проклетите праскови ичереши. Накрая ми беше почти невъзможно да функционирам, тъй като песента ме
бе трансформирала в някакво оглупяло тананикащо си зомби. Паразитният куплет
нападаше хладнокръвно мозъчните ми клетки и една по една методично ги
превръщаше в гниещи праскови и череши.

Случая с фразата „Мога да кажа, че сме приятели“ е по-различен. Явно в
главата ми има доста празно пространство, тъй като вече няколко дни тези думи
кънтят и отскачат като алпийско ехо в коридорите на съзнанието ми. Но за разлика
от безобразното творение на „Диана експрес“, тази фраза е добре дошла. В нея има
логика и смисъл. Причината да ме преследва са дванайсетте близнаци, живеещи в
Швейцария. Вече 36 години тези благородни братя водят странно съществуване.
Изоставени безсъвестно от родителите си, 12-те елегантни, аристократични сираци
излизат от дома си само веднъж в годината с надеждата най-после да бъдат
потърсени, пожелани и осиновени. Това обаче едва ли някога ще се случи. Колкото и
да е невероятно, те дължат тъжната си съдба на един-единствен баскетболен мач. Но
не какъвто и да е мач, а един от най-легендарните Двубои в историята на световния
спорт.

Годината е 1972-ра, а мястото на събитието – XX Олимпийски игри в Мюнхен. По
това време професионалистите все още нямаха право да играят, но въпреки това
Съединените щати не бяха губили нито един мач на олимпийска сцена. Седем
участия – седем златни медала! 63 последователни победи. За никого обаче не беше
тайна, че доминацията на американците ще бъде подложена на невиждано до този
момент изпитание. Отборът на Съветския съюз разполагаше с великолепни играчи,
изключителен треньор и неограничени ресурси. Руснаците бяха по-високи, по-зрели
и най-вече – далеч по-обиграни. Казват, че преди да пристигне в Германия, освен
многобройните лагери за сработване отборът на СССР е имал вече 400 мача зад
гърба си. Формацията беше машина, сглобена и калибрирана с години с една-
единствена цел – да детронира омразните американци. Също така повече от ясно
беше, че въпреки фиктивните си позиции в съветската армия, милиция и т.н. руските
баскетболисти са си чисти професионалисти.

Американците, от друга страна, бяха студентчета, събрани два месеца преди
олимпиадата. Зад гърба си имаха един лагер и 12 приятелски мача. Отборът им стана
известен като най-младата формация в историята на щатския олимпийски спорт.
Въпреки това американците бяха изключително талантливи и атлетични. Нямаше
отбор на света, който би могъл да им се противопостави в динамичен двубой с бързи
пробиви и пресираща защита. За тяхно нещастие треньор на Щатите бе
консервативният Хенри Айба, който предпочиташе бавен и целенасочен стил на
игра. Старият традиционалист забрани атрактивните изпълнения и стихийните
атаки и по този начин извади играчите от естествената им среда. Постепеннотонападение допадна идеално на обиграния съветски отбор, воден от безпогрешния
Сергей Белов и хладнокръвния Александър Белов.

Допълнителен проблем за американците създаде отказът на най- добрия им млад
играч Бил Уолтън да облече националния екип. Легендарният център не даде
обяснения за решението си, но общоприетото мнение е, че не е бил съгласен със
стратегията на треньора. Финалът се игра в последния ден на олимпиадата, само пет
дни след ужасната трагедия с израелските атлети. Нервите бяха изострени до
крайност. Според очакванията още от първата секунда мачът се превърна в епичен
сблъсък на двете защити.

В отсъствието на Уолтън основното препятствие пред руснаците беше
неопазимият Дуайт Джоунс, който бе най-добрият реализатор и борец на
американците. В невъзможност да неутрализира Джоунс руският треньор Владимир
Кондрашин избра нестандартна тактика и пусна в игра дълбоката резерва Дворни
Едешко, който моментално предизвика сбиване с американската звезда. Двамата
играчи получиха технически наказания и бяха изхвърлени от мача. Още при
следващото отиграване другата звезда Джим Бруър бе блъснат на земята и излезе от
игра със сътресение на мозъка. Руснаците поведоха с девет точки, но благодарение
на светкавично бързия гард Кевин Джойс американците намалиха разликата на три
точки.

До края оставаха 40 секунди и топката попадна в ръцете на Джим Форбс, който
излезе от идеално поставен заслон и необезпокояван отбеляза от средно разстояние.
Така резултатът бе само 49:48 в полза на Сборная. Руснаците мъдро изстискаха
всичките си 30 секунди от часовника. 10 секунди преди края изстрелът на А. Белов
бе блокиран от Том Макмилън и топката се озова в ръцете на Дъг Колинс.
Американецът се опита да поднесе, но бе жестоко фаулиран. Три секунди преди края
полуживият Колинс изпълни безупречно и двата фала, давайки точка преднина на
отбора си.

От този момент до края на мача се разви една от най-големите и хаотични
трагикомедии в историята на олимпийския спорт. Моментално след фаловете на
Колинс руснаците вкараха топката в игра, но не успяха да отбележат кош и мачът
свърши. Главният съдия обаче изуми всички, преценявайки, че руският треньор е
поискал прекъсване, и нареди трите секунди да се преиграят. До ден-днешен
въпросното поискано прекъсване е под въпрос. Противно на легендата българският
съдия Артеник Арабаджан няма вина за преиграването. Решението е изцяло на
бразилския рефер Ренато Ригето.

Руският отбор опитва дълъг пас, но американците открадват топката и мачът
завършва за втори път в тяхна полза. Полудели от щастие, играчите започват дапразнуват, без да забележат, че шефът на ФИБА Уилям Джоунс е слязъл на игрището
и разговаря оживено със съдиите. В пълно противоречие с официалния правилник и
олимпийския протокол англичанинът нарежда трите секунди да се изиграят още
веднъж, защото имало някаква неизправност в часовника. Невярващи, американците
се връщат на игрището за трети път! Този път гардът Иван Едешко изпрати дълъг пас
през цялото игрище право в ръцете на Саша Белов. Руснакът се обърна спокойно и
поднесе топката в коша – 51:50 в полза на братушките! По този безпреце дентен
начин бе сложен край на потискащата баскетболна хегемония на Съединените щати.
Американците подадоха една от най-стабилно обоснованите контестации в
историята на спорта, но Арбитражната комисия бе разделена от… бодливата тел на
Берлинската стена. В комисията имаше петима души – румънецът, унгарецът и
кубинецът, естествено, гласуваха в полза на руснаците. Италианецът и пуерто-
риканецът дадоха рамо на американците. С 3:2 гласа СССР се сдоби с първото си
олимпийско злато!

За броени минути всички медали бяха занесени в специален автобус, паркиран до
залата. Процедурата е немска идея и бе приложена за пръв път в Мюнхен. Всъщност
автобусът беше мобилна работилница, в която мълниеносно върху всеки медал бяха
гравирани името н националността на наградения. Но когато медалите са доставени
навреме в залата за церемонията по награждаването, на почетната стълбичка зее
едно голямо, обидено празно място. Там, където трябва да са носителите на
сребърни медали, няма никого. Американците отказват да приемат второто място и
да стиснат ръцете на победителите.

1972-ра бе тежка година. Студената война беше докарала света до истерия.
Източният и Западният блок се бяха демонизирали взаимно, а игрите, естествено,
бяха тотално политизирани. И двете системи гледаха на финала като на идеална
палитра за пропаганден плакат. Дори днес, 36 години след злополучния мач, всички
американски играчи до един отказват да получат медалите си. Красивите сребърни
отличия, създадени от легендарния майстор Герхард Маркс, се съхраняват в
специален сейф в Лозана, Швейцария. На лицевата страна е изобразена богинята на
победата, надвесена над олимпийския стадион. Всяка година медалите се изваждат
от сейфа за почистване и всяка година МОК прави отчаян опит да убеди
американските баскетболисти да ги приемат. Напразно – дванайсетте медала по
всяка вероятност ще останат сираци завинаги, въпреки че общата им нумизматична
стойност се оценява на 1 милион Долара. Горчивината и болката от загубата са
толкова големи, че Дъг Колинс и Майк Бантъм дори са посочили в завещанията си,
че забраняват на съпругите и наследниците си да приемат медалите след смъртта им.

Вие какво бихте направили? Аз имам по-особено мнение. Според мен има
огромна сила в това да погледнеш в очите победения победител и да му стиснеш
ръката. Ако американците се бяха качили на стълбицата и развели флага си през
1972-ра, те щяха да са завинаги шампиони в очите на целия свят. Гледал съм до
втръсване развръзката от този мач. Може и да е имало конспирация, особено в Арби-
тражната комисия, но според мен става дума за поредица от фрапиращи съдийски
гафове, които са ежедневие в баскетбола. Също е истина, че руснаците играха по-
добре, контролираха играта и до голяма степен заслужаваха победата.

Знам със сигурност, че докато съм жив, няма да забравя голямата грапава буца,
която заседна в гърлото ми, когато нашият легендарен гимнастик Йордан Йовчев
беше безскрупулно и варварски ограбен на олимпиадата в Атина. Ухажвана от
домакините, безсрамната съдийска комисия буквално изтръгна златния медал от
талантливите ръце на българина, за да го връчи на неизмеримо по-слабия в този ден
грък Димостенис Тамбакос. Спомням си как камерата се спря върху лицето на
Йовчев и как тихата болка и тъгата в очите му накараха моите очи да натежат от
сълзи. Но Данчо стисна зъби по мъжки, качи се на стълбичката и взе сребърния си
медал, за да го донесе в България, където бе посрещнат като национален герой.
Наскоро този изключителен мъж заяви следното в интервю: „Не съм само аз – в
Атина имаше и други ощетени гимнастици. В погледа на Тамбакос си личеше кой е
победител. Момчето не е виновно, защото не се е месило в интриги. Излезе и игра
човекът, но други хора го оцениха неправилно. Доста пъти след това се виждахме с
Тамбакос. Мога да кажа, че сме приятели“.

МОГА ДА КАЖА, ЧЕ СМЕ ПРИЯТЕЛИ! В тези шест малки думи има повече
благородство, отколкото в целия благороден метал, раздаден по олимпиадите, и
може би затова те са се настанили така трайно в съзнанието ми. Всички знаем колко
злокачествени са метастазите на олимпийското движение. Корупция, политически
машинации, подкупи, мрачни сделки и допинг го разяждат от години.
Управляващата върхушка се е превърнала в международен спортен картел, движещ
стоката си от континент на континент под прикритието на чиста идея. Олигавените,
меркантилни псевдоаристократи на МОК се избират един друг доживотно и разнасят
скъпите си костюми по целия свят в търсене на някаква облага. От време на време
подхвърлят на света по някоя и друга изкупителна жертва, така както големите риби
си хвърлят хайвера.

За никого вече не е тайна, че богинята на победата върху медалите е евтина
блудница и затова се стига до парадокси като скандална олимпиада в Китай, зимни
игри в Сочи или второ място за победителя. Ако съм на мястото на американския
отбор обаче, сигурно бих приел медала си. Студената война отдавна свърши, а пък и
един милион долара са много пари. Преглътнете обидата, стари момчета, извадете
дванайсетте сребърни сирачета от сейфа им в Швейцария, продайте ги и даретепарите на сиропиталище. От това ще има някаква полза – от 36-годишното ви
сърдене няма никаква! Лесно е да се каже, но и аз самият не съм 100% сигурен в
себе си и не знам как бих постъпил на тяхно място. Не всеки има волята и характера
на Данчо Йовчев. Ако можеха американските баскетболисти да се поучат от
българина, сигурно щяха да разберат, че неговият жест е далеч по- силен от техния. В
постъпката му има нещо особено, нещо безценно, което е на път да изчезне заедно с
олимпийската идея. Гордея се с всяка клетка на националната си самоличност, че е
българин. Доб- лестни хора като него са рядкост и въпреки че никога не съм се
срещал или говорил с него, ако ме попитате дали го познавам, ще ви дам
единствения възможен отговор: „Мога да кажа, че сме приятели.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.